Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (82)

81

Чичото на Елида изпрати две слугини с каменни лица и с по две кофи вода да я почистят. Тя опита да ги отблъсне, когато започнаха да я събличат, но жените бяха като железни стени. Ако във вените й течеше черноклюнска кръв, явно беше разредена. Като остана гола, я поляха с водата и я нападнаха с четки и сапуни, изтърквайки всяка част от тялото й, колкото и да им викаше да спрат.

Чувстваше се като жертвено агне.

Разтреперана, изтощена от съпротивата покрай къпането, Елида нямаше сили да им се опълчи, докато решеха косата й толкова грубо, че очите й се насълзиха. Оставиха я разпусната, а върху тялото й наметнаха обикновена зелена роба. Без долни дрехи.

Елида ги молеше за помощ през цялото време. Но имаше чувството, че говори на глухи.

Като си тръгваха, опита да се промъкне през вратата след тях. Стражите я тикнаха обратно вътре с презрителен смях.

Елида заотстъпва назад, докато не опря гръб в стената на килията си. Всяка следваща минута я приближаваше до последната в живота й. Нямаше да им се даде без бой. Принадлежеше към клана на Черноклюните и щеше да им се съпротивлява до последно, също като майка си. Предпочиташе да я измъчват, да я изкормят, отколкото да им позволи да я докоснат с мръсните си ръце, да й присадят от онези черни камъни, да я принудят да роди някое от онези чудовища…

Вратата се отвори. На входа изникнаха четирима стражи.

— Принцът те чака в катакомбите.

Елида падна на колене и оковите й издрънчаха по каменния под.

— Моля ви. Моля ви…

— Веднага.

Двама от тях влязоха в килията и тя не успя да отблъсне ръцете, които я сграбчиха под мишниците и я повлякоха към вратата. Макар и окована с верига, тя зарита бясно, раздирайки босите си крака по каменния под. Колкото и да се мяташе, стражите я влачеха неумолимо към отворената врата на килията.

Двамата, които чакаха до входа, се подсмихваха, впили очи в разголените й бедра и корем. Елида ридаеше жално, макар да знаеше, че сълзите няма да й помогнат. Стражите просто се смееха и попиваха голотата й с погледи…

Докато ръка с лъскави железни нокти не проби дупка в гърлото на единия. Двамата до нея замръзнаха, а онзи на вратата се завъртя към шуртящата от врата на колегата му кръв…

Той изпищя, но в следващия миг една ръка раздра очите му, а друга изтръгна гръкляна му.

Двамата мъртъвци се стовариха на земята, разкривайки Манон Черноклюна. По ръцете й се стичаше кръв, а златистите й очи просветнаха като живи въглени към стражите, хванали Елида. Към насъбраната около кръста й роба. Стражите я пуснаха, за да грабнат оръжията си, и тя се свлече на пода.

— Вече сте мъртви — обяви лаконично Манон.

И им налетя.

Елида не знаеше дали е магия, но за пръв път виждаше някого да се движи така… като призрачен вятър.

Манон счупи врата на първия страж с жестоко изпращяване. Когато вторият се спусна към нея, тя просто се изсмя, после се завъртя като фъртуна, озовавайки се зад гърба му, и забоде ръка право в тялото му.

Писъкът му отекна в килията. Изпод плътта му се показа низ от белеещи се кости — гръбначният му стълб, — който Манон сграбчи и прекърши на две. Четвъртият труп се стовари на земята като окървавена марионетка, а вещицата стоеше над него, задъхана в триумфа си. Вещицата, дошла за нея.

— Трябва да побързаме — рече Манон.

* * *

Манон съзнаваше, че спасявайки Елида, се противопоставя на херцога — и че не е сама в бунта си. Но още докато препускаше към Тринадесетте, в Крепостта цареше суматоха. Разчула се беше голямата новина. Кралят на Адарлан беше мъртъв. Унищожен от Елин Галантиус. Кралицата бе срутила стъкления му дворец, с огнената си мощ бе защитила града от смъртоносна вълна от стъклени отломки и бе обявила Дориан Хавилиард за крал на Адарлан.

Убийцата на вещици бе възтържествувала.

Хората се лутаха панически, дори вещиците я гледаха въпросително. Какво щяха да правят сега, когато простосмъртния крал го нямаше вече? Къде щяха да отидат? Освобождаваше ли ги смъртта му от досегашния им дълг? Но Манон възнамеряваше да им отговори по-късно. Сега я чакаше работа. Като намери Тринадесетте, им заповяда да оседлаят уивърните си.

Три тъмници.

Побързай, Черноклюна — прошепна странен, нежен женски глас в главата й, едновременно стар и млад, и мъдър. — Зла участ те застига. Манон връхлетя първата тъмница, придружена от Астерин, Сорел, Веста и зеленооките близначки демони, и стражите започнаха да измират като мухи — бързо и кръвопролитно. Нямаше време за спорове, не и при положение че човеците веднага извадиха оръжията си.

В тази тъмница държаха бунтовници от всички кралства, измъчени до такава степен, че молеха да ги убият. От Елида обаче нямаше и следа. Прегледаха всяка килия и оставиха Фалин и Фалон да се уверят, че не са пропуснали нищо. Във втората тъмница намериха същото. Този път Веста остана за по-щателна проверка.

По-бързо, Черноклюна — подкани я отново мъдрият женски глас, сякаш само с толкова можеше да й помогне. — По-бързо… Манон летеше като вятъра.

Третата тъмница се намираше над катакомбите и охраната й беше толкова засилена, че ги обгърна мъгла от черна кръв, докато прерязваха гърлата на редица след редица стражи.

Нито една повече. Нямаше да им позволи да вземат нито една вещица повече.

Сорел и Астерин се гмурнаха в стълкновението от войници, за да й проправят път. Астерин разкъса гърлото на един със зъби, докато изкормваше друг с нокти.

После посочи към стълбището и изрева с кървава уста:

— Върви!

Манон остави Втората и Третата си и хукна надолу по витото стълбище.

Трябваше да има таен вход от тъмницата към катакомбите, някой незабележим начин да преведе Елида…

По-бързо, Черноклюна! — викна в главата й женският глас.

Едва доловим ветрец подухна в краката й, сякаш можеше да ускори темпото й. Манон знаеше, че над рамото й наднича богиня, господарката на мъдростта, която навярно бе бдяла над Елида през целия й живот, а гласът й е бил заглушен поради секването на магията, но след освобождаването й… Манон достигна най-ниското ниво на тъмницата, един етаж над катакомбите. И наистина в дъното на коридора имаше врата към друго стълбище. От нея я деляха двама стражи, които се хилеха злорадо пред една отворена килия, докато млада жена ги умоляваше за пощада.

Елида ридаеше — момичето, мълчаливо като стомана, хитро като лисица, което не бе проронило нито сълза по себе си и окаяния си живот, което посрещаше всяка трудност със смирена решимост. Манон озверя.

Уби стражите за броени секунди.

И видя на какво са се присмивали — момичето висеше между двама други стражи, а робата й се беше надигнала и разкриваше голотата й, обезобразения й крак…

Ето на какви хора ги беше продала баба й.

Манон принадлежеше към клана на Черноклюните, не беше ничия робиня.

Ничия кобила за разплод.

Същото важеше и за Елида.

Гневът запя във вените й, а от устата й се търкулна „Вече сте мъртви“, и то още преди да им връхлети. Като хвърли и тялото на последния страж на земята, обляна в черна и синя кръв, Манон насочи поглед към момичето. Елида подръпна надолу зелената си роба, толкова разтреперана, че Манон очакваше всеки момент да повърне. Подушваше, че няма да й е за пръв път.

Безкрайно дълго я бяха държали на това противно място.

— Трябва да побързаме — подкани я Манон.

Елида опита да стане, но не успя дори да се изправи на колене.

Тя отиде да й помогне, омазвайки ръката й с кръв. Момичето залитна, но Манон вече гледаше веригата около глезените й.

Замахна с железните си нокти и я разсече.

По-късно щеше да разкопчае пръстените.

— Веднага — рече Манон и я задърпа към коридора.

От посоката, от която бе дошла, се чуваха още крясъци на войници и бойните викове на Астерин и Сорел. А зад тях, откъм стълбището към катакомбите…

Ехтяха гласовете на още валгски стражи, тръгнали да проучат шумотевицата на горния етаж. Ако Елида се озовеше в касапницата, имаше голяма вероятност да я убият, но ако войниците от катакомбите ги нападнеха в гръб… И още по-лошо — ако сред тях имаше валгски принц…

Разкаяние. Беше я обзело разкаяние в нощта след убийството на крочанката.

Разкаяние и чувство за вина и срам, задето се подчини сляпо, задето постъпи като страхливка, когато крочанката й съобщи истината с гордо вдигната глава. Превърнали са ви в чудовища. Чудовища, Манон! И на нас ни е жал за вас. С разкаяние изслуша и историята на Астерин. Разкаяние, задето толкова години не бе заслужила доверието й.

И за онова, което бе позволила да се случи с Жълтоногите. Не искаше дори да си представя какво би изпитала, ако Елида умреше пред нея. Или я сполетеше още по-лоша съдба.

Жестокост. Дисциплина. Сляпо подчинение.

Не й се струваше проява на слабост да защитаваш беззащитните. Били те нечистокръвни вещици. И дори непознати.

— Ще трябва да се бием — обяви Манон.

Но момичето гледаше изцъклено към входа на килията.

Там, с рокля, диплеща се край тялото й като водниста нощ, стоеше Калтейн.