Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (66)

65

Роуан се чувстваше по-уморен, отколкото признаваше пред Елин и Едион, а покрай трескавото планиране почти не оставаше насаме с кралицата. Чак след два дни на почивка и дълбок сън успя да се изправи на крака и да започне с тренировките.

След като приключи с вечерната, беше толкова изтощен, че като легна в леглото, заспа моментално, докато Елин още се миеше в банята. Не, определено не беше оценявал човеците по достойнство през всички тези години. С такова нетърпение очакваше да си върне магията — стига планът им да сработеше. А като се имаше предвид, че възнамеряват да използват адски огън, нещата можеха да се объркат сериозно. Каол все не успяваше да се срещне с Рес или Бруло, макар че всеки ден опитваше да им изпрати съобщения. Най-голямото затруднение идваше оттам, че повече от половината бунтовници бяха напуснали града, а валгските войници продължаваха да се множат. Напоследък се състояха по три екзекуции дневно — по изгрев, по пладне и по залез. Някогашни магьосници, бунтовници, заподозрени поддръжници на бунтовническата кауза — Каол и Несрин успяваха да спасят някои, но не всички. Вече по всяка улица се чуваше гарванов грак.

Мъжки мирис в стаята изтръгна Роуан от съня. Той грабна ножа си изпод възглавницата и се надигна бавно в леглото.

Елин спеше дълбоко, отново облечена в негова риза. Една първична част от съзнанието му изръмжа доволно при мисълта, че е обгърната в неговата миризма.

Роуан стана и закрачи тихо из стаята с нож в ръка.

Но мирисът като че ли се носеше отвън.

Роуан доближи прозореца и надникна през него. На улицата нямаше никого.

Нито на съседните покриви.

Тоест Лоркан трябваше да е на техния.

* * *

Някогашният му командир го чакаше със скръстени върху широките гърди ръце. Огледа Роуан свъсено, спирайки очи върху превръзките по голия му торс.

— Трябва ли да ти благодаря, че си обул панталони? — попита Лоркан с тих като вятъра глас.

— Не исках да се почувстваш неловко — отвърна Роуан и се облегна на стълбищната врата.

Лоркан се засмя.

— Кралицата ти ли те надра така, или раните са от онези зверове, които насъска по мен?

— Чудех се кой ще победи — ти или Копоите на Уирда.

Зъбите на Лоркан проблеснаха под лунната светлина.

— Изтребих ги до крак.

— Защо си дошъл, Лоркан?

— Наследницата на Мала, носителката на огъня, крои нещо за лятното слънцестоене след два дни. А обмислихте ли моето предложение, глупаци такива?

Внимателно формулиран въпрос, предвиден да извлече потвърждение на онова, за което Локан само можеше да гадае.

— Не мисля, че планира друго, освен да пийне лятно вино и да продължи да ми лази по нервите.

— Значи, затова капитанът се опитва да ви уреди среща с дворцовите стражи?

— Откъде да знам с какво се занимава капитанът? Все пак някога служеше на краля.

— Асасини, проститутки, предатели… със страхотни хора си се обкръжил, Роуан.

— По-добре, отколкото да съм куче, водено от умопомрачен господар.

— Това ли мислиш за нас? Не съм те чувал да се оплакваш през всичките онези години, когато работехме заедно, колехме човеци и спяхме с жените им.

— Тогава не подозирах, че има за какво да се оплаквам. Бях също толкова сляп, колкото теб.

— Докато в живота ти не навлезе една огнена принцеса, заради която реши да се промениш, така ли? — Жестока усмивка. — Разказа ли й за Солемир?

— Знае всичко.

— Така, така. Е, предполагам, че собственото й минало я прави по-толерантна към жестокостите, които ти си извършил в името на нашата кралица.

— Твоята кралица. Кое в Елин те тормози толкова, Лоркан? Фактът, че не се страхува от теб или това, че те изоставих заради нея?

Лоркан изсумтя.

— Каквото и да сте намислили, знайте, че няма да се получи. Всички ще умрете.

Беше твърде вероятно, но Роуан отвърна:

— Не знам за какво говориш.

— Дължиш ми повече от такива жалки лъжи.

— Внимавай, Лоркан, започваш да звучиш така, сякаш те е грижа за някой друг, освен за самия теб.

Лоркан, изоставено незаконородено дете, отраснало по тъмните улички на Доранел, бе загубил тази си способност векове преди Роуан да се роди. Но той никога не го бе съжалявал. Все пак беше благословен от самия Хелас във всяко друго отношение.

Лоркан се изплю на покрива.

— Щях да ти предложа, след като свърша работата си с Ключовете, да върна тялото ти в обичната ти планина, където да го погреба до това на Лирия. Но в такъв случай просто ще те оставя да си гниеш тук. До красивата ти принцеса.

Роуан опита да преодолее подлия му удар, мисълта за самотния гроб върху родната му планина.

— Това заплаха ли е?

— Защо да си правя труда? Ако наистина сте намислили нещо, няма да ми се налага да я убивам, тя сама ще свърши тази работа. Или пък кралят ще й сложи от онези черни нашийници. Като на сина си.

Думите му дръпнаха толкова ужасяваща струна у Роуан, че стомахът му се преобърна.

— Мери си приказките, Лоркан.

— Обзалагам се, че Майев би предложила добро възнаграждение за нея. А ако се докопа до онзи Ключ на Уирда… И сам можеш да си представиш що за мощ ще владее тогава.

Напротив — дори не можеше да си представи какво ги очаква, ако Майев поискаше Елин за своя робиня. Щеше да има непобедимо оръжие в едната си ръка и наследницата на Мала, носителката на огъня, в другата. Тогава щеше да се превърне в неудържима сила.

Локан разтълкува колебанието по лицето му. В дланта му просветна злато.

— Познаваш ме, принце. Знаеш, че съм единственият, способен да намери и унищожи Ключовете. Нека кралицата ти се заеме с вражеската армия на юг.

Остави тази задача на мен. — Пръстенът сияеше под лунната светлина. — Каквото и да си е наумила, това ще й трябва. В противен случай се сбогувай с нея. — Очите на Лоркан се превърнаха в парчета черен лед. — А всички знаем колко трудно ти беше да се сбогуваш с Лирия.

Роуан обузда гнева си.

— Закълни се.

Лоркан се усмихна победоносно.

— Закълни се, че този пръстен прави носещия го недосегаем за Валгите и ще ти дам онова, което искаш — каза Роуан и извади Амулета на Оринт от джоба си.

Лоркан стрелна очи към амулета, обгърнат от неземна аура, и изруга.

Просветна стомана и въздухът се изпълни с миризмата на кръвта му. Той стисна пръстена в юмрук и го вдигна.

— Кълна се в кръвта и честта си, че не те мамя. Пръстенът притежава истинска сила.

Роуан загледа как червената течност се рони по покрива. Една капка, две, три. Лоркан може и да беше проклетник, но Роуан знаеше, че за нищо на света не би нарушил кръвна клетва. Думата му беше желязна и Роуан я ценеше високо. Двамата хвърлиха едновременно пръстена и амулета в пространството помежду си. Роуан хвана пръстена и бързо го прибра в джоба си, а Лоркан загледа мрачно амулета в ръката си.

Макар че изпитваше нужда, Роуан не притаи дъх и не пророни нито дума. Лоркан нахлузи верижката около врата си и пъхна амулета под ризата си.

— Всички ще умрете. Докато изпълнявате плана си или по време на войната след това.

— Унищожи Ключовете — отвърна Роуан — и може изобщо да няма война.

Наивна надежда.

— Ще има. Вече е твърде късно да я предотвратим. Жалко, че пръстенът няма да ви спаси от шиповете по стените на замъка.

Картината прелетя през съзнанието му — непоносимо ярка, навярно защото бе виждал подобна кървава сцена с очите си.

— Какво се е случило с теб, Лоркан? Кое те накара да поемеш по този окаян път? — Никога не го беше питал, не го бе интересувало. В предишния си живот би стоял до Лоркан и заедно с него би се подигравал на клетия глупак, дръзнал да се опълчи на кралицата им. — Не си такъв по природа.

— Така ли? Продължавам да служа на кралицата си, макар тя да не го възприема така. Кой й обърна гръб веднага щом първата красавица отвори крака за него…

— Достатъчно.

Но Лоркан вече го нямаше.

Роуан изчака няколко минути, преди да слезе в апартамента. През цялото време въртеше пръстена в джоба си.

Елин го чакаше будна в леглото. Прозорците на спалнята й бяха затворени, пердетата дръпнати, а камината отдавна беше угаснала.

— Е? — попита тя и гласът й почти се загуби сред шумоленето на завивките от неговата страна на леглото.

Острото нощно зрение му позволи да види белязаната й длан, където пусна пръстена. Тя го нахлузи на палеца си, размърда пръсти и се намръщи, когато не стана нищо вълнуващо. В гърлото му заседна смях.

— Колко ли ще се ядоса Лоркан — пророни Елин, доближавайки лице до неговото, — когато отвори амулета, намери пръстена на валгския командир в него и осъзнае, че сме му дали фалшивия?

* * *

Демонът разкъса тънките прегради между душите им така, сякаш бяха хартия, докато не остана само една — прозрачната мембрана на съзнанието му. Той не знаеше кога будува, кога спи, кога се храни. Всъщност все по-рядко му се случваше да гледа през собствените си очи. Излизаше толкова напред само когато демонският принц се хранеше с пленниците в тъмницата и му позволяваше да яде и пие с него.

Какъвто и контрол да бе установил онзи ден…

Кой ден?

Не си спомняше нито миг, в който демонът да е напускал тялото му.

Но…

Манон.

Име.

Не мисли за нея. Демонът мразеше името й.

Манон.

Достатъчно. Не говорим за тях, потомците на кралете ни.

За кого?

Точно така.

* * *

— Готов ли си за утре? — попита го Елин, докато стояха на покрива на апартамента й, загледани към стъкления дворец. Залязващото слънце го обливаше в златисто и оранжево, и рубинено — сякаш вече гореше.

Каол се молеше да не се стигне дотам, но…

— Доколкото е възможно.

Беше пристигнал преди няколко минути, за да преговорят плана за следващия ден, а когато Елин го покани на покрива, той опита да прикрие колебанието и неспокойствието си.

Кралицата носеше свободна бяла риза, натъпкана в тесните й кафяви панталони, косата й беше разпусната и ходеше боса. Стана му чудно какво ли би казал народът й за босонога кралица.

Елин облегна ръце на парапета и кръстоса глезени.

— Предполагам знаеш, че ще опитам да не подлагам на излишна опасност човешки животи.

— Знам. Имам ти доверие.

Тя примигна насреща му и изумлението по лицето й запрати топла вълна от срам през тялото му.

— Съжаляваш ли, че жертва свободата си, за да ме изпратиш във Вендлин? — попита Елин.

— Не — отвърна Каол, изненадан да открие, че е истина. — Независимо от случилото се помежду ни, беше глупаво да служа на краля. Иска ми се да вярвам, че така или иначе съм щял да го напусна.

Трябваше да й го признае, изпитваше тази нужда още от завръщането й.

— С мен — допълни дрезгаво тя. — Щеше да го напуснеш с мен… когато бях просто Селена.

— Но ти никога не си била просто Селена и мисля, че го знаеше дълбоко в себе си, дори преди всичко случило се. Вече разбирам.

Тя впери в него очи, далеч по-стари, отколкото на всяко друго деветнадесетгодишно момиче.

— Ти си същият онзи Каол от времето, преди да нарушиш клетвата към баща си.

Каол не знаеше дали да приема думите й като обида. Вероятно го заслужаваше след всичко сторено.

— Май вече не искам да съм онзи Каол — отвърна той.

Онзи наивно предан, безполезен човек беше загубил всичко. Приятелката си, възлюбената си, поста си, честта си. И можеше да вини само себе си.

— Съжалявам — пророни той. — За Нехемия… за всичко.

Не беше достатъчно. И никога нямаше да бъде.

Тя обаче му се усмихна тъжно и стрелна очи към бледия белег върху бузата му.

— И аз съжалявам, че те обезобразих и опитах да те убия. — Погледът й отново се плъзна към стъкления дворец. — Все още ми е трудно да мисля за случките от миналата зима. Но в крайна сметка се радвам, че ме изпрати във Вендлин и направи онази уговорка с баща си. — Тя затвори клепачи и си пое малка глътка въздух. Като отвори очи, залязващото слънце ги изпълни с течно злато. Каол се приготви за предстоящото. — Връзката ни беше важна за мен. Приятелството ти още повече. Не ти споделих истината за себе си, защото аз самата не можех да я преглътна. Съжалявам, ако думите ми онзи ден на пристанището — че бих избрала теб — са те накарали да вярваш, че ще се върна и всичко ще е наред.

Нещата се промениха. Аз се промених.

Чакаше да проведат този разговор от седмици, месеци… и предполагаше, че ще крещи, ще крачи нервно или пък ще откаже да я слуша. Но го изпълваха единствено спокойствие и мир.

— Заслужаваш да си щастлива — пророни той. Съвсем искрено.

Заслужаваше щастието, което толкова често виждаше по лицето й, когато беше с Роуан. Заслужаваше и бурния смях, който споделяше с Едион, утехата и приятелските шеги на Лизандра. Заслужаваше щастие, навярно повече от всеки друг.

Елин хвърли поглед през рамо към слабия силует на Несрин, която ги чакаше до вратата през последните няколко минути.

— Ти също, Каол.

— Нали знаеш, че двамата с нея не сме…

— Знам. А трябва. Фалик… Несрин е добра жена. Подхождате си.

— Да, стига да проявяваше някакъв интерес към мен.

Очите й просветнаха многозначително.

— О, проявява.

Каол също надникна към Несрин, отправила поглед към реката. И се поусмихна.

— Обещавам да е бързо и безболезнено. За Дориан — смени рязко темата Елин.

Дъхът му секна.

— Благодаря ти. Но… ако те помоля… — Не можа да изрече думите.

— Тогава ударът е твой. Само кажи. — Тя прокара пръсти по Окото на Елена и синият му камък засия на светлината от залеза. — Няма да гледаме назад. Това не помага. Можем да вървим само напред.

Пред него стоеше кралицата и от очите й надничаше владетелят, в какъвто щеше да се превърне. Видението го остави без дъх, накара го да се почувства толкова млад, а тя изглеждаше толкова стара.

— Ами ако напред ни чакат още болка и отчаяние? — попита Каол. — И ужасяващ край?

Елин отправи поглед на север, сякаш виждаше чак до Терасен.

— Тогава не това е краят.

* * *

— Остават само двадесет. Силно се надявам да са готови за утре — прошепна Каол, когато двамата с Несрин си тръгнаха от тайната среща на бунтовниците в занемарената странноприемница до рибарското пристанище. Дори изпаренията от евтиното пиво в сградата не бяха успели да прикрият вонята на риба от червата, разпръснати по дървените греди навън, и от ръцете на рибарите, с които споделяха помещението.

— По-добре е от двама. Ще се справят — увери го Несрин, вървейки с леки стъпки по брега на реката.

Течението клатушкаше фенерите на лодките, завързани покрай пътеката. От едно от красивите имения по брега на Ейвъри се носеше тиха музика. Обитателите му празнуваха лятното слънцестоене.

Някога, в един друг живот, двамата с Дориан често посещаваха такива тържества, даже по няколко на вечер. Той самият не ги намираше за забавни, но придружаваше Дориан, за да го пази.

А трябваше да се забавлява. Трябваше да изживява докрай всяка секунда с приятеля си.

Не беше подозирал колко безценни бяха тези моменти на спокойствие.

Но… сега нямаше да мисли за това, за утрешната си мисия. За човека, с когото щеше да се сбогува.

Двамата повървяха в мълчание, накрая Несрин свърна по една странична уличка и се отправи към малкия храм, закътан между два склада. Сивите му каменни стени бяха очукани, а в колоните пред входа се виждаха парчета от мидени черупки и корали. От вътрешността му се изливаше златиста светлина, разкриваща кръгло, открито пространство със скромен фонтан в центъра.

Несрин изкачи няколкото стъпала и пусна една монета в затворения съд до по-близката колона.

— Ела с мен.

Дали защото не искаше да стои сам в апартамента си и да тъне в мрачни мисли за предстоящото, или защото посещението в храм, макар и безполезно, нямаше да му навреди… но Каол я последва.

По това време храмът на Морския бог пустееше. Малката вратичка в дъното му беше заключена с катинар. Дори жреците бяха отишли да поспят няколко часа, преди да се събудят призори, за да посрещнат моряците и рибарите, дошли да оставят даровете си, да помислят на спокойствие или да поискат благословията на бога, преди да отплават с първите лъчи на слънцето.

Два коралови фенера висяха от сводестия таван, озарявайки седефените плочки над тях като морска повърхност в пълнолунна нощ. Несрин седна на една от четирите пейки, наредени покрай извитите стени — по една за всяка от посоките, в които можеше да поеме морякът.

Тя избра южната.

— За Южния континент? — попита Каол и се настани до нея на гладкото дърво.

Несрин се загледа в малкия фонтан. Бълбукането на водата беше единственият звук наоколо.

— Посещавала съм Южния континент два пъти в детството си, когато гостувахме на роднини. И веднъж, за да погребем майка ми. През целия й живот я улавях да се взира на юг. Сякаш го виждаше.

— Мислех, че само баща ти е оттам.

— Да. Но тя се влюби в онези земи и казваше, че чувствала тях като свой дом, не Рифтхолд. Баща ми така и не склони, колкото и пъти да го молеше да се върнат там.

— Ще ли ти се да беше склонил?

Черните й като нощта очи се плъзнаха към него.

— Никога не съм се усещала у дома. Нито тук, нито в Милас Агиа.

— Божественият град — пророни той, спомняйки си уроците по история и география от военната си подготовка.

По-често се използваше другото му име — Антика — това беше най-големият град на Южния континент, дом на могъща империя, чиито поданици твърдели, че бил изграден от боговете. Дом и на Торе Сесме, най-вещите простосмъртни лечители на света. Каол не знаеше, че семейството на Несрин произхожда от прочутия южен град.

— Къде би се почувствала в свои води? — попита той.

Несрин облегна ръце на коленете си.

— Нямам представа — призна си тя и обърна глава към него. — Някакви предложения?

Заслужаваш да си щастлив, беше му казала по-рано тази вечер Елин. Като извинение и лека подкана навярно.

Каол не искаше да пилее безценните моменти на спокойствие.

Затова хвана ръката й и преплете пръсти с нейните. Несрин се вгледа в сключените им ръце и поизправи гръб.

— Може би, след като всичко това… след като всичко приключи — подхвана дрезгаво Каол, — ще намерим отговор на този въпрос. Заедно.

— Обещай ми… — прошепна тя с разтреперани устни. И в очите й заблещукаха сребристи сълзи, преди да ги затвори, за да се овладее. Несрин Фалик, разчувствана до сълзи. — Обещай ми — повтори тя отново, впервайки поглед в преплетените им ръце, — че утре ще си тръгнеш невредим от двореца.

Каол се чудеше защо го бе довела тук. Морският бог и Богът на клетвите. Той стисна пръстите й. Тя му отвърна със същото. Златиста светлина затанцува по свещения фонтан и Каол вдигна очи в безмълвна молитва.

— Обещавам.

* * *

Роуан седеше в леглото и небрежно раздвижваше лявото си рамо с внимателни махове. Днес беше прекалил с тренировките и сега мускулите го боляха. Елин бе в дрешника и се приготвяше за лягане — нетипично мълчалива цял ден и цяла вечер.

Бяха скрили два варела с адски огън в една изоставена сграда на съседната пресечка, затова всички трябваше да са извънредно предпазливи. Една малка грешка и щяха да изгорят с такава сила, че дори пепел нямаше да остане от тях.

Но той се беше погрижил да не я намесва в това. Утре двамата с Едион щяха да пренесат варелите през лабиринта от канализационни тунели и оттам в двореца.

Елин бе проследила няколко от Копоите на Уирда до тайния им вход — онзи, който водеше право до часовниковата кула, а тъй като беше подлъгала Лоркан да ги избие до един, пътят щеше да е чист за двама им с Едион и спокойно щяха да укрият варелите, да нагласят фитилите и с помощта на елфическата си бързина да се изнесат от канализацията, преди кулата да е избухнала.

Тогава Елин… Елин и капитанът щяха да изиграят своята роля, най-опасната от всички. Особено като се имаше предвид, че не бяха успели да предадат посланието си до хората им в двореца.

А Роуан нямаше да е до нея.

Бяха преговорили плана многократно. Нещата можеха да се объркат толкова лесно, а по лицето й не се четеше нито капка тревога, докато гълташе лакомо вечерята си. Но той я познаваше достатъчно добре, за да види бурята, която се вихреше под спокойния й облик, да усети заряда й дори от другия край на стаята.

Тихи стъпки затупаха по килима.

— Знаеш ли, мислех си… — подхвана Роуан, но в следващия момент забрави всичко и се изпъна като струна в леглото.

Елин стоеше облегната на входа на дрешника, облечена в нощница от злато.

Истинско металическо злато — точно като от фантазиите му. Нощницата изглеждаше като нарисувана върху нея, толкова плътно обгръщаше всяка извивка на тялото й, не укриваше почти нищо.

Елин приличаше на жив пламък. Той не знаеше върху коя част да задържи погледа си, къде искаше да я докосне първо.

— Ако не ме лъже паметта — провлачи тя, — някой ми поръча да му напомня, че трябва да опровергае колебанията ми. Доколкото си спомням, имах две възможности — думи или език и зъби.

Дълбоко ръмжене отекна в гърдите му.

— Така било значи.

Тя направи крачка към него и силният мирис на желанието й го удари като тухла в лицето.

Щеше да разкъса нощницата й на парчета.

Не го интересуваше колко е прелестна, искаше голата й кожа.

— Дори не си го помисляй — предупреди го тя, пристъпвайки още по-близо до него с движения, напомнящи разтопен метал. — Лизандра ми я даде назаем. Ускореният пулс закънтя в ушите му. Помръднеше ли дори със сантиметър, щеше да я нападне, да я грабне в ръцете си и да разбере кое караше Огнената наследница да гори.

Въпреки това стана от леглото, направи една рискована крачка към нея и попи с очи дългите й голи бедра, плавните извивки на гърдите й, щръкнали, независимо от топлата лятна нощ, лекото движение в гърлото й, когато преглътна.

— Каза, че нещата са се променили, че ще се справим заедно. — Сега беше неин ред да стори още стъпка към него. И още една. — Няма да те моля за нищо, което не си готов да ми дадеш.

Елин спря точно пред него и Роуан замръзна. Тя вдигна глава да огледа лицето му и ароматът й се усука около него, разбуди го. О, богове, този аромат! От момента, в който ухапа врата й във Вендлин и вкуси кръвта й, ненавиждайки прелъстителния див огън, лумтящ в нея, не успяваше да го прогони от съзнанието си.

— Елин, ти заслужаваш по-добро от това… от мен. — Тази мисъл го мъчеше от доста време.

Тя дори не трепна.

— Не ми казвай какво заслужавам и какво — не. Не ми говори за утре и за бъдещето… и за всичко останало.

Той взе ръката й, пръстите й бяха студени и трепереха леко. Какво искаш да ти кажа, Огнено сърце?

Елин се загледа в сключените им ръце и в златния пръстен около палеца й. Той стисна пръстите й нежно. Когато вдигна глава, очите й пламтяха.

— Кажи ми, че ще преживеем утрешния ден. Че ще преживеем войната. Че… — Тя преглътна сухо. — Кажи ми, че дори да отведа всички ни в ада, с теб ще горим заедно.

— Не сме тръгнали към ада, Елин — отвърна той. — Но където и да отидем, ще бъдем заедно.

Устните й потрепериха леко и тя разплете ръка от неговата, за да опре длан в гърдите му.

— Само веднъж — пророни. — Искам да те целуна само веднъж.

Всички мисли изхвърчаха от главата му.

— Звучи така, сякаш очакваш, че няма да ти се отдаде друг шанс.

Страхът в очите й му казваше достатъчно — казваше му, че навярно приповдигнатото й поведение на вечеря е имало за цел да успокои Едион.

— Знам какви са шансовете ни.

— Двамата с теб винаги сме обичали да надиграваме шансовете си.

Тя опита да се усмихне, но неуспешно. Той се приведе към нея, плъзна ръка около кръста й и усети гладката коприна под пръстите си, топлото й стегнато тяло, и прошепна в ухото й:

— Дори когато сме разделени утре, ще бъда до теб във всеки един миг. И при всяка стъпка след това… накъдето и да се отправим.

Тя си пое треперлива глътка въздух и Роуан отдръпна лицето си назад, за да я погледне в очите. Елин погали устните му с разтреперани пръсти и самообладанието му едва не рухна на мига.

— Какво чакаш? — промълви гърлено той.

— Копеле — смъмри го тя и го целуна.

Устата й беше мека и топла и той трудно сдържа стона, надигнал се от гърдите му. Тялото му застина — целият му свят застина — от пеперудената целувка, дала отговор на един съкровен, многовековен въпрос. Осъзна колко надълбоко се взира в нея чак когато Елин отдръпна леко лицето си. Пръстите му се стегнаха около кръста й.

— Отново — прошепна той.

Тя се изхлузи от хватката му.

— Ще получиш останалото, ако оцелеем след утрешния ден.

Роуан не знаеше дали да се смее, или да вие.

— Подкупваш ме да оцелея ли?

По устните й най-сетне изплува усмивка. И кротката радост по лицето й почти го уби.

Бяха минали през тъмнина, болка и отчаяние заедно. И продължаваха да вървят по същия мрачен път. Затова усмивката й… Взимаше му ума всеки път, когато я видеше и осъзнаеше, че е за него.

Роуан остана вкоренен в центъра на стаята, а Елин духна свещите и си легна.

Той я загледа в сумрака.

— Събуждаш у мен желанието за живот, Роуан. Не за оцеляване, не за съществуване. За живот — прошепна тя.

Неговите думи се губеха. Изповедта й го поразяваше по-дълбоко дори от целувката й.

Затова просто легна до нея и я държа в обятията си цяла нощ.