Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (23)

22

Каол напусна поста си на покрива на Елин веднага щом един закачулен бунтовник се показа и му даде знак, че ще поеме наблюдението. Слава на боговете!

Не си направи труда да мине през апартамента, за да провери как е Едион. Тежките му стъпки по дървеното стълбище отекваха в тон с бурните, грохотни удари на сърцето му. Нито чуваше, нито усещаше друго.

Тъй като останалите бунтовници се бяха покрили или държаха улиците под око, а Несрин бе отишла да се увери, че баща й не е в опасност, Каол тръгна сам из града. Всеки си имаше своето разпореждане, всеки се намираше на отредената му позиция. Рес и Бруло бяха дали сигнал на Несрин, че при тях всичко върви по план — а сега…

Лъжкиня. Елин открай време си беше проклета лъжкиня. И не по-малка клетвопрестъпница от него самия. Дори по-голяма.

С Дориан не беше свършено. В никакъв случай. Колкото и да разправяше Елин, че било проява на милост да го убият и на слабост — да го пощадят. Слабост беше да го оставят да умре — това трябваше да й каже. Да се предадат.

Свърна с бясна крачка по една тясна уличка. Редно беше и той да се крие, но тътенът в кръвта и костите му не му даваше мира. Една канализационна решетка издрънча под краката му. Той спря и надникна в тъмнината под нея.

Чакаше го толкова много работа, толкова хора трябваше да защити. А сега, когато Елин за пореден път бе унижила краля, Валгите несъмнено щяха да пленят още повече хора за наказание, за да демонстрират силата си. Трябваше да се възползва от хаоса, обзел града, и веднага да нанесе следващия си удар. Да изравни резултата.

Слезе незабелязано в канализационната шахта и придърпа решетката над себе си.

После тръгна през тунелите с безшумни стъпки и проблясващ на следобедната светлина от улицата меч. Валгските изверги обикновено се криеха в гнездата си от тъмнина, но понякога кръстосваха черните проходи в търсене на плячка.

Някои от гнездата бяха малки — само по трима-четирима Валги пазеха пленниците… или храната. Лесни бяха за нападение от засада. А колко му се искаше да отреже няколко демонски глави. Дориан го няма вече. Няма го.

Елин не знаеше всичко. Огънят и обезглавяването едва ли бяха единствените варианти. Можеше да остави жив някой от валгските командири, за да види с очите си доколко е успял да погълне собственика на превзетото тяло. Сигурно имаше друг начин — трябваше да има…

Преброди тунел след тунел… след тунел, всичките им свърталища, но от тях нямаше и следа.

Не срещна нито един.

Отправи се почти на бегом към най-голямото гнездо, за което знаеше, откъдето винаги спасяваха по някой и друг невинен човек, стига да свареха пазачите неподготвени. И сега щеше да спаси колкото може повече, защото го заслужаваха и защото трябваше да продължи с мисията си, иначе щеше да рухне и…

Каол впери недоумяващ поглед в зейналата паст на главното гнездо. Воднистата слънчева светлина от уличните решетки озаряваше сивите камъни и малкото поточе на дъното на тунела. Нямаше и следа от издайническата тъма, която обикновено поглъщаше свърталищата им като гъста мъгла.

Гнездото пустееше.

Валгските войници се бяха изпарили. Заедно с пленниците си.

Не му се вярваше да се спотайват от страх.

Бяха се преместили, укривайки себе си и пленниците си като една жестока подигравка с бунтовниците, които си въобразяваха, че печелят тайната им война.

С Каол.

Трябваше да се досети, че може да му спретнат такава изненада, след като Елин Галантиус направи на глупаци краля и хората му.

Трябваше да предвиди последиците.

Май той беше глупакът.

Излезе на една тиха уличка, а кръвта бе застинала във вените му. Именно мисълта да остане насаме с тази вцепененост в мизерния си апартамент го тласна на юг по страничен маршрут, отдалечен от централните улици, които още гъмжаха от паникьосани тълпи. Всеки искаше да разбере какво се е случило, кой е загинал, кой е виновникът. Пищната украса и търговците на храна мигновено бяха забравени.

Като достигна един жилищен квартал, чиито къщи бяха със скромни размери, но елегантен вид, шумотевицата най-сетне заглъхна и улиците започнаха да се опразват. Малки поточета и фонтани от водите на Ейвъри течаха през целия район, подхранвайки изобилието от разцъфнали пролетни цветя по всички порти, прозорци и морави.

Разпозна сградата само по аромата — прясно изпечен хляб, канела и друга, непозната му подправка. Каол зави по уличката между двете каменни къщи, добра се предпазливо до задната врата и надникна през кухненското прозорче.

Виждаше се голям работен тезгях, покрит с брашно и затрупан с тави за печене, готварски купи и…

Вратата се отвори със замах и слабата фигура на Несрин застана на входа.

— Какво правиш тук?

Беше се преоблякла в стражарската си униформа. Зад едното й бедро надничаше дръжка на нож. Несъмнено бе усетила натрапник край къщата на баща си и искаше да го посрещне готова.

Каол опита да пренебрегне тежестта върху гърба си, която заплашваше да го прекърши надве. Едион беше свободен — поне това постигнаха. Но колко невинни хора обрекоха с действията си?

Несрин не изчака отговора му, а просто рече:

— Влизай.

* * *

— Стражите минаха и заминаха. Баща ми ги изпрати със сладкиши.

Каол вдигна очи от крушовата си тарталета и огледа кухнята. Красивите плочки в синьо, оранжево и тюркоазено подчертаваха стените зад кухненските плотове.

Никога досега не беше гостувал на Сайед Фалик, но знаеше къде живее — за всеки случай.

Нито веднъж не се беше замислял какъв може да е въпросният „случай“. Но появата му като улично куче до задната врата определено не влизаше в списъка с възможни сценарии.

— И не го заподозряха?

— Не. Просто искаха да знаят дали той, или някой от служителите му не са видели някакъв подозрителен човек преди бягството на Едион. — Несрин побутна към него една паста с бадеми и захар. — Добре ли е генералът?

— Доколкото знам.

Той й разказа за тунелите, за Валгите.

— Ще ги намерим — отвърна просто Несрин. — Още утре.

Очакваше да се развилнее, да закрещи и заругае, но тя запази спокойствие. И поне част от напрежението в тялото му се поразсея.

Несрин почука с пръст по дървената маса, която бе захабена по такъв приятен начин, сякаш месенето на хиляди хлябове я бе загладило.

— Защо идваш тук?

— За да се разсея. — В тъмните й очи просветна подозрение и той побърза да добави: — Не за това.

Тя дори не се изчерви, макар че собствените му бузи пламнаха. Ако му предложеше, навярно щеше да се съгласи. А това го караше да се срамува от себе си.

— Добре дошъл си тук — рече Несрин, — но ми се струва, че приятелите ти в онази квартира, или поне генералът, ще са по-добра компания.

— А дали са ми приятели?

— Двамата с Нейно Величество се държите като всичко друго, но не и като приятели.

— Трудно е без доверие помежду ни.

— Все пак ти си човекът, който отиде при Аробин зад гърба й, въпреки че тя те предупреди да не го правиш.

— И той се оказа прав — отбеляза Каол. — Увери ме, че ще обещае да не докосва Дориан, но ще стори точно обратното.

Каол щеше да е благодарен на Несрин до гроб за предупредителната й стрела.

Тя поклати глава и тъмната й коса проблесна на светлината.

— Да си представим за момент, че Елин е права. Че Дориан вече не е същият.

Какво трябва да направим?

— Не е права.

— Говоря хипотетично…

Той блъсна с юмрук по масата и чашата му с вода подскочи във въздуха.

— Не е права!

Несрин сви устни, но очите й поомекнаха.

— Защо?

Той потри лицето си.

— Защото в такъв случай всичко ще е било напразно. Всичко случило се… ще е било напразно. Едва ли ще разбереш.

— Така ли смяташ? — Леденостуден въпрос. — Мислиш, че не разбирам какво е заложено? Не ме е грижа за принца ти, не и колкото теб те е грижа за него.

Интересува ме единствено ролята му в бъдещето на кралството ни, на народа ни и семейството ми. Няма да допусна поредната чистка на преселници. Не искам децата на сестра ми да се прибират отново с разбити носове заради чуждата си кръв. Ти ме увери, че Дориан ще оправи света, ще го превърне в по-добро място.

Но ако него вече го няма, ако днес сме допуснали грешка, оставяйки го жив, ще намеря друг начин да постигна бъдещето, към което се стремя. И друг, и друг, ако се наложи. Ще се изправям на крака, колкото и пъти да ме повалят онези касапи.

Не беше чувал толкова думи от устата й наведнъж и дори не предполагаше, че има сестра. И племенници.

— Спри да се самосъжаляваш — продължи Несрин. — Следвай плана си, но винаги имай и резервен. Приспособявай се към обстоятелствата.

Устата му пресъхна.

— Посягали ли са ти заради произхода ти?

Несрин обърна ледено лице към бумтящия огън в камината.

— Влязох в градската стража, защото никой от униформените не ми се притече на помощ, когато един ден съучениците ми решиха да ме замерят с камъни.

Никой, колкото и да пищях. — Тя обърна очи към него. — Дориан Хавилиард ни предлага по-светло бъдеще, но и ние носим отговорност за него. С постъпките и действията си.

Вярно… толкова вярно, но Каол заяви:

— Няма да го изоставя.

Тя въздъхна.

— По-твърдоглав си дори от кралицата.

— Нима очакваш друго от мен?

Несрин се поусмихна.

— Едва ли щях да те харесвам, ако не беше такова инатливо магаре.

— Значи признаваш, че ме харесваш?

— Забрави ли за миналото лято?

Каол се засмя напук на себе си.

— Утре — каза Несрин. — Утре продължаваме с борбата.

Той преглътна.

— Следваме плана си, но кроим и резервен.

Можеше да го направи. Или поне да опита.

— Среща в тунелите по първи петли.