Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (72)

71

Роуан замахна с меча си и проби каменната кожа на Копоя. Съществото падна назад с болезнен вой, но ударът не беше достатъчен да го спре, да го убие. Отнякъде изскочи втори Копой на Уирда. Роуан продължи да размахва меча си. Двамата с Едион бяха притиснати към стената и чудовищата постепенно ги изтласкваха от прохода — отдалечаваха ги все повече и повече от макарата, която Едион бе пуснал на земята, за да извади меча си.

Из тунелите отекна неприятен стържещ звън.

До следващия Роуан вече беше нападнал два различни копоя със замах, който би изкормил повечето същества.

Часовниковата кула. Пладне.

Копоите на Уирда ги изблъскваха назад, умело избягвайки смъртоносните им удари.

Пречеха им да стигнат до фитила.

Роуан изруга и се впусна в атака срещу три от тварите, докато Едион го прикриваше. Но копоите не отстъпваха.

Пладне. А беше обещал на Елин, че преди слънцето да е достигнало зенита си, часовниковата кула ще се е превърнала в прах.

Проехтя и последният звън.

Минаваше дванадесет часът.

А неговото Огнено сърце, кралицата му, се намираше в двореца над тях и се бореше за живота си само с простосмъртното си тяло и остър ум. Но докога ли? Мисълта го порази толкова силно, толкова стихийно, че Роуан изрева от ярост, надвиквайки дори зверовете.

Ревът му коства неприкосновеността на брат му. Едно от съществата се стрелна свирепо покрай него и Едион залитна назад с крясък. Роуан подуши кръвта му, преди да я види.

Явно мирисът на полуелфическа кръв им действаше като сигнал за вечеря. Четири копоя се нахвърлиха едновременно на генерала, оголили гладни за плът каменни зъби.

Останалите три се втурнаха към Роуан и той загуби всякаква надежда да се докопа до фитила.

Да спаси кралицата, приютила сърцето му в белязаната си длан.

* * *

Елин заотстъпва към стъклените врати, както бяха планирали с Каол, виждайки мъртвите му хора.

Кралят съсредоточи цялото си внимание върху Окото на Елена, висящо на врата й. Тя свали амулета и го вдигна с нетрепваща ръка.

— Това търсиш, нали? Горкият Ераван, заключен в тясната си гробница от толкова много време.

Каол остана на място, макар и с много усилия.

— Къде го намери? — процеди гневно кралят.

Елин подмина Каол, като го докосна с рамо — за утеха и благодарност, и сбогуване.

— Май и предците ти не са одобрявали избора ти на развлечения. Ние обаче, жените от рода Галантиус, се подкрепяме.

Каол за пръв път виждаше такова разочарование по лицето на краля.

— А каза ли ти невежата какво ще се случи, ако впрегнеш силата и на другия ключ, който притежаваш?

Беше толкова близо до вратите.

— Пусни принца или ще унищожа амулета на мига и Ераван ще си остане заключен завинаги.

Тя пъхна верижката в джоба си.

— Така да бъде — рече кралят. Погледна към Дориан, който изглеждаше така, сякаш не помни дори собственото си име, макар посланието на вещицата да твърдеше друго. — Върви. Доведи ми я.

От принца рукна тъмнина и се разми като кръв във вода покрай него. Свирепа болка избухна в главата на Каол.

Елин побягна през стъклените врати.

Дориан се спусна след нея с нечовешка скорост и подът на залата и стените й се покриха с лед. Студът изтръгна въздуха от дробовете му. Принцът дори не го погледна, преди да излети през вратите.

Кралят пристъпи напред към първото стъпало на подиума си. Дъхът му излизаше на бели облаци.

Каол вдигна меча си и зае позиция между отворените врати и тиранина.

Кралят направи още една крачка.

— Още геройски подвизи? Не се ли отегчи, капитане?

Каол не помръдна от мястото си.

— Ти уби хората ми. И Сорша.

— И много други.

Трета стъпка. Кралят надникна над рамото му към коридора, където Елин и Дориан вече не се виждаха.

— Всичко приключва сега — заяви Каол.

* * *

Валгските принцове във Вендлин бяха неудържима сила. Но сега един от тях обитаваше тялото на Дориан, използваше магията му…

Елин летеше по коридора, обградена от стъкло, мрамор и открито небе.

А зад нея като гибелна черна буря се носеше Дориан.

Лед обгръщаше всичко край него, по стъклата плъзваше скреж.

Елин знаеше, че достигнеше ли я ледът, няма да направи нито крачка повече.

Беше наизустила всеки коридор, всяко стълбище в двореца от картите на Каол.

Затова напрегна всички сили, молейки се капитанът да й спечели още малко време, и се стрелна нагоре по едно тясно стълбище.

Ледът пращеше по стъклото зад нея и студът хапеше петите й.

По-бързо — по-бързо.

Нагоре и все по-нагоре. Минаваше пладне. Ако нещо се беше объркало с Роуан и Едион…

Тя достигна върха на стълбището, но се подхлъзна на вледенената площадка, залитна настрани и полетя надолу…

В последния момент се подпря с ръка на пода и част от кожата й остана залепена на леда. Блъсна се в една стъклена стена и отскочи от нея, после пак хукна, обградена от мраз.

По-нависоко — трябваше се изкачи по-нависоко.

А Каол беше сам с краля…

Не си позволи да мисли за това. Ледени шипове се стрелнаха от стените и едва не я прободоха.

Дъхът гореше в гърлото й.

— Казах ти — проехтя студен мъжки глас зад гърба й, стабилен, сякаш собственикът му не тичаше подире й. Скреж обгърна прозорците от двете й страни като дебела паяжина. — Казах ти, че ще съжаляваш, задето си ме пощадила. Че ще унищожа всичко, което обичаш.

Елин достигна стъкления мост между две от най-високите кули. Беше напълно прозрачен и разкриваше с плашеща яснота всеки сантиметър от бездната под краката й.

Още скреж плъзна по прозорците със скриптене…

Някое от стъклата се пръсна и от гърлото й се изтръгна писък, когато парчетата се забиха в гърба й.

Тя свърна настрани към счупения прозорец, към тънката му желязна рамка и пропастта отвъд нея.

И се хвърли през зейналата дупка.