Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (6)

5

В крайна сметка май се очертаваше да пролеят нейната кръв, осъзна Елин, докато препускаше по криволичещите улици на бедния квартал. Беше прибрала окървавените си кинжали в ножниците им, за да не оставя следа от алени капки след себе си.

Благодарение на месеците, прекарани в тичане из Камбрийските планини с Роуан, дишането й оставаше стабилно, а съзнанието й — бистро. Явно след сблъсъка с кожоходите, спасяването от древни същества с размерите на малки колиби и изпепеляването на четирима демонски принцове, двадесетте души по петите й вече не можеха да я уплашат.

Но въпреки това й причиняваха значително неудобство, което навярно нямаше да доведе до нищо хубаво за нея. От Каол нямаше и следа — никой от мъжете, влетели в пивницата, не спомена името му. Не ги познаваше, но веднага усети онова странно излъчване, което бележеше всички, имали допир с порочните Камъни на Уирда. Не видя нашийници и пръстени по тях, но отвътре бяха гнили.

Поне Аробин не я беше предал — само дето й се струваше малко подозрително, че тъкмо си тръгна, и новата кралска гвардия, не щеш ли, успя да проследи лъкатушния й път от пристанището дотук. Може би я поставяше на изпитание, за да провери дали способностите й си оставаха задоволителни, преди да е приела предложението му. Докато се провираше напред през множеството тела, се питаше дали на асасинския главатар му беше хрумнало, че всичко, случило се тази вечер, представляваше изпитание и за самия него и че умишлено бе довела кралските хрътки в „Подземието“. Чудеше се колко ли ще се вбеси, като открие какво е останало от пивницата, която му носеше толкова много пари.

Именно тя пълнеше и хазните на хората, убили Сам — и то с огромно удоволствие. Колко жалко, че настоящият собственик на заведението, бивш служител на Рурк Фаран и търговец на женска плът и опиати, най-случайно се надяна на ножа й. Неколкократно.

Елин остави „Подземието“ в окървавени руини, което всъщност беше проява на милост от нейна страна. Ако още разполагаше с магията си, навярно щеше да го превърне в пепелище. Само че магическите сили я бяха напуснали и независимо от месеците на сериозни тренировки, усещаше смъртното си тяло тежко и мудно, докато препускаше по поредната затънтена уличка. Широкият булевард, до който водеше обаче, беше твърде осветен и открит.

Тя свърна към една купчина счупени щайги и разнородни боклуци, струпана до стената на тухлена сграда и достатъчно висока, че ако се покатери по нея, да достигне прозореца на около метър над върха й.

Забързаните стъпки и гневните крясъци я наближаваха. Проклетите стражи трябваше да летят като вятъра, за да дишат във врата й през цялото време.

По дяволите!

Тя скочи върху щайгите и купчината се залюля под тежестта й. Краката й се движеха прецизно, ловко, балансирано. Една грешна стъпка и щеше да пропадне през гнилото дърво или да събори цялата планина от боклуци на земята. Щайгите стенеха под нея, но тя продължи да се изчаква все по-нагоре и по-нагоре, докато не достигна върха, откъдето скочи към изпъкналия перваз.

Пръстите й изреваха от болка, впивайки се толкова силно в тухлата, че ноктите й се счупиха под ръкавиците. Тя стисна зъби, набра се и прехвърли тялото си през отворения прозорец.

Позволи си да огледа тясната кухничка за момент — беше тъмна и спретната, а в малкото коридорче отвъд нея гореше свещ. Хвана дръжките на ножовете си и хукна към него, докато виковете от тясната уличка отдолу наближаваха все повече и повече.

Нечий дом — намираше се в нечий дом и водеше онези мъже след себе си. Спусна се по коридора и дървените греди на пода заскърцаха под ботушите й.

Имаше две спални — и двете обитавани. Мамка му! Мамка му!

В първата на мръсни дюшеци се бяха проснали трима възрастни. Още трима спяха в съседната стая — жената се надигна в леглото си, когато Елин профуча по коридора.

— Не ставай — изсъска тя. Само това успя да каже, преди да достигне третата врата, затисната със стол под валчестата дръжка. Така се предпазваха от крадци в бедните квартали.

Грабна стола и го запрати по стената на тесния коридор, където щеше да забави преследвачите й поне с няколко секунди. После дръпна рязко вратата и мижавата ключалка се изтръгна от гнилото дърво с пращене. Накрая метна една сребърна монета през рамо, за да плати за щетите… и за по-здрава ключалка.

Озова се пред общо стълбище, чиито дървени стъпала бяха потъмнели и изгнили. Нямаше никакво осветление.

Мъжки гласове проехтяха опасно близо зад нея, а откъм дъното на стълбището долетя силен тропот.

Елин хукна нагоре по витата стълба. Вече чувстваше дъха си като парчета стъкло в дробовете. Като подмина третия етаж, стълбището започна да се стеснява и…

Блъсна капака на покрива, без да пази тишина. Мъжете вече знаеха къде е. Приятният нощен въздух я обгърна и тя загълта от него с пълно гърло, оглеждайки покрива и улиците отдолу. Задната беше твърде широка, булевардът отляво не вършеше работа, но… ето. Недалеч имаше канална шахта. Съветвам те да се отбиеш до югоизточната част на тунелите още тази вечер. Там може да намериш човека, когото издирваш.

Знаеше за кого говори Аробин. Още един малък подарък от него — поредният елемент от играта им.

Спусна се по водосточната тръба от едната страна на сградата с котешка ловкост. Над нея виковете се усилваха. Бяха достигнали покрива. Тя скочи в локва с отчетлива миризма на пикня и хукна още докато костите й трепереха от сблъсъка със земята.

Като наближи шахтата, падна на колене и пролази последните няколко метра до металната решетка, която отвори с едно тихо, бързо и сръчно движение.

За щастие, каналът отдолу беше празен. Смрадта обаче я нападна мигновено и тя едва сдържа импулса си да повърне.

Когато стражите надникнаха от ръба на покрива, нея вече я нямаше.

* * *

Елин ненавиждаше каналите.

Не защото бяха мръсни, вонящи и пълни с гнусни твари. Всъщност й предлагаха доста удобен начин да се придвижва незабелязано из Рифтхолд.

Намрази ги, откакто един телохранител, чийто господар планираше да я убие, я завърза там и я остави да умре. Каналите се наводниха и след като успя да освободи крайниците си, преплува — да, преплува — зловонната вода до изхода. Но той се оказа затворен. Чист късмет беше, че Сам успя да я спаси, но не и преди Елин да се нагълта с предостатъчно канална мръсотия.

Почувства се чиста чак след дни и незнайно колко вани. И безкрайно повръщане.

Затова, щом слезе в канала и дръпна решетката над себе си, усети, че за пръв път тази вечер ръцете й треперят. Насили се да превъзмогне страха и пое с наострени уши през огрените от смътна лунна светлина тунели.

Тунелът в югоизточна посока беше голям и древен, един от основните ръкави на канализационната система. Навярно съществуваше още от времето, когато Гавин Хавилиард бе решил да изгради столицата по течението на Ейвъри. От време на време спираше да се поослуша, ала от преследвачите й нямаше и следа.

След малко се озова пред четири тунела, които се пресичаха, и забави крачка, хващайки дръжките на кинжалите. Първите два бяха най-безопасни, третият — онзи, който щеше да я срещне с капитана, ако се беше отправил към двореца, — беше по-тъмен, но пък широк. А четвъртият… четвъртият водеше на югоизток.

Нямаше нужда от елфическите си способности, за да разбере, че мракът, пропил югоизточния тунел, не беше най-обикновена липса на светлина. Лунните лъчи, проникващи откъм уличните решетки, не преминаваха през него. От дълбините му не се чуваха никакви звуци, дори топуркането на плъхове.

Поредният трик на Аробин — или пък беше подарък? Смътните звуци, които преследваше от самото начало, идваха оттук. Дирите обаче секваха.

Доближи се с тихи, котешки стъпки до линията, където вялата светлина преминаваше в непрогледна тъмнина. Взе едно камъче и го захвърли в пълния мрак.

Не се долови очакваният тропот от сблъсъка му със земята.

— На твое място не бих рискувала.

Елин се обърна към хладния женски глас и килна ножовете си в по-удобен за вадене ъгъл.

Закачулената телохранителка от „Подземието“ стоеше облегната на стената на двадесетина крачки от нея.

Е, поне единият от тях беше тук. А що се отнасяше до Каол…

Елин тръгна към нея с изваден нож, отчитайки всяка подробност от вида й.

— Аз пък не бих те посъветвала да се прокрадваш така зад непознати хора в каналите.

Като я наближи, жената вдигна ръце пред себе си — фини, но белязани. Кожата им изглеждаше загоряла от слънцето дори под восъчното сияние на уличните лампи над тях. Щом беше успяла да се промъкне толкова близо до нея, значи имаше опит в боя, шпионството или и в двете. Естествено, че имаше опит. Нали Каол й беше поверил кожата си в пивницата. Но защо не го виждаше сега.

— Долнопробни бордеи и зловонни канали — рече Елин, без да сваля ножовете. — Приказен живот водиш, а?

Младата жена се отлепи от стената и мастиленочерната й коса се люшна под сенките на голямата качулка.

— Не всички имаме щастието да работим за краля, шампионе.

В този момент я разпозна. Въпросът беше дали е казала на Каол и къде е той.

— И мога ли да попитам защо е рисковано да хвърлям камъни в тунела?

Телохранителката посочи тунела зад себе си — осветен и просторен.

— Ела с мен.

Елин се засмя.

— Ще трябва да се постараеш малко повече.

Стройната жена пристъпи към нея и лунните лъчи озариха покритото й с качулка лице — красиво, макар и намръщено. Навярно беше с две-три години по-голяма от нея.

— Преследват те двадесет стражи — подхвана с безизразен глас непознатата — и имат достатъчно акъл да слязат тук в най-скоро време. Съветвам те да тръгнеш с мен.

Елин се изкуши да я посъветва да върви по дяволите, но вместо това й се усмихна.

— Как ме намери? — Не че я интересуваше, просто искаше да я опознае още малко.

— Случайно. Тази вечер съм на патрул и като излязох на улицата, видях новите ти приятелчета. Обикновено, засечем ли човек из каналите, първо удряме, после питаме.

— И кои сте „вие“? — попита любезно Елин.

Жената просто тръгна по осветения тунел, без да обръща внимание на ножовете в ръце й. Ясно, арогантна и глупава.

— Можеш да тръгнеш с мен, шампионе, и да научиш някои полезни неща или да останеш тук и да видиш какво е събудил камъкът ти.

Елин претегли думите й, както и случките от изминалата нощ. По гръбнака й полази студена тръпка, ала реши да последва телохранителката, прибирайки кинжалите в ножниците им.

Докато крачеха през каналната мръсотия, Елин се възползва от тишината, за да възвърне силите си.

Жената свърна с бързи, плавни стъпки по друг тунел, а после и по още един.

Елин вписваше всеки завой, всяка отличителна черта, всяка решетка в мисловната си карта.

— Как ме разпозна? — попита накрая Елин.

— Виждала съм те из града преди няколко месеца. В „Подземието“ не те познах веднага заради червената коса.

Елин я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Може би не знаеше кой всъщност е Каол. Нищо чудно да е използвал друго име пред нея, макар и непознатата да твърдеше, че е наясно какво търси Елин в каналите.

— Защо те преследват стражите? — попита жената със спокоен глас. — Защото и те са те разпознали или заради боя, който цяла вечер чакаш да спретнеш в пивницата?

Точка за телохранителката.

— Ти кажи. За капитан Уестфол ли работят стражите?

Тя се изсмя тихо.

— Не, онези стражи не са под негово командване.

Елин успя да прикрие облекчението си, макар че в черепа й задрънчаха още хиляди въпроси.

Ботушите й смачкаха нещо съмнително меко и тя потрепери едва осезаемо.

Жената спря пред входа на поредния дълъг тунел, чиято първа половина беше осветена от лунните лъчи, проникващи през уличните решетки. Неестествена тъма обгръщаше далечния му край. Елин надникна към мрака с неподвижната стойка на дебнещ хищник. Тишина. Абсолютна тишина.

— Оттук — обяви телохранителката, доближавайки издигнатата каменна пътечка, вградена в едната стена на тунела.

Глупачката й обърна гръб. Дори не видя как Елин изважда един от ножовете си.

Твърде далеч бяха стигнали.

Жената вдигна грациозно дългия си крак и стъпи на малкото хлъзгаво стълбище, водещо към каменната пътека. Елин прецени разстоянието до най-близките изходи и дълбочината на поточето от мръсни води, шуртящо в центъра на тунела.

Беше достатъчно дълбоко да погълне човешко тяло, ако се стигнеше дотам. Тя се промъкна зад жената толкова близо, сякаш бяха любовници, и притисна острието на кинжала си към гърлото й.