Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (14)

13

Елин не знаеше дали трябва да намира утеха във факта, че независимо от промените, настъпили в живота й през последните две години, и ада, през който бе минала, Асасинската крепост поне си оставаше незасегната. Живият плет от двете страни на внушителната ограда от ковано желязо беше със същата височина като преди, все така изкусно окастрен, лъкатушещата алея отвъд портата беше покрита с познатия сив чакъл, а монументалното имение, чиито лакирани дъбови врати проблясваха на утринното слънце, продължаваше да излъчва характерната си бледа елегантност.

Никой минувач по тихата улица не спираше да огледа къщата, приютила някои от най-свирепите асасини на Ерилея. От години Асасинската крепост си оставаше анонимно, ненатрапчиво място, един от многото великолепни домове в заможния югозападен квартал на Рифтхолд. Точно под носа на адарланския крал.

Елин мина през отворената желязна врата, но не разпозна асасините, предрешени като най-обикновени пазачи. Те не я спряха, независимо че носеше боен костюм, оръжия и качулка, скриваща лицето й.

Предпочиташе да се промъква из града нощем, ала Аробин й беше спретнал поредното изпитание — явно искаше да провери дали ще успее да стигне до Крепостта посред бял ден, без да привлече нежелано внимание. За щастие, повечето хора бяха заети с подготовката за утрешното тържество на принца.

Търговците вече продаваха стоката си — от малки кексчета до знаменца с образа на адарланския уивърн и сини панделки (в тон с очите на принца, разбира се).

Като ги гледаше, стомахът й се преобръщаше.

Но пътят й до имението беше нищожно предизвикателство в сравнение с онова, което й предстоеше сега. И утре.

Едион — името му отекваше във всяка нейна глътка въздух. Едион, Едион, Едион.

Докато изкачваше внушителното входно стълбище на Крепостта, се постара да прогони мисълта за него, за съдбата му в онази проклета тъмница.

Не беше идвала тук от нощта, в която всичко отиде по дяволите.

Отдясно се намираше конюшнята, където заключи изпадналия в несвяст Уесли, след като опита да я предупреди за капана, който я очакваше. Вдигна поглед към втория етаж и прозорците на някогашната си спалня. Бяха отворени и прохладният пролетен ветрец полюшваше тежките кадифени завеси, сякаш някой нарочно проветряваше стаята за нея. Освен ако Аробин не беше дал апартамента й на някого другиго.

Като достигна последното стъпало, резбованите дъбови врати се отвориха, разкривайки непознат иконом, който й се поклони и я покани да влезе. Двойната врата на кабинета отвъд просторното мраморно фоайе беше широко отворена.

Елин прекрачи прага, без дори да погледне надолу, и влетя в къщата, останала в паметта й като убежище и затвор, като пъклено място.

И каква къща само! Мраморът под сводестия таван и стъклените полилеи на вестибюла беше излъскан до такова съвършенство, че виждаше собственото си тъмно отражение, докато вървеше по него.

Наоколо нямаше жива душа, нямаше го дори изчадието Терн. Всички или бяха по задачи, или им бе наредено да стоят настрана до края на срещата. Явно Аробин не искаше никой да послушва разговора им. Познатата миризма на Крепостта я обви като плащ и се просмука в паметта й. Благоуханията на свежи цветя и пресен хляб не успяваха да прикрият мириса на метал и пронизващото усещане за насилието, запечатано в стените. С всяка стъпка към богато обзаведения кабинет Елин стисваше зъби все по-силно.

Накрая го видя — седеше пред масивното бюро, а кестенявата му коса сияеше като разтопена стомана на слънцето, изливащо се през високите прозорци от двете страни на облицованата в дърво стая. Елин потули надълбоко в съзнанието си информацията, научена от писмото на Уесли, и влезе със свободна, небрежна походка.

Килимът пред бюрото веднага привлече погледа й — движение, което Аробин или забеляза на момента, или просто бе очаквал.

— Нов е — отбеляза той и вдигна очи от документите пред себе си. — Кървавите петна по предишния така и не се изчистиха.

— Жалко — коментира Елин и седна в едно от креслата пред бюрото, без да поглежда към съседното, където обикновено стоеше Сам. — Другият беше по-хубав.

… докато кръвта й не се беше пропила в него, когато Аробин я преби заради провалената сделка за робите, принуждавайки Сам да гледа през цялото време.

А след като тя изпадна в безсъзнание, беше смазал и него от бой.

Стана й чудно кои от белезите по кокалчетата на Аробин бяха от онези побои.

Чу, че икономът доближава входа на кабинета, но не благоволи да го погледне.

— Никой да не ни безпокои — нареди Аробин.

Икономът потвърди дискретно и затвори тихо вратите.

Елин преметна крак през страничната облегалка на креслото.

— На какво дължа удоволствието да те видя?

Аробин стана с плавно движение, подплатено със сдържана сила, заобиколи бюрото и се подпря на ръба му.

— Просто исках да проверя как се чувстваш в деня преди голямото събитие. — Сребристите му очи проблеснаха. — И да ти пожелая успех.

— И да се увериш, че няма да те предам?

— Защо бих си помислил такова нещо?

— Едва ли точно в момента ти се подхваща разговор за доверието.

— Права си. Цялото ти внимание трябва да е съсредоточено върху плана. Доста малки спънки могат да изникнат. Особено ако те заловят.

Елин усети как острият връх на прикритата заплаха прониква между ребрата й.

— Знаеш, че не се пречупвам лесно… дори да ме изтезават.

Аробин скръсти ръце пред мускулестите си гърди.

— Разбира се. Не се и съмнявам, че като мое протеже ще ме защитиш, ако кралят те хване.

Ето защо я беше извикал значи.

— Така и не попитах — продължи Аробин. — Селена ли тръгва на тази мисия?

Съвсем подходящ момент да плъзне отегчен поглед из кабинета като едно истинско арогантно протеже. Върху бюрото нямаше нищо, нито пък по библиотеките наоколо — поне не и кутия, която можеше да съдържа Амулета на Оринт. Позволи си да огледа цялото помещение, преди да обърне безочлив поглед към него.

— Не възнамерявам да оставя визитка.

— А какво обяснение ще дадеш на братовчед си, когато се срещнете? Същото като на почтения капитан?

Дори не искаше да знае откъде е научил за онова бедствие. Не беше казала на Лизандра, все пак куртизанката още нямаше представа коя е всъщност. Щеше да мисли за това по-късно.

— Ще му кажа истината.

— Е, да се надяваме, че това ще му е достатъчно.

Елин потисна с огромно усилие първосигналната си реакция.

— Уморена съм и не ми е до словесен спаринг точно днес. Просто ми кажи какво искаш, за да се прибера у дома и да вляза във ваната. — Не си измисляше.

Мускулите я боляха от снощното преследване на валгски пехотинци из Рифтхолд.

— Знаеш, че Крепостта е на твое разположение. — Погледът му отскочи към десния й крак, преметнат през страничната облегалка на креслото, сякаш се беше досетил, че й създава неприятности. Сякаш знаеше, че битката в „Подземието“ е събудила старата травма от двубоя с Каин. — Лечителката ми може да разтрие крака ти. Не искам да те боли или да куцаш утре.

Опитът й помогна да задържи изражението си равнодушно.

— Май наистина обичаш да слушаш собствения си глас, а?

Сладострастен смях.

— Добре, край на словесния спаринг.

Елин го изчака да продължи, без да променя стойката си в креслото.

Аробин прокара очи по черния й костюм и когато погледите им се срещнаха, пред нея стоеше студенокръвен, жесток убиец.

— От надеждни източници научих, че следиш войници от кралската гвардия, но без да ги закачаш. Да не би да си забравила малката ни сделка?

Тя се поусмихна.

— Разбира се, че не.

— Тогава защо обещаният демон още не е в тъмницата ми?

— Защото нямам намерение да ти залавям, докато не освободим Едион.

Аробин примигна насреща й.

— Онези неща могат да доведат краля право при теб. При нас. Няма да застраша живота на Едион, само и само да задоволя необяснимото ти любопитство. Пък и как да съм сигурна, че няма да забравиш обещанието си да ми помогнеш, като се заиграеш с новата си играчка?

Аробин се отблъсна от ръба на бюрото, доближи я и се приведе на един дъх разстояние от нея.

— Аз държа на думата си, Селена.

Пак това име.

Той отстъпи назад и килна глава.

— Ти обаче… Доколкото си спомням, обеща да убиеш Лизандра още преди години. Останах изненадан, когато се прибра невредима.

— Направил си всичко по силите си да създадеш вражда помежду ни. Е, този път реших да избера обратната посока. Оказва се, че далеч не е толкова разглезена и себична, колкото ти ми внушаваше. — Думи на своеволно протеже и кисела устатница. — Макар че, ако държиш да я убия, с радост ще пренасоча усилията си от Валгите към нея.

Кротък смях.

— Няма нужда. Служи ми добре. Но все пак е заменима, в случай че решиш да удържиш на обещанието си.

— Това ли беше изпитанието? Да видиш дали ще изпълня обещанието си?

Под ръкавиците й дългият белег, който сама беше направила на едната си длан, запари като прясна дамга.

— Изпратих ти я като подарък.

— По-добре се придържай към бижута и дрехи. — Тя стана и сведе поглед към костюма си. — Или полезни неща.

Очите му последваха нейните, но с по-бавен, проучващ ход.

— Изпълваш го по-добре, отколкото на седемнадесет.

Повече не й се слушаше. Изцъка с език и се обърна да си ходи, но той я сграбчи за ръката — точно на мястото, където изскачаха скритите остриета. И го знаеше. Предизвикваше я.

— След като измъкнем братовчед ти утре, двамата ще трябва да се покриете за известно време — отбеляза Аробин. — Ако решиш да не изпълниш своята част от сделката… много бързо ще разбереш, Селена, колко смъртоносен може да е градът ни за бегълците… дори да са огнедишащи кралски кучки.

— Значи да не очаквам повече обяснения в любов и предложения да вървиш по живи въглени заради мен?

Чувствен смях.

— Винаги си била любимата ми танцова партньорка. — Доближи я толкова, че ако Елин помръднеше главата си дори със сантиметър, устните им щяха да се докоснат. — Ако искате да ви шепна любовно, Ваше Величество, ще го направя. Но пак ще изисквам обещаното.

Тя не посмя да се отдръпне. В сребристите му очи винаги играеше странно сияние — като студената светлина преди зазоряване. Открай време не беше способна да се откъсне от него.

Той килна глава настрани и слънцето затанцува по кестенявата му коса.

— Какво ще правим с принца обаче?

— Кой принц? — попита внимателно Елин.

Аробин й се усмихна многозначително и отстъпи крачка назад.

— Да, май в момента са трима. Братовчед ти и двамата, споделящи тялото на Дориан Хавилиард. Знае ли храбрият капитан, че един от онези демони поглъща бавно приятеля му?

— Да.

— А знае ли, че може да вземеш правилното решение и да умъртвиш кралския син, преди да се е превърнал в заплаха?

Тя не свали очи от неговите.

— Ти ми кажи. Все пак наскоро се виждахте.

Кикотът му запрати ледени късове по костите й.

— Значи капитанът няма особено желание да споделя с теб. Но май не среща подобни затруднения с бившата си любовница, онази Фалик. Знаеш ли, че баща й прави най-добрите крушови тарталети в цялата столица? От двореца са му поръчали доста такива за тържеството по случай рождения ден на принца.

Иронично, нали?

Сега беше неин ред да мига в недоумение. Знаеше, че Каол е имал поне една друга любовница освен Литаен, но… точно Несрин ли? И колко хитро си беше премълчал за нея, особено след като й се нахвърли с онези глупости за Роуан.

Елфическият ти принц, беше го нарекъл ядно. Съмняваше се Каол да е правил каквото и да било с младата жена, откакто тя бе заминала за Вендлин, но… Но изпитваше точно онова, към което Аробин искаше да я подтикне.

— Ще престанеш ли да се бъркаш в отношенията ни, Аробин?

— Не ти ли е интересно защо капитанът ме навести снощи?

Копелета — и двамата! Беше предупредила Каол да не се забърква с Аробин.

Трябваше ли да разкрие, че не е знаела за срещата им, или пък да прикрие тази слабост? Каол не би застрашил безопасността й и плановете й за следващия ден, каквато и информация да таеше. Тя се подсмихна на Аробин.

— Не. Все пак аз го изпратих тук. — И закрачи гордо към двойната врата. — Явно си доста отегчен, щом ме викаш тук само за да ме дразниш.

— Успех утре — подхвърли с усмивка Аробин. — Всичко върви по план, в случай че се притесняваш.

— Разбира се. Не очаквам друго от теб. — Тя отвори една от вратите и махна лениво. — Доскоро, учителю.

* * *

На път към къщи Елин отново посети Кралската банка, а като се прибра в жилището си, Лизандра вече я чакаше там, както се бяха уговорили.

И което бе още по-хубаво — носеше храна. Много храна.

Елин се тропна пред кухненската маса, където се беше настанила и Лизандра.

Куртизанката гледаше през широкия прозорец над мивката.

— Вероятно знаеш, че те преследва нечий копой. На съседния покрив е.

— Безобиден е. — И безполезен. Каол беше изпратил свои хора при Крепостта, портата на двореца и нейния апартамент. И всичко това, за да следи действията на Аробин. Елин килна глава. — Зорко око имаш.

— Господарят ти ме научи на това-онова през годините. За да се защитавам, разбира се. — За да защити инвестицията си. — Предполагам, че си прочела писмото?

— До последната дума.

Всъщност прочете писмото на Уесли няколко пъти, за да наизусти датите, имената и събитията — толкова огън видя пред очите си, че се радваше, задето магията й не действаше в момента. Новата информация почти не променяше плановете й, но определено беше от полза. Вече знаеше, че не се е заблуждавала, че имената в списъка й бяха правилните.

— Съжалявам, че не можах да го задържа — добави Елин. — Беше най-безопасно да го изгоря.

Лизандра просто кимна, чоплейки един конец по бюстието на ръждивокафявата си рокля. Червените й ръкави бяха широки и свободни, със стегнати маншети от черно кадифе и златни копчета, които просветнаха на утринната светлина, като се пресегна за зрънце грозде. Елегантна, но скромна премяна.

— Спомням си те с доста по-оскъдни дрехи — отбеляза Елин.

Зелените очи на куртизанката блеснаха.

— Онази Лизандра умря много отдавна.

Същото важеше и за Селена Сардотиен.

— Поканих те днес, за да… поговорим.

— За Аробин?

— За теб.

Красиво оформените й вежди се сбърчиха.

— А кога ще поговорим за теб?

— Какво искаш да знаеш?

— Защо си в Рифтхолд? Като изключим утрешното спасяване на генерала.

— Не те познавам достатъчно добре, за да отговоря на този въпрос — отвърна Елин.

Лизандра просто наклони глава.

— Защо Едион?

— Защото ми е по-полезен жив, отколкото мъртъв. — Съвършена истина.

Лизандра потупа с добре поддържания си нокът по захабената маса. След секунда продължи:

— Някога ти завиждах. Имаше не само Сам, ами и Аробин… Бях такава глупачка, въобразявах си, че откликва на всяко твое желание и не ти отказва нищо, мразех те, защото дълбоко в себе си знаех, че аз съм само пешка, която разиграваше срещу теб — чрез мен те караше да се бориш за сърцето му, да бъдеш вечно нащрек, да страдаш. А това ми носеше удоволствие, тъй като смятах, че е по-добре да си нечия пешка, отколкото едно нищо. — Тя отметна кичур коса от лицето си с разтреперана ръка. — И навярно щях да продължа в този дух цял живот. Но тогава… тогава Аробин уби Сам и уреди залавянето ти, и… И ме извика в нощта, когато те отведоха в Ендовиер. След това, по пътя за дома, не спрях да плача в каретата. Нямах представа защо. Но Уесли беше с мен.

Именно тогава всичко между нас се промени. — Лизандра надникна към белезите около китките на Елин, после към грозната татуировка върху своите.

— Миналата нощ не дойде просто за да ме предупредиш за Аробин, нали? — попита Елин.

Когато Лизандра вдигна глава, очите й бяха замръзнали.

— Не — потвърди със сдържана свирепост. — Дойдох да ти помогна да го унищожиш.

— Трябва да ми имаш голямо доверие, за да ми споделиш такова нещо.

— Ти разби „Подземието“ — заяви Лизандра. — Стори го заради Сам, нали?

Защото онези хора… всичките работеха за Рурк Фаран и присъстваха, когато… — Тя поклати глава. — Каквото и да си намислила на Аробин, всичко е в памет на Сам. Пък и да ме предадеш, вече съм изстрадала толкова, че почти няма с какво да ме наранят.

Елин се облегна в стола си и кръстоса крака, опитвайки да не си представя мрака, през който бе минала жената пред нея.

— Твърде дълго живях без отмъщение. В сърцето ми няма място за прошка.

Лизандра се усмихна — без нито капка радост.

— След като Аробин уби Уесли, лежах неутешимо в леглото му и си мислех дали да не го пратя в гроба веднага. Но не ми се струваше достатъчно, а и не само на мен имаше да изплаща дългове.

В първия момент Елин остана безмълвна. После поклати глава.

— Сериозно ли намекваш, че си ме чакала през цялото това време?

— Ти обичаше Сам толкова, колкото аз обичах Уесли.

Гърдите на Елин сякаш хлътнаха, но тя кимна. Да, обичаше Сам — повече отколкото всеки друг. Дори Каол. А след като прочете в писмото на Уесли какво изтезание бе поръчал Аробин за Сам, в сърцето й зейна грамадна рана. Дрехите на Сам още си стояха в двете долни чекмеджета на скрина, където някогашният й господар ги беше прибрал от пътническите куфари. През последните две нощи спа с една от ризите му.

Аробин щеше да си плати.

— Съжалявам — пророни Елин. — За годините, в които се държах нечовешки с теб, за ролята, която съм изиграла в страданието ти. Ще ми се да бях гледала по-ясно на себе си. На всичко. Искрено съжалявам.

Лизандра примигна.

— И двете бяхме млади и глупави. Трябваше да се възприемаме като съюзнички.

Но сега нищо не ни спира да направим именно това. — Лизандра й изпрати изненадващо вълча усмивка. — Ако си съгласна, с теб съм.

И така, най-неочаквано бе получила предложение за приятелство. Роуан може и да беше най-скъпият й приятел, нейният каранам, но… все пак й липсваше женската дружба. И то много. Макар че мисълта възкреси в съзнанието й старата мъка по Нехемия и част от нея искаше да запрати предложението право в лицето на Лизандра само защото тя не беше Нехемия… Ала Елин потисна този страх и отвърна пресипнало:

— Съгласна съм.

Лизандра въздъхна тежко.

— О, слава на боговете! Вече имам с кого да говоря за дрехи, без да ме питат как би ги приел този и онзи, и мога да излапам цяла кутия шоколадови бонбони, без да ми натякват, че трябва да внимавам за фигурата си. Моля те, кажи ми, че обичаш шоколадови бонбони. Обичаш ги, нали? Спомням си как веднъж откраднах цяла кутия от стаята ти, докато ти преследваше някоя от жертвите си.

Бяха страшно вкусни.

Елин махна към кутията с лакомства на масата.

— Донесла си шоколад. Това е достатъчно, за да се превърнеш в моя първа любимка.

Лизандра се изкикоти неочаквано дяволито — навярно никога не се смееше така пред Аробин или клиентите си.

— Някоя нощ пак ще се промъкна тук и ще ядем бонбони до повръщане.

— Какви изтънчени, елегантни дами!

— О, моля те! — отвърна Лизандра, махвайки с ръка. — Двете с теб сме диви зверове в човешка кожа. Няма смисъл да се заблуждаваш.

Куртизанката дори не подозираше колко близо бе до истината. Елин се зачуди как ли би реагирала на превъплъщението й — на дългите кучешки зъби. Незнайно защо се съмняваше, Лизандра да я нарече чудовище — нито заради вида й, нито заради огньовете, които бълваше.

Усмивката на Лизандра посърна леко.

— Уредено ли е всичко за утре?

— Тревога ли долавям?

— Наистина ли мислиш, че различният цвят коса ще ти позволи да се промъкнеш незабелязано в двореца? Такова доверие ли имаш на Аробин?

— Хрумва ли ти по-добра идея?

Лизандра сви небрежно рамене.

— По една случайност знам това-онова за играенето на различни роли. Знам как да отклонявам погледите, когато не искам да ме виждат.

— И аз умея да се сливам с тълпата, Лизандра. Планът е без грешка. Нищо че е на Аробин.

— А какво ще кажеш с един куршум да повалим два заека?

При други обстоятелства навярно щеше да отхвърли хрумването й, да не я изслуша дори, но в очите й играеше толкова зъл, варварски блясък.

Затова Елин облегна ръце на масата.

— Слушам те.