Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (32)

31

Манон влетя в огромната военна шатра на Перингтън, отмятайки тежкото платнище на входа с такъв замах, че железните й пръсти раздраха плата.

— Защо не допускат Тринадесетте ми до клана на Жълтоногите? Обясни ми.

Веднага.

Когато и последната дума изхвърча яростно от устата й, Манон спря като посечена.

Херцогът, застанал в центъра на тъмната шатра, се завъртя към нея с мрачно и леко ужасяващо лице.

— Напусни — заповяда той с пламнали като въглени очи.

Но вниманието на Манон беше съсредоточено върху нещото — човека — до херцога.

Тя пристъпи напред, въпреки че Перингтън закрачи бясно към нея.

Калтейн, облечена в черна рокля, сякаш изтъкана от мъглива нощ, стоеше пред коленичил, разтреперан млад войник, протегнала ръка към изкривеното му лице.

Около нея гореше демонична аура от тъмен огън.

— Какво е това? — попита Манон.

— Излез — викна херцогът и дори си позволи да посегне към ръката й. Тя замахна с железни нокти, избягвайки атаката му, без дори да погледне към него. Всяка клетка от тялото й бе устремена към тъмнокосата жена.

Младият мъж — войник от армията на Перингтън — ридаеше кротко, докато пипалата на черния огън, извиращи от пръстите на Калтейн, ближеха кожата му, без да оставят следи. Мъжът обърна агонизиращи сиви очи към Манон. Моля те, пророни нямо.

Херцогът отново опита да я сграбчи, но тя се стрелна край него.

— Обясни ми какво се случва тук.

— Не ти раздаваш заповедите, Водачке на Крилото — озъби й се херцогът. — А сега напусни.

— Какво е това? — повтори Манон.

Перингтън й се нахвърли, но в този момент копринен женски глас промълви:

— Огън от сенки.

Той замръзна на място, сякаш изненадан, че е проговорила.

— Откъде идва този огън? — попита Манон.

Жената й се струваше толкова дребна, толкова слаба. Роклята й бе съшита от паяжини и сенки. А в планинския лагер беше студено, дори за Манон. Не искаше да се наметне с пелерина или просто никой не го беше грижа за нея? Или пък огънят… Навярно изобщо не й трябваха дрехи.

— От мен — отвърна Калтейн с мъртъв, глух, но и някак злобен глас. — Винаги съм го носила със себе си, но чак сега се пробужда. Придобива нов живот.

— Какво правиш с него? — продължи с въпросите Манон.

Херцогът наблюдаваше младата жена, сякаш разгадаваше сложен ребус в очакване на нещо друго.

Калтейн се усмихна вяло на войника, който трепереше върху богато украсения червен килим и златистокестенявата му коса проблясваше на слабата светлина от фенера над него.

Огънят от сенки извираше от ръката й и обгръщаше войника като втора кожа.

Той отвори уста в ням писък. Загърчи се на пода и обърна лице към тавана на шатрата, стенейки тихо в неистова агония.

Но по кожата му не се виждаха изгаряния. Сякаш огънят от сенки причиняваше единствено болка и лъжеше тялото, че го изпепелява.

Манон не можеше да откъсне поглед от мъжа, чиито очи, нос и уши вече ронеха кървави сълзи.

— Защо го изтезавате? — попита тя херцога. — Да не би да е бунтовнически шпионин?

Той отиде до Калтейн и загледа празното й, красиво лице. Очите й бяха впити в младия мъж, погълнати от магия. Устните й проговориха отново:

— Не. Най-обикновен човек е. — Безизразен глас, нито следа от състрадание.

— Достатъчно — нареди херцогът и огънят изчезна от ръката на Калтейн.

Младежът се свлече на килима, задъхан и ридаещ. Перингтън посочи към завесите в задния край на шатрата, където навярно имаше легло. — Отиди да полегнеш.

Досущ като кукла, като призрак, Калтейн се обърна сред фините дипли на черната си рокля, закрачи към тежките червени завеси и се промъкна между тях като мъгла.

Херцогът отиде до младежа и коленичи пред него. Пленникът вдигна обляно в сълзи и кръв лице. Перингтън хвана главата му с две ръце и обърна очи към Манон.

После прекърши врата му.

Смъртоносното изпращяване отекна в тялото й като звук от зле настроена арфа.

При други обстоятелства би се засмяла.

Но сега, за част от секундата, усети топла, лепкава синя кръв по ръцете си, дръжката на ножа, с който замахва да пререже гърлото на крочанката.

Войникът се стовари на килима, а херцогът стана.

— Какво искаш, Черноклюна?

И тази смърт, подобно на смъртта на крочанката, беше предупреждение. Да държи устата си затворена.

Но Манон възнамеряваше да пише на баба си. Да й разкаже за всичко случило се — за това убийство, както и че от Жълтоногите нямаше ни вест, ни кост, откакто ги бяха вкарали в подземието. Майка Черноклюна щеше да долети с наточени нокти и жажда за кръв.

— Искам да знам защо не ни допускате до сестринството от Жълтоногите. Те са под мое ръководство и имам право да ги видя.

— Опитът беше успешен. Само това ти трябва да знаеш.

— Незабавно ще заповядаш на стражите си да допуснат мен и Тринадесетте ми в подземието.

Десетки стражи заприщваха входа към него и нямаше как да влезе освен ако не ги избиеше всичките до крак.

— Ти не зачиташ моите заповеди. Защо аз да зачитам твоите, Водачке на Крилото?

— Ако продължаваш да държиш вещици в плен заради гнусните си експерименти, скоро няма да има кой да управлява въздушната ти кавалерия от уивърни.

Това бяха воини — вещици от клана на Железни зъби, а не стока за разплод.

Нито опитни зайци. Баба й щеше да го изкорми.

Херцогът просто сви рамене.

— Казах ти, че искам Черноклюни. Ти отказа да ми предоставиш.

— И това наказание ли е? — озъби му се тя. Все пак и Жълтоногите принадлежаха към Железните зъби. И те бяха под нейно командване.

— О, не. Никак даже. Но ако отново ми се опълчиш, може и да има такова. — Той килна глава настрани и светлината позлати тъмните му очи. — Навярно знаеш, че сред Валгите има и принцове. Могъщи, коварни принцове, способни да размазват жалките хорица по стените. А имат желание да премерят сили с вещиците. Може пък да посетят лагерите ти. И ще видим кой ще оцелее. Поне ще се отървем от по-недостойните ти воини. В моите армии няма място за слабаци.

За момент в главата й настана оглушителна тишина. Заплашваше я.

Този човек я заплашваше, това нищожество, живяло едва миг от нейното съществувание, тази простосмъртна твар…

Внимавай — предупреди я един вътрешен глас. — Обмисляй ходовете си.

Затова Манон кимна леко в знак на мълчаливо съгласие и попита:

— А как вървят другите ти… начинания? Какво се случва в недрата на околните планини?

Херцогът впи поглед в нея и тя му отвърна, посрещайки цялата тъмнина, напластена зад очите му. И вътре откри нещо, което нямаше място на този свят.

— По-добре е да не разбираш какво се въди в онези подземия, Черноклюна — заяви накрая той. — И по-добре не изпращай разузнавачи там. Няма да видят бял ден повече. Предупредена си.

Човешкият червей явно не подозираше колко способни бяха Сенките й, но тя нямаше намерение да го поправя, защото някой ден можеше да се възползва от неведението му. И бездруго подземните му дела не я засягаха — имаше си предостатъчно работа с Жълтоногите и останалите кланове от легиона си. Тя кимна с брадичка към мъртвия войник.

— За какво възнамеряваш да използваш този огън от сенки? За мъчения?

Поредният й въпрос извика нова ярост в очите му.

— Не съм решил още — отвърна каменно херцогът. — За момента ще изпробваме силите й върху войници. Може би с времето ще се научи да унищожава цели вражески армии.

Огън, който не изгаряше… отприщен над хилядни войски. Гледката щеше да е внушителна, макар и гротескна.

— А въпросните вражески армии готвят ли се за бой вече? Ще използваш ли огъня от сенки върху тях?

Херцогът отново килна глава и белезите по лицето му изпъкнаха на смътната светлина от фенера.

— Значи баба ти не ти е казала.

— За какво? — изплю тя.

Херцогът закрачи небрежно към завесата.

— За оръжията, които прави за мен… за теб.

— Какви оръжия? — Нямаше време за губене в тактическо мълчание.

Перингтън просто се ухили насреща й и изчезна зад завесата, която се люшна достатъчно, че да разкрие Калтейн върху легло, покрито с кожи. Тънките й, бледи ръце лежаха до тялото й, а очите й гледаха празно. Куха черупка. Оръжие.

Две оръжия — Калтейн и онова, което баба й майстореше.

Затова Майка Черноклюна беше останала в Белия зъб с другите Върховни вещици.

Ако трите вложеха общите си познания, мъдрост и зверство в създаването на оръжие срещу армиите на простосмъртните…

Манон извърна поглед от прекършеното човешко същество, лежащо върху кожите.

Каквото и да беше новото оръжие, дело на трите Върховни вещици…

Човешката раса нямаше шанс срещу него.

* * *

— Искам да разпространите новината до останалите сестринства. Искам постоянна стража на входа на лагера. Тричасови дежурства, не по-дълги. Не бива да рискуваме някой да заспи на поста си и да пропусне врага. Вече изпратих писмо до Майка Черноклюна.

Елида се събуди в гнездото, затоплена и отпочинала, но не посмя дори да си поеме дъх. Още цареше нощ, но нямаше лунна светлина, а зората беше далеч. В пълния мрак се открояваше блясъкът на снежнобяла коса и този на няколко чифта железни зъби и нокти. О, богове!

Бе възнамерявала да поспи само час. Но явно бяха станали поне четири.

Абраксос не помръдваше зад нея, а крилото му още я бранеше.

След срещата с Астерин и Манон животът й се бе превърнал в същински кошмар — и наяве, и насън — и дори дни по-късно често й се случваше да остане без дъх под безмилостната хватка на страха. Вещиците не се занимаваха с нея, макар че бе обявила кръвта си за синя. Но пък и Върнън не я закачаше.

Тази вечер обаче… след като изкачи тъмното тихо стълбище, твърде тихо дори с дрънченето на веригите й, намери пред вратата на стаята си петно от съвършена тишина, сякаш дори прашинките във въздуха не смееха да помръднат. Някой я чакаше в стаята й.

Затова Елида продължи нагоре чак до обляното в светлина гнездо, където даже чичо й не би се осмелил да отиде. Уивърните на Тринадесетте лежаха свити като котки на пода или стърчаха по гредите си над бездната. Абраксос я погледна с бездънни, нетрепващи очи от мястото си на пода. Тя го доближи достатъчно, че да подуши зловонния му дъх, и каза:

— Трябва да се скрия някъде. Само тази вечер.

Опашката му помръдна леко и железните шипове издрънчаха по каменния под. Размахваше я. Като куче — сънен, но щастлив да я види. Елида не чу нито ръмжене, нито тракане на железни зъби, готови да я разкъсат. И бездруго предпочиташе да я изядат жива, отколкото да се изправи пред човека в стаята си.

Седна до стената, пъхна ръце под мишниците си и сви колене до гърдите. Зъбите й затракаха и тя се сви на още по-малко кълбо. Беше толкова студено, че дъхът й излизаше на пресекулки. Сламената постеля запращя под тялото на Абраксос. Приближаваше се до нея. Елида се скова — в противен случай можеше да скочи на крака и да избяга. Уивърнът протегна крило към нея, сякаш я канеше до себе си.

— Моля те, не ме изяждай — прошепна тя.

Той изпръхтя, все едно казваше: Та ти си една хапка.

Елида се изправи на разтреперани крака. Изглеждаше й все по-голям с всяка следваща стъпка. Но крилото му си оставаше протегнато към нея, сякаш тя самата беше животно, нуждаещо се от закрила.

Щом го достигна, протегна колебливо ръка и погали люспестата му кожа. Оказа се изненадващо мека, като износен кожух. И топла като пещ. С предпазливи движения, съзнавайки, че я следи внимателно, тя седна до него и гърбът й веднага се стопли.

Абраксос спусна грациозно крилото си и го прегъна така, че да образува топла преграда между нея и ледения вятър. Елида потъна още по-надълбоко в мекото му, уютно тяло и пропусна топлината чак до костите си. После най-неусетно се беше унесла в сън. А сега… вещиците стояха наоколо. Силната миризма на уивърна явно прикриваше човешкия й мирис, в противен случай Водачката на Крилото вече щеше да я е открила. Сякаш усетил тревогата й, Абраксос не помръдваше.

Гласовете се пренесоха към центъра на гнездото и Елида премери разстоянието между уивърна и вратата. Дали можеше да се измъкне незабелязано…

— Бъдете дискретни, пазете плана в тайна. Ако някоя издаде и дума, ще й взима животеца.

— На твоите заповеди — каза Сорел.

— Да кажем ли на Жълтоногите и Синьокръвните? — попита Астерин.

— Не — отговори Манон с гибелен, кръвожаден глас. — Ще знаят само Черноклюните.

— Дори някое сестринство от другите кланове да изяви желание за следващия опит? — настоя Астерин.

Манон изръмжа толкова страховито, че косъмчетата по тила на Елида настръхнаха.

— Не бива да дърпаме каиша твърде силно.

— Каишите се късат — предизвика я Астерин.

— Внимавай да не ти откъсна главата — предупреди я Манон.

Сега — сега беше моментът, докато спореха. Абраксос остана неподвижен, сякаш не искаше да привлича внимание към себе си, докато Елида се готвеше да хукне към изхода. Но веригите… Елида седна отново, вдигна бавно крака си и хвана веригата, за да не се влачи. После се заизбутва с един крак и една ръка по каменния под към вратата.

— Този огън от сенки — проточи умислено Сорел, явно в опит да разсее бурята между Водачката на Крилото и братовчедка й. — Дали няма да го използва срещу нас?

— Стори ми се уверен, че може да побеждава цели армии с него. Не бих се учудила, ако накрая го насочи към нас.

Елида се доближаваше все повече и повече до отворената врата.

Почти я бе достигнала, когато Манон рече гальовно:

— Ако имаше поне малко смелост, Елида, щеше да останеш с Абраксос, докато си тръгнем.