Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (87)

86

— Това са последните ти дрехи — обяви Лизандра, побутвайки с крак сандъка, който един от слугите току-що беше донесъл. — А си мислех, че аз съм пристрастена към парцалките. Никога нищо ли не изхвърляш?

Елин й се оплези от кадифеното канапе в центъра на огромния дрешник.

— Благодаря ти, че си ги взела всичките — подхвърли после.

Нямаше смисъл да разопакова дрехите, които Лизандра беше донесла от старото й жилище, също както нямаше смисъл да се връща там. А и не смееше да остави Дориан. Макар че най-сетне беше успяла да го изкара от онази стая.

Приятелят й изглеждаше като труп, особено със светлата линия около златистата му шия. И това не я учудваше.

Беше го изчакала пред стаята на Каол. Когато чу гласа на капитана и успя да овладее сълзите на облекчение, които заплашваха да рукнат по лицето й, извика Несрин. След като Дориан излезе от стаята и усмивката му посърна при вида й, Елин го отведе в спалнята му и остана с него дълго време.

Чувството за вина щеше да е не по-леко бреме за новия крал от скръбта му.

Лизандра сложи ръце на хълбоците си.

— Да имаш други задачи за мен, преди да тръгна към Еванджелин утре?

Елин й беше безкрайно задължена, но…

Тя извади малка кутийка от джоба си.

— Само още една — отвърна и й подаде кутийката. — Сигурно по-късно ще ти се прииска да ме убиеш заради това. Но като начало просто кажи „да“.

— Предлагаш ми брак? Колко неочаквано.

Лизандра взе кутийката, но не я отвори.

Елин махна с ръка. Сърцето й препускаше лудо.

— Ох, просто я отвори.

Лизандра вдигна капачето с мнителна гримаса, а като видя пръстена вътре, килна учудено глава — типично котешко движение.

— Наистина ли ми предлагаш брак, Елин Галантиус?

Елин впери очи в нейните.

— На север има едно парче плодородна земя, която някога принадлежеше на семейство Алсбрук. Едион ме уведоми, че те вече не я използвали и седяла безстопанствена от известно време. — Елин сви рамене. — Една стопанка ще й се отрази добре.

Лицето на Лизандра пребледня.

— Какво?

— Гъмжи от призрачни леопарди, затова и гравюрата на пръстена е такава. Но предполагам, че ако някой е способен да се справи с тях, това си ти.

Ръцете на Лизандра затрепериха.

— Ами… ами ключето над леопарда?

— То ще ти напомня кой държи свободата ти. Само ти.

Лизандра покри устата си с длан, загледана в пръстена, после вдигна очи към Елин.

— Да не си полудяла?

— Повечето хора смятат така. Но тъй като семейство Алсбрук официално се е отказало от земята, имам право да те провъзглася за нейна стопанка. А Еванджелин — за твоя наследница, стига да си съгласна.

Приятелката й като че ли нямаше други планове за бъдещето, освен да вземе Еванджелин. Не беше молила да тръгне с тях, да започне нов живот на ново място, в ново кралство. Елин се надяваше, че иска да е с тях в Терасен, но… Лизандра седна на дебелия килим, вперила очи в пръстена.

— Знам, че по имота ще има много работа…

— Не го заслужавам. Никой никога няма да иска да служи точно на мен. Народът ти ще те упреква, задето го поверяваш на една куртизанка.

Елин също седна на земята, опряла коляно до приятелката си, и взе кутийката от разтрепераните й ръце. Извади златния пръстен, който бе поръчала още преди седмици. Тази сутрин двамата с Роуан се измъкнаха да го вземат от бижутера, както и истинския Ключ на Уирда от скривалището й.

— Никой не го заслужава повече от теб — увери я Елин, грабна ръката й и й сложи пръстена. — И на никого другиго нямам повече вяра да пази гърба ми. Ако народът ми не оценява жена, прекарала години в робство, за да спаси едно дете, и бранила ме най-неустрашимо, значи, не е мой народ. И може да върви по дяволите.

Лизандра прокара пръст по емблемата, измислена от Елин.

— Как се нарича земята?

— Нямам представа — отвърна тя. — Лизандрия звучи добре. Лизандриум също.

Или пък Лизандраландия.

Приятелката й се пулеше насреща й.

— Наистина си полудяла.

— Е, приемаш ли я?

— Нямам никакъв опит в управлението на земи, нито в благородническите дела.

— Аз пък нямам никакъв опит в управляването на кралство. Ще се учим заедно. — Хвърли й съзаклятническа усмивка. — Е, съгласна ли си?

Лизандра погледа пръстена, после вдигна очи към нея и я прегърна силно. Елин прие реакцията й за положителен отговор. Тъпата болка в тялото й я накара да сбърчи чело, но не пусна приятелката си.

— Добре дошла в кралския двор, милейди.

* * *

Тази вечер Елин искаше единствено да се зарови в леглото, за предпочитане с Роуан до себе си. Но докато приключваха с вечерята, първата им като истинско кралско семейство, на вратата се почука. Едион я отвори, още преди Елин да остави вилицата си на масата.

Върна се с Дориан, който огледа всички присъстващи и каза:

— Исках да проверя дали сте се нахранили…

Елин посочи с вилица към празното място до Лизандра.

— Заповядай при нас.

— Не искам да се натрапвам.

— Сложи си задника на оня стол — заповяда тя на новия крал на Адарлан.

Същата сутрин беше подписал указ, по чиято сила освобождаваше всички завоювани кралства от адарланска власт. Направи го пред нейните очи, докато Едион стискаше здраво ръката й. Искаше й се и Нехемия да можеше да го види. Дориан седна на масата с лека искрица на веселост в изтерзаните си сапфирени очи. Елин отново го представи на Роуан, който сведе глава в поклон, по-дълбок, отколкото бе очаквала. После го запозна с Лизандра, като му обясни коя е и какво бе направила за Елин и за свитата й.

Едион ги наблюдаваше с безизразно лице и стиснати устни. Погледите им се срещнаха. Всички отново се събираха след цели десет години, но вече не като деца, а като владетели. Цели десет години, а още бяха приятели, независимо от унищожителните сили, нахлули в живота им.

Елин се взря в зрънцето надежда, поникнало в трапезарията на двореца, и вдигна чаша.

— Да пием за един нов свят — каза кралицата на Терасен.

Кралят на Адарлан вдигна своята чаша и някъде там, сред необятните сенки в очите му, сякаш проблесна живец.

— За свободата.