Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (37)

36

Не й отне дълго да заложи капана си. Лесно намери отряда, ръководен от един от по-садистичните валгски командири, позволявайки на злонамерените очи да я следят по пътя й.

Благодарение на сведенията от Каол и Несрин знаеше къде се намират новите им скривалища. Каол и Несрин обаче нямаха представа кои входове към канализацията използваха командирите, когато отиваха да говорят с някого от Копоите на Уирда. Затова Елин прекара няколко нощи в проучвания.

Явно Валгите предпочитаха по-древните тунели пред тъпченето в отходни води из по-новите. Елин се добираше възможно най-близо до тях, което обикновено не беше достатъчно да чуе какво си говорят.

Тази вечер се промъкна безшумно в канализацията след командира и едва не повърна от нетърпимата смрад. Беше изчакала Каол, Несрин и главните им лейтенанти да напуснат града по следите на затворническите фургони, така че никой да не й се бърка. Твърде рисковано беше.

Докато вървеше, спазвайки достатъчно разстояние от валгския командир, така че да не я чуе, тя изрече с въздишка на облекчение:

— Нося Ключа.

После изкриви гласа си, както Лизандра я беше научила, и отвърна на собствените си думи с мъжки тембър:

— Взела си го със себе си?

— Естествено. Покажи ми къде искаш да го скрием?

— Търпение — смъмри сама себе си с лека усмивка на уста и свърна зад ъгъла. — Насам.

Продължи напред с шепот на престорен разговор, докато не доближи кръстовището, където валгските командири често се срещаха с някои от Копоите на Уирда. Там се смълча, хвърли пелерината, която носеше в ръце, и се върна назад до стълбата, водеща към улицата.

Бутна решетката с притаен дъх, а тя, за щастие, поддаде.

Изкачи се на улицата с разтреперани ръце и за момент й се прииска да легне върху мръсния влажен калдъръм, за да се наслади на чистия въздух около себе си. Но онзи беше твърде близо до нея. Затова придърпа тихо решетката.

Само след минута нечии почти безшумни подметки застъргаха по каменния под отдолу и тъмна фигура премина покрай стълбата, напът към мястото, където беше оставила пелерината. Следеше я цяла нощ.

Какъвто беше и замисълът.

А когато Лоркан влезе право в скривалището на валгските командири и Копоя на Уирда, дошъл да чуе докладите им, когато сблъсъкът на метал и предсмъртните ревове изпълни ушите й, Елин закрачи бодро по улицата и си засвирука.

* * *

Вървеше по тясна уличка на три пресечки от склада, когато някаква сила, подобна на каменна стена, я блъсна с лице в една тухлена сграда.

— Ти, малка кучко! — процеди Лоркан в ухото й.

Незнайно как и двете й ръце се озоваха приковани зад гърба й, а краката му заклещиха нейните с такава мощ, че не можеше да ги помръдне.

— Привет, Лоркан — поздрави го любезно тя и опита да обърне към него пулсиращото си от болка лице.

С ъгълчето на окото си виждаше злобните черти под тъмната му качулка, ониксовите му очи, също толкова черната му, дълга до раменете коса и — по дяволите — удължените му кучешки зъби, допрени твърде близо до врата й.

Едната му ръка стискаше нейните като стоманено менгеме, с другата блъсна главата й във влажните тухли и одра жестоко бузата й.

— Забавно ли ти беше?

— Струваше си да опитам.

Лоркан смърдеше на кръв — онази ужасна, неземна валгска кръв. Натисна лицето й още по-силно към стената, докато непоклатимото му тяло смачкваше нейното.

— Ще те убия.

— А, по този въпрос… — рече тя и извъртя китката си достатъчно, че да може Лоркан още преди да я нападне, да усети острието, което беше извадила в момента. Стоманата опираше в слабините му. — Безсмъртието ще ти се струва много, много дълго без любимата ти телесна част.

— Ще изтръгна гръкляна ти, преди да си помръднала.

Тя притисна острието още по-плътно към чатала му.

— Май рискът е големичък, не смяташ ли?

За момент Лоркан остана неподвижен, изтласквайки я към стената със силата на петвековния си боен опит. Хладният въздух хапеше врата и гърба й. Когато се завъртя, Лоркан беше отстъпил няколко крачки назад.

В тъмнината едва различаваше гранитните му черти, но си го спомняше достатъчно от онзи ден в Доранел, за да предположи, че жестокото лице под качулката е посиняло от яд.

— Откровено казано — подхвана тя, облягайки се на стената, — съм малко изненадана, че се хвана в клопката ми. Сигурно ме мислиш за страшно глупава.

— Къде е Роуан? — озъби се той. Тесните му тъмни дрехи, подсилени с черен метал по предмишниците и раменете, като че ли поглъщаха смътната светлина. — Още ли топли леглото ти?

Не искаше да знае откъде Лоркан е научил за това.

— Та нали само за това ставате вие, хубавците? — Тя го огледа от глава до пети и запомни къде са множеството му оръжия — и видимите, и скритите. По телосложение не отстъпваше на Роуан и Едион. И изобщо не се впечатляваше от думите й. — Всичките ли ги изби? Бяха само трима, ако не се лъжа.

— Много добре знаеш, че бяха шестима, както и един от онези каменни демони, кучко такава.

Значи беше намерил начин да убие един от Копоите на Уирда. Интересно… и полезно.

— Знаеш ли, писна ми да ми викаш така. Все пак си живял цели пет века. Не можеш ли да измислиш нещо по-впечатляващо?

— Ела малко по-близо и ще ти покажа на какво са ме научили тези пет века.

— А не може ли аз да ти покажа какво се случва, когато бичуваш приятелите ми, безгръбначно копеле такова?

По свирепите му черти затанцува омраза.

— Голяма уста имаш за човек без огнени фокуси.

— И твоята е голяма за човек без пространствено мислене.

Ножът на Роуан се озова до гърлото му, преди да е мигнал.

Елин се чудеше колко ли време ще му е нужно да я открие. Сигурно се беше събудил още щом беше отметнала завивките си.

— Говори! — нареди му Роуан.

Лоркан сграбчи меча си — могъщо, красиво оръжие, несъмнено отнело безброй животи по бойните полета в далечни земи.

— Не те съветвам да ме предизвикваш на бой.

— Дай ми една добра причина да не пролея кръвта ти още сега — настоя Роуан.

— Ако умра, Майев ще предложи помощта си на адарланския крал за залавянето ви.

— Глупости — изплю Елин.

— Дръж приятелите си близо, а враговете си още по-близо — отвърна Лоркан.

Роуан го пусна бавно и отстъпи встрани. После се придвижи внимателно до Елин и оголи зъби насреща му. Агресията, която излъчваше, я накара да настръхне.

— Допусна фатална грешка, като се показа на кралицата ми с ключа в онова видение — обърна се към нея Лоркан. После черните му очи отскочиха към Роуан. — А ти? Ти си кръгъл глупак. Да се съюзиш с простосмъртна кралица! Че даже кръвна клетва си положил. Какво ще правиш, Роуан, когато остарее и умре?

Ами когато заприлича на бабичка? Ще продължаваш ли да споделяш с нея леглото й, да…

— Достатъчно — прекъсна го кротко Роуан.

Тя не позволи на прилива от емоции да се отбележи по лицето й, не посмя дори да мисли за тях от страх, че Лоркан може да ги подуши.

Той просто се изсмя.

— Да не смятате, че сте надвили Майев? Тя ви позволи да си тръгнете от Доранел… и на двама ви.

Елин се прозя.

— Казвам ти, Роуан, не знам как си го търпял през всичките тези векове. Мен ме отегчи на петата минута.

— Мери си приказките, момиченце — предупреди я Лоркан. — Може и да не е утре, може и след седмица да не е, но един ден ще се препънеш. И аз ще чакам.

— Ама и вие, елфическите мъже, сте едни с вашите драматични речи. — Тя се обърна да си върви, но си го позволяваше само защото принцът стоеше помежду им. В следващия момент обаче надникна през рамо, оставила преструвките. И даде воля на познатото унищожително спокойствие до такава степен, че в очите й не остана нищо човешко. — Никога няма да забравя — нито за момент — какво му причини онзи ден в Доранел. Жалкото ти съществувание се нарежда най-отдолу в списъка ми със задачи, но един ден, Лоркан… — Тя се поусмихна. — Един ден ще ти отмъстя. Приеми тазвечершната случка за предупреждение.

* * *

Елин тъкмо отключваше вратата на склада, когато дълбокият глас на Роуан изломоти зад нея.

— Натоварена нощ, принцесо?

Тя отвори вратата и двамата влязоха в тъмния склад, осветен само от фенера до задното стълбище. После се обърна да я заключи.

— Натоварена, но не и забавна.

— Не е толкова лесно да ми се измъкнеш — увери я Роуан с ниско ръмжене, идващо от дъното на гърдите му.

— Двамата с Едион сте просто непоносими. — Слава на боговете, че Лоркан не беше надушил Едион и произхода му. — Справях се и сама. — Лъжа. Нямаше как да знае дали Лоркан изобщо ще се появи и дали ще се хване на въдицата й.

Роуан докосна внимателно бузата й и я прониза болка.

— Имаш късмет, че само те е одрал. Следващия път, когато решиш да си спретнеш среща с Лоркан, ще ми кажеш предварително.

— В никакъв случай. Това си е лично моя работа и…

— Не е само твоя работа, вече не. Другия път ще ме вземеш със себе си.

— Ако следващия път те хвана да ме следиш като някоя угрижена бавачка — изсъска Елин, — ще те…

— Какво?

Той пристъпи опасно близо до нея и дългите му кучешки зъби просветнаха в мрака.

Виждаше ясно очите му на светлината от фенера, той също виждаше нейните, когато му каза безгласно: Не знам какво ще направя, кучи сине, но ще превърна живота ти в същински ад.

Той изръмжа и гърленият звук се плъзна по кожата й, докато четеше нямото послание в очите му: Спри да се инатиш. Опитваш да утвърдиш независимостта си ли?

Да, и какво? — отвърна рязко тя. — Просто ме остави на мира.

— Не мога да ти обещая подобно нещо — заяви той. Слабата светлина галеше бронзовата му кожа, изящната му татуировка.

Тя заби юмрук в бицепса му… и вероятно я заболя повече, отколкото него.

— Това, че си по-възрастен и по-силен, не ти дава право да ме командориш.

— Напротив, дава ми право да се държа, както си поискам.

Елин издаде писклив звук и понечи да го ощипе, но той я хвана за ръката и я придърпа към себе си. Тя вдигна лице към него.

Бяха сами в склада, само със сандъците наоколо, затова си позволи да огледа чертите му, зелените му очи, силната челюст.

Безсмъртен. Непоклатим. Зареден с мощ.

— Добиче.

— Глезла.

Тя се засмя.

— Наистина ли примами Лоркан в канализацията при едно от онези същества?

— Беше толкова очевиден капан, че направо съм разочарована, задето му се върза.

Роуан се изкиска.

— Не спираш да ме изненадваш.

— Той те нарани. Никога няма да му го простя.

— Доста хора са ме наранявали. Ако смяташ да ги погваш всичките, те чака крайно интензивен живот.

Тя не се усмихна.

— Онова, което каза Лоркан… че ще остарея…

— Недей. Просто… недей дори да го споменаваш. Върви да спиш.

— Ами ти?

Погледът му отскочи към входната врата.

— Не бих се учудил, ако Лоркан реши да ти върне услугата. Забравя и прощава по-трудно дори от теб. Особено ако някой се закани да отреже мъжеството му.

— Поне казах, че ще е голяма грешка — подхвърли с дяволита усмивка Елин. — А се изкушавах да кажа „малка“.

Роуан се засмя с ведър пламък в очите.

— В такъв случай със сигурност щеше да те убие.