Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (25)

24

Каол не знаеше как да реагира, когато Елин скочи в бойната яма и кацна с приклякане. Но зрителите, видели кого е посочила, вече бушуваха и се блъскаха напред, за да хванат последните залози.

Наложи му се да забие пети в каменния под, за да не го бутнат в откритата яма. Тук нямаше въжета или парапети. Който паднеше, ставаше жертва. Една малка част от него се радваше, че Несрин му пази гърба. А друга, още по-малка част от него, се радваше, че поне тази нощ няма да обхожда напразно новите валгски леговища. Дори да го чакаха няколко часа в компанията на Елин. Дори точно Аробин Хамел да му беше дал този скромен подарък. Подарък, който, макар и да не му се искаше да си признае, оценяваше от все сърце. Но и това несъмнено влизаше в плановете на Аробин.

Каол се питаше каква ли цена ще трябва да плати. И дали страхът му при тази мисъл не беше достатъчна отплата за Краля на асасините.

Облечена в черно от глава до пети, Елин представляваше жива сянка, обхождаща като пантера своята половина от ямата. Когато валгският командир скочи в дупката, земята се разтресе.

И двамата бяха откачили — и Елин, и господарят й. Аробин я беше накарал да избере някого от Валгите. Не точно водача им.

Почти не си бяха приказвали от спречкването им след спасяването на Едион.

Не че заслужаваше и дума от него, но когато преди час го намери, прекъсвайки среща, толкова тайна, че бяха разкрили мястото й на бунтовническите главатари едва час по-рано… просто не можеше да й откаже, колкото и глупаво да се чувстваше заради това. Пък и навярно Едион щеше да го заколи, ако не й помогнеше.

Но тъй като Валгите бяха тук… Да, нощта тръгваше на добре. Арбитърът започна да им разяснява правилата на висок глас. Просто казано такива нямаше, с изключение на забраната за употреба на оръжия. Щяха да се бият само с ръце, крака и остър ум.

О, богове!

Елин спря да крачи из ямата, а Каол блъсна един разпален зрител с лакът в корема, за да не го бутне в дупката при нея.

Кралицата на Терасен се намираше в бойна яма в бедняшкия квартал на Рифтхолд. Беше готов да се обзаложи, че никой не би му повярвал. Дори той не можеше да го повярва.

Арбитърът постави начало на боя и…

Мелето започна.

Командирът я връхлетя с удар, достатъчно мощен да обезглави повечето мъже. Елин обаче му се изплъзна, сграбчи ръката му и я стисна в смазваща хватка. Лицето на командира се изкриви от болка и тя заби коляно в главата му. Всичко се случи толкова бързо, с такава варварска жестокост, че дори публиката не разбра какво е станало, докато командирът не залитна назад, а Елин не затанцува на пръсти пред него.

Валгът се изсмя и се надигна. Само толкова време му отстъпи Елин, преди да го нападне с пълна мощ.

Движеше се като среднощна буря. Единствено боговете знаеха какво обучение бе получила във Вендлин, какво бе усвоила от онзи принц… но тежко им на враговете й.

Раздаваше юмруци, блокираше ударите му, хвърляше се в атака, залягаше, въртеше се… Тълпата се гърчеше от възторг, благоговееше пред бързината и ловкостта й.

Каол я беше виждал да убива. Но от доста време не я бе виждал да се бие за удоволствие.

А сега се забавляваше до полуда.

Намерила си е достоен противник, мислеше си Каол, докато я гледаше как заключва главата му между краката си, завърта се и го преобръща като парцалена кукла.

Разхвърча се пясък. Елин възседна командира и заби юмрук в студеното му, красиво лице…

А в следващия момент бе отблъсната от гърдите му с такава скорост, че очите на Каол не успяха да проследят движението. Елин се строполи върху окървавения пясък и скочи на крака точно преди командирът да атакува отново.

И двамата пак се преплетоха в кълбо от крайници, удари и… тъмнина.

Аробин стоеше от другата страна на ямата с опулени очи и широка усмивка на лице — като гладник пред отрупана софра. Лизандра стискаше ръката му толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. Разни мъже шепнеха в ухото му, вперили същите алчни погледи в бойната яма — или собствениците на „Ямите“, или потенциални клиенти, уговарящи нови боеве с фурията пред тях.

Елин изрита командира в корема и го запрати в каменната стена. Той се свлече на пясъка, останал без дъх. Публиката избухна, а Елин вдигна ръце и се завъртя в бавен кръг — тържествуващата Смърт.

Бурният отзив на тълпата накара Каол да се замисли дали покривът няма да рухне върху главите им.

Командирът се спусна към нея, но Елин се завъртя, хвана го и заключи ръцете и врата му в желязна хватка. После обърна въпросителен поглед към Аробин. Господарят й надникна към изцъклените, подивели мъже до себе си и й кимна. Стомахът на Каол се преобърна. Аробин бе видял достатъчно. Бе доказал достатъчно.

Значи боят се оказваше инсцениран. Елин го проточваше само защото Аробин искаше да продължи. А когато срутеше часовниковата кула и си възвърнеше магията… щеше да е неудържима. Заедно с Едион, елфическия й принц и всички воини на тяхна страна. Да, щеше да се роди нов свят. Но свят, в който гласът на обикновения човек щеше да е просто шепот.

Елин изви ръцете на командира, демонът изпищя от болка, а в следващия момент…

В следващия момент Елин заотстъпва назад, стиснала ръката си и дупката в костюма си, откъдето извираше ярка кръв.

Чак когато командирът завъртя към него окървавеното си лице и гарвановочерните си очи, Каол разбра какво се е случило. Беше я захапал. Валгският демон облиза устни и кървавата му усмивка се разшири. Дори през крясъците на тълпата Каол го чу да казва:

— Вече знам коя си, нечистокръвна кучко!

Елин свали длан от ранената си ръка. Черната й ръкавица беше обляна в кръв. — За щастие, и аз знам какво си ти, изчадие долно.

Край. Трябваше да сложи край на това веднага.

— Кажи ми името си? — нареди му тя, обикаляйки го като хищник.

Демонът в човешко тяло се изкикоти.

— Не си способна да го изречеш с простосмъртния си език.

Гласът плъзна по вените на Каол и ги вледени.

— Голямо самочувствие за някакъв си пешак — рече подигравателно Елин.

— Нека те отведа в Морат, нечистокръвна кучко, и ще видим дали ще говориш така. Изгарям от желание да ти покажа какви чудеса правим с твоята раса.

Морат — крепостта на херцог Перингтън. Стомахът на Каол сякаш се изпълни с олово. Там водеха пленниците, които не екзекутираха. Онези, които изчезваха нощем. И само боговете знаеха какво им причиняват.

Елин не му даде време да каже друго и на Каол отново му се прииска да види лицето й, поне колкото да разбере какво се случва в ума й. Тя сграбчи командира, бутна едрото му туловище на земята и го стисна за главата. След миг вратът на командира изпращя като съчка.

Ръцете й задържаха главата на демона и тя огледа празните му очи, отворената му уста. Тълпата бушуваше триумфално.

Елин отпусна рамене задъхана, после се изправи и изтупа пясъка от коленете на костюма си.

Накрая вдигна поглед към арбитъра.

— Обяви резултата.

— Победата е твоя — смотолеви пребледнелият мъж.

Тя сведе очи и блъсна върха на единия си ботуш в каменната стена, освобождавайки тънкото, страховито острие.

Каол беше благодарен за писъците на тълпата, докато Елин го забождаше във врата на командира. Отново. И отново.

На смътната светлина никой друг не можа да види, че тъмното петно в пясъка имаше необичаен цвят.

Демоните с каменни лица се струпаха около ямата. Студените им очи се впиваха в Елин, в крака й, който постепенно отсичаше главата на командира и накрая я остави да се търкаля в пясъка.

* * *

Елин трепереше, когато Аробин й подаде ръка, за да я извади от ямата.

 

Господарят й стисна пръстите й в убийствена хватка и я придърпа близо до себе си, уж за прегръдка.

— Вече два пъти пропускаш да изпълниш обещанието си, скъпа моя. Казах в безсъзнание.

— Май яростта ме надви.

Тя се отдръпна от него. Лявата й ръка пулсираше от жестокото ухапване на демонската твар. Кучи син. Почти усещаше как черната му кръв се просмуква в дебелата кожа на ботуша й, усещаше тежестта на гнусната течност върху пръста на крака си.

— Очаквам резултати от теб, Ансел. Скоро.

— Не се безпокой, господарю. — Каол се отправяше към един тъмен ъгъл, а Несрин се носеше като сянка зад него. Несъмнено се подготвяха да тръгнат по петите на Валгите. — Ще си получиш заслуженото.

Тя надникна към Лизандра, която не гледаше как вадят трупа от ямата, а как валгските стражи се изнизват от пивницата. В очите й гореше хищническа злоба. Елин се покашля, а Лизандра примигна и по изражението й веднага се изписаха неспокойство и отвращение.

Елин понечи да си тръгне, но Аробин я спря с думите:

— Не ти ли е любопитно къде е погребан Сам?

Очаквал беше въпросът му да я прониже като стрела. През цялото време бе държал печелившата карта, правилното оръжие. Дори Лизандра изтръпна.

Елин се обърна бавно.

— Има ли цена тази информация?

Той стрелна очи към бойната яма.

— Току-що я плати.

— Не бих се учудила да ми кажеш грешно място, за да злорадстваш, че нося камъни на нечий чужд гроб.

Не цветя — в Терасен никога не носеха цветя на покойниците. Вместо това посещаваха гробовете им с малки камъчета, които трупаха, за да им покажат, че не са ги забравили.

Камъните бяха вечни, за разлика от цветята.

— Обиждаш ме с подобни обвинения. — Изваяното му лице обаче говореше друго.

Той скъси разстоянието помежду им и прошепна тихо: — Нали знаеш, че ще си платиш рано или късно?

Тя оголи зъби.

— Това заплаха ли е?

— Просто съвет да си припомниш какво държа в ръцете си — отвърна кротко той — и какво мога да предложа на теб и близките ти в момент, когато имаш отчаяна нужда от толкова много неща: пари, бойци… — Очите му отскочиха към капитана и Несрин, които вече излизаха през вратата. — Неща, необходими и на приятелите ти.

Срещу подходяща цена — винаги срещу подходящата цена.

— Просто ми кажи къде си погребал Сам и ме остави на мира. Трябва да почистя обувките си.

Аробин се усмихна, доволен, че я е убедил да приеме малкия му подарък.

Съвсем скоро щеше да й предложи друга сделка… и друга, готов да я изнудва, за да й отпусне необходимото. Каза й мястото — малко гробище край реката. Не криптите на Крепостта, където погребваха повечето асасини. Навярно за да потъпче паметта на Сам, без да съзнава, че Сам не би искал да прекара вечността в неговите гробници.

— Благодаря ти — рече въпреки това Елин. После обърна поглед към Лизандра и провлачи: — Дано ти плаща достатъчно.

Но вниманието на куртизанката беше насочено към дългия белег по врата на Аробин, който бе дело на Уесли. Аробин обаче беше твърде зает да се усмихва на Елин, за да забележи.

— Ще се видим скоро — обяви той. Поредната заплаха. — Надявам се дотогава да си изпълнила своята част от уговорката.

Безизразните мъже, навъртали се край Аробин по време на боя, все още го обкръжаваха на известно разстояние. Собствениците на „Ямите“. Кимнаха й за поздрав, но тя не им отвърна.

— Кажи на новите си партньори, че напускам бранша — каза вместо довиждане.

Беше й трудно да остави Лизандра с него в този вертеп. Отвори вратата към хладния нощен въздух, усещайки очите на валгските войници върху себе си, колебанието и омразата им. Надяваше се Каол и Несрин да не са се натъкнали на неприятности.

Не ги беше извикала само за да й пазят гърба, но и да им покаже колко глупаво е да се доверяват на човек като Аробин Хамел. Независимо от това, че именно неговият жест им позволяваше да проследят Валгите до новото им леговище тази вечер.

Много й се щеше най-сетне да разберат, че е трябвало да убие Дориан онзи ден в двореца.