Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (78)

77

Нашийникът от Камък на Уирда се строши на две — точно по линията, пропукана от силата на пръстена.

Дориан дишаше тежко и от носа му шуртеше кръв, но…

— Елин — пророни той със собствения си глас.

Наистина беше той.

Тя се спусна към него, прибирайки Меча на Оринт в ножницата му, и го достигна тъкмо когато ледената стена избухна под удара на страховит чук от тъмнина.

Кралят запрати цялата си мощ по тях, а Елин просто вдигна ръка към него.

Огнена стена лумна пред двама им с Дориан и отблъсна мрака.

— Няма да си тръгнете живи оттук — промъкна се през пламъците сухият глас на краля.

Дориан залитна към нея и Елин преметна ръка през кръста му.

В стомаха й запърха болка и кръвта й затрептя. Нямаше да издържи дълго, не и толкова неподготвена, макар слънцето да се застояваше на най-връхната си точка, сякаш Мала го караше да поостане още малко, за да подкрепи силата, с която отдавна беше дарила принцесата на Терасен.

— Дориан — рече Елин и по гръбнака й се стрелна болката на изтощението.

Той обърна глава към нея, без да отлепя поглед от буйните пламъци. Толкова страдание и мъка, и гняв имаше в очите му. Но под всичко това надничаше и старият му дух. Искрица надежда.

Елин протегна ръка — въпрос, предложение и клетва.

— За по-светло бъдеще — пророни тя.

— Ти се върна за мен — отвърна той, сякаш това беше достатъчен отговор.

Двамата сключиха ръце.

Светът свърши.

И се роди следващият.

* * *

Бяха всевечни.

Началото и краят, и вечността.

Пред смаяния поглед на краля огнената стена угасна, разкривайки Елин и Дориан, хванати за ръце, сияещи като възродени богове в единението на магиите им.

— Ти си мой — изрева яростно кралят.

И се превърна в мрак. Сля се с черната си сила и от него остана само облак злост.

Тогава ги връхлетя, погълна ги.

Но те се вкопчиха още по-силно един в друг, подчиниха на магията си миналото, настоящето и бъдещето. В миг прелетяха от древна зала в планински дворец, кацнал над Оринт, до стъклен мост между стъклени кули и друго място, съвършено и странно, където ги бяха изваяли от звезден прах и светлина.

Стена от черна нощ ги тласна назад. Но никой и нищо не можеше да ги надвие.

Тъмнината спря да си поеме дъх.

А те избухнаха в лицето й.

* * *

Роуан примигна срещу слънчевата светлина, която го обля иззад Едион. Отново ги чакаше стена от валгски войници, дори след като Лизандра бе спасила жалките им кожи. Лоркан се беше върнал окървавен от глава до пети с новината, че изходът им е блокиран и мястото, през което се беше промъкнала Лизандра, вече гъмжи от врагове.

Роуан беше впрегнал нищожните останки от силата си и с воинска умелост бе успял да изцери поразения си крак. Докато костите и кожата му зарастваха с бързина, която го караше да вие от болка, а канализационните тунели отново се изпълваха с бойните ревове на валгските стражи, Едион и Лоркан смогнаха да отворят тесен проход през срутените скални късове. Стигнаха до подземията на двореца, където отново се натъкнаха на срутване. Едион се нахвърли на камънаците с бесни крясъци, сякаш очакваше да ги премести със силата на волята си.

Накрая успя да отвори малка дупка. А на Роуан толкова му трябваше.

Стиснал зъби срещу жестоката болка в крака си, той замени крайниците си с крила и хищни нокти. От гърлото му се изтръгна остър, яростен писък. И през малкия отвор до Едион излетя белоопашат ястреб.

Роуан обгърна с поглед земята под себе си. Намираше се някъде из градината на двореца. Силната миризма на пушека от рухналата часовникова кула заприщваше сетивата му.

От най-високите кули на замъка избухна светлина, толкова ярка, че за момент го заслепи.

Елин.

Жива. Беше жива. Той размаха криле, подчинявайки ветровете на волята си с последните остатъци от елфическата си сила, и се устреми към стъкления дворец. Запрати полъх и към часовниковата кула, за да отклони пушилката към реката. А като свърна зад ъгъла на стъклената грамада…

Остана без дъх.

* * *

Кралят на Адарлан изрева, когато Елин и Дориан пропукаха силата му. Съвместната им мощ разгроми всяко заклинание, всяка капка зло, което държеше в подчинение.

Необятно — могъществото на Дориан беше необятно.

Двамата кипяха от светлина и огън, и звезден прах, и слънце. Всесилната им енергия скъса и последната нишка от властта на краля, разсече тъмнината му, превърна я в пепел.

Кралят падна на колене и стъкленият мост се разтърси от сблъсъка.

Елин пусна ръката на Дориан и я връхлетя студена празнота, толкова свирепа, че я повали. Трябваше да напълни гърдите си с въздух, да се върне в реалността, да си спомни коя е.

Дориан се взираше в баща си, в мъжа, който го бе пречупил, поробил.

С глас, какъвто не бе чувала от него досега, кралят прошепна:

— Момчето ми.

Дориан не откликна.

Кралят вдигна широки, пламнали очи към сина си и повтори:

— Момчето ми.

После извърна поглед към нея.

— Идваш да ме спасиш ли, Елин Галантиус?