Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (40)

39

— По-мъртъв от това не може да бъде — обяви Елин, побутвайки с крак горната половина от трупа на един от Копоите на Уирда. Роуан, приклекнал над някоя от долните части, изръмжа утвърдително. — Лоркан не си поплюва — продължи тя и обходи с поглед зловонния, оплискан с кръв канализационен кръстопът. От валгските капитани и Копоя не беше останало почти нищо. Лоркан ги беше изклал като прости, най-обикновени роби. Свещени богове!

— Вероятно си е представял, че убива теб. — Роуан взе една отсечена ръка с дълги нокти и стана. — Каменната кожа е нещо като защитна обвивка, но отвътре има най-обикновена плът. — Той подуши крайника и изръмжа погнусено.

— Чудесно. Да благодарим на Лоркан, че ни помага с това откритие.

Тя отиде до Роуан, пое тежката ръка от него и му помаха със скованите пръсти на съществото.

— Престани — изсъска той.

Тя поразклати още малко пръстите на демона.

— Това ще е отлична чесалка за гръб.

Роуан се намръщи.

— Киселяк — укори го тя и метна ръката върху торса на Копоя. Тя се приземи с тежко тупване и удряне на камък в камък. — Е, значи Лоркан е способен да повали цял Копой на Уирда. — Роуан изсумтя вместо коментар за названието, което беше дала на съществото. — А очевидно, умре ли гадината, си остава мъртва. Полезна информация.

Роуан я изгледа със съмнение.

— Не си му спретнала този капан само за да му изпратиш послание, нали?

— Тези твари са марионетки на краля — подхвана Елин, — така че Негово Височайше Величество вече познава лицето и миризмата на Лоркан, а едва ли ще приветства в града си елфически воин. Дори съм готова да се обзаложа, че в момента го преследват седемте други копоя, които несъмнено изгарят от желание да си отмъстят заради мъртвия си брат и от името на краля.

Роуан поклати глава.

— Не знам дали да те удуша, или да те потупам по гърба.

— Май доста хора изпитват същите противоречиви чувства към мен. — Тя огледа канализацията, превърнала се в касапница. — Вниманието на Лоркан трябва да е насочено другаде тази вечер и утре. А и бе нужно да разбера дали тези гадини могат да бъдат убити.

— Защо? — попита принцът, макар че можеше да го прочете в очите й.

Тя извърна бавно поглед към него.

— Защото възнамерявам да проникна в двореца през любимия им вход към тунелите и да взривя часовниковата кула под носовете им.

Роуан изсвири впечатлено.

— И така ще освободиш магията. Ще изчакаш Лоркан да избие всички Копои на Уирда и тогава ще се промъкнеш в двореца.

— Трябваше да ме убие, когато му се отдаде възможност. Сега ще е доста зает с новите си врагове.

Роуан оголи зъби в кръвожадна усмивка.

— Заслужил си го е.

* * *

Закачулена, въоръжена и маскирана, Елин се подпираше на каменната стена на една изоставена сграда, докато Роуан обикаляше завързания валгски командир в центъра на помещението.

— Подписахте смъртната си присъда, долни мижитурки — заяви съществото в тялото на стража.

Елин изцъка с език.

— Сигурно не си от най-добрите демони, щом те хванахме толкова лесно.

Наистина стана като детска игра. Елин избра най-малкия отряд, ръководен от най-слабия командир. Малко преди полунощ двамата с Роуан им направиха засада в едно затънтено кътче на града. Тя успя да убие само двама стражи, преди Роуан да посече останалите, а когато командирът опита да избяга, принцът го залови за броени мигове. И само след секунда страхливецът вече лежеше в безсъзнание. Най-трудно се оказа да влачат отпуснатото му туловище през бедняшкия квартал и да го свалят в мазето на изоставената сграда, където го приковаха към един стол.

— Аз… не съм демон — изсъска мъжът така, сякаш всяка дума прогаряше гърлото му.

Елин скръсти ръце. Роуан, въоръжен с Голдрин и Дамарис, кръжеше край него като ястреб край плячка.

— Тогава защо ти е този пръстен? — попита тя.

Борба за глътка въздух — човешка, затормозена.

— С него ни поробват… превземат телата ни.

— И?

— Ела насам и ще ти обясня. — Гласът му се промени изведнъж, стана по-дълбок, по-студен.

— Какво е името ти? — попита Роуан.

— Човешките ви езици не могат да произнасят имената ни, нито пък езика ни — обяви демонът.

— „Човешките ви езици не могат да произнасят имената ни“ — повтори с подигравателен тон Елин. — За жалост, това съм го чувала и преди. — Тя се изсмя гърлено и съществото в стража закипя от гняв. — Какво е името ти? Истинското ти име?

Мъжът се загърчи — рязко, бурно движение, което накара Роуан да пристъпи към него. Елин наблюдаваше с интерес битката между двете същества в тялото му. Накрая демонът рече:

— Стеван.

— Стеван — повтори тя. Очите на мъжа бяха ясни, вкопчени в нея. — Стеван — каза още веднъж, този път по-силно.

— Замълчи — озъби й се демонът.

— Откъде идваш, Стеван?

— Достатъчно… Мелисанде.

— Стеван — рече отново Елин. Тази тактика не беше подействала онзи ден в двореца. Сега обаче… — Имаш ли семейство, Стеван?

— Мъртви са. Всички. И вас това ви чака.

Тялото му ту се напрягаше, ту се отпускаше, ту се напрягаше, ту се отпускаше.

— Можеш ли да свалиш пръстена?

— Никога — отсече съществото.

— Можеш ли да се върнеш, Стеван? Ако пръстена го няма?

Той потрепери силно и сви глава между раменете си.

— Не искам, дори да можех.

— Защо?

— Злините… злините, които сторихме… Харесваше му да гледа как ги разчленявам.

Роуан спря да обикаля и застана до нея. Елин почти виждаше изражението му под маската — там се бореха погнуса и съжаление.

— Разкажи ми за валгските принцове — нареди Елин.

— Те са мрак, те са слава, те са вечни.

— Стеван, кажи ми. Има ли валгски принц тук, в Рифтхолд?

— Да.

— Чие тяло е превзел?

— Това на принца.

— А той жив ли е още в тялото си? Като теб?

— Не съм го виждал… не съм говорил с него. Ако… ако в него има валгски принц… Не издържам повече. Ако е принц… принцът го е прекършил, обладал го е напълно.

Дориан, Дориан…

— Моля те — пророни мъжът с глас, така празен и крехък в сравнение с този на демона. — Моля те… убий ме. Не издържам повече.

— Лъжец — рече гърлено тя. — Сам си му се отдал.

— Нямах избор — отвърна задъхано мъжът. — Дойдоха в домовете ни, при семействата ни. Казаха, че пръстените били част от униформата, затова трябвало да ги носим. — Тялото му се разтресе и нещо древно, студено се усмихна насреща й. — А ти какво си, жено? — Той облиза устни. — Нека те вкуся. Кажи ми какво си.

Елин огледа черната халка на пръста му. Каин — някога, много отдавна, преди месеци, Каин се беше съпротивлявал на съществото в себе си. Имаше моменти, когато изглеждаше така, сякаш нещо го преследва из коридорите на двореца.

Сякаш независимо от пръстена…

— Аз съм смъртта — рече Елин. — Само я пожелай.

Мъжът се отпусна и демонът се загуби.

— Да — въздъхна той. — Да.

— Какво ще ми предложиш в замяна?

— Всичко — промълви мъжът. — Умолявам те.

Тя погледна ръката с пръстена и бръкна в джоба си.

— Тогава ме слушай внимателно.

* * *

Елин се събуди плувнала в пот и омотана в чаршафите. Страхът я стискаше за гърлото като юмрук.

Напъна се да си поеме дъх, да примигне. Огледа окъпаната в лунна светлина стая и обърна глава към елфическия принц, спящ в другия край на леглото. Жив — не изтезаван, не мъртъв.

Въпреки това протегна ръка през морето от одеяла помежду им и докосна голото му рамо. Твърди като камък мускули, облечени в кадифена кожа. Истински.

Бяха направили каквото трябва и валгският командир ги чакаше, заключен в друга сграда, готов за идната вечер, когато щяха да го отведат в Крепостта, за да изпълни най-сетне обещанието си към Аробин. Но думите на демона още отекваха в главата й. Вече се сливаха с гласа на валгския принц, използвал устата на Дориан, сякаш беше марионетка.

Ще унищожа всичко, което обичаш. Ужасяваща клетва. Елин въздъхна. Внимаваше да не събуди принца до себе си. В първия момент й беше трудно да отлепи ръка от рамото му, изкушаваше се да плъзне пръсти надолу по извивката на мускулите му.

Но тази вечер я чакаше още една задача.

Затова отдръпна ръката си.

Този път Роуан не се събуди, като излезе на пръсти от стаята.

* * *

Върна се в спалнята към четири сутринта, хванала ботушите си в ръце. Направи само две стъпки — две безкрайно тежки, изтощени стъпки, преди Роуан да се обади от леглото:

— Миришеш на пепел.

Тя продължи по пътя си и остави ботушите в дрешника. После се съблече, нахлузи първата риза, която й попадна, и отиде да измие лицето и врата си.

— Имах си работа — обясни, като легна до него.

— Този път си била по-тиха.

Гневът, който излъчваше Роуан, едва не прогаряше одеялата.

— Този път нямаше особени рискове.

Лъжа, лъжа, лъжа, лъжа. Просто беше извадила късмет.

— И предполагам няма да ми разкажеш, докато сама не решиш.

Тя се отпусна върху възглавниците.

— Не се дразни само защото не си ме чул да излизам.

Ръмженето му я достигна като вибрация по дюшека.

— Това не е игра.

Тя затвори очи. Чувстваше крайниците си като от олово.

— Знам.

— Елин…

Но Елин вече спеше.

* * *

Роуан не се дразнеше.

Не, това беше твърде слабо казано.

Гневът не го пускаше дори на сутринта, когато се събуди преди нея и влезе в дрешника да огледа дрехите, които бе свалила през нощта. Прахоляк, метал, пушек и пот погъделичкаха носа му, а по черния плат имаше следи от мръсотия и пепел. Само няколко кинжала бяха разхвърляни край дрехите — Голдрин и Дамарис си стояха на пода в дрешника, където ги беше хвърлил снощи. Не усети мириса нито на Лоркан, нито на Валгите, нито пък на кръв.

Или не бе искала да рискува да загуби древните мечове в бой, или си беше спестила излишния товар.

Когато Роуан излезе от дрешника със стиснати челюсти, Елин продължаваше да лежи изтегната на леглото. Дори не беше облякла някоя от нелепите си нощници. Явно от умора беше нахлузила само една широка риза. Неговата риза, забеляза той с подобаваща доза мъжко задоволство.

Направо плуваше в нея. Толкова лесно забравяше колко по-дребна е от него. Колко уязвима. Навярно дори не предполагаше какви усилия влага той всеки ден, всеки час, за да стои настрана от нея, да не я докосва.

Изгледа я смръщено, преди да излезе с маршова стъпка от спалнята. Ако бяха в планината, щеше да я изпрати да тича, да сече дърва с часове или да работи до късно в кухнята.

Но този апартамент беше твърде малък, твърде пълен с мъже, свикнали да става тяхното, и кралица, свикнала да става нейното. Още по-лошо — кралица, непоклатимо решена да пази тайни от тях. И преди си беше имал работа с млади владетели — Майев го беше изпращала в достатъчно чужди кралства, че да се научи как да ги усмирява. Елин обаче…

Заведе го на лов за демони. Въпреки това мисията й, каквато и да беше тя, изискваше да държи дори него в неведение.

Роуан напълни чайника с внимателни движения, иначе имаше опасност да го засили през прозореца.

— Приготвяш закуска? Колко трогателно.

Елин се подпираше на вратата, лишена от почтителност както винаги.

— Очаквах да спиш като труп след снощните ти премеждия.

— Може ли да не се караме, преди да съм изпила първата си чаша чай?

Роуан сложи чайника на печката с буреносно спокойствие.

Тя скръсти ръце и слънчевата светлина целуна рамото на светлосиния й халат.

Колко изтънчено същество беше кралицата му. А от доста време не си беше купувала нищо ново. Тя въздъхна и отпусна леко рамене.

Гневът, бушуващ във вените му, трепна. И трепна още веднъж, когато Елин прехапа долната си устна.

— Искам да ме придружиш днес.

— Навсякъде — отвърна Роуан. Тя надникна към масата, сетне към печката. — При Аробин ли мислиш да ходиш?

Не беше забравил нито за миг къде трябва да отидат тази вечер, пред какво предизвикателство щеше да се изправи кралицата му.

Тя поклати глава и сви рамене.

— Не… тоест да, искам да дойдеш с мен довечера, но… Трябва да свърша и нещо друго. И искам да го сторя днес преди всичко останало.

Той зачака, въздържайки се да отиде при нея и да я попита за подробности.

Бяха си обещали лично пространство, в което да подреждат окаяните си животи — да търсят начин да споделят за тях. И Роуан нямаше нищо против да спазва обещанието си. През повечето време.

Елин потри веждите си с палец и показалец. После изпъна рамене — облечените си в коприна рамене, чийто товар той бе готов на всичко, за да облекчи. Тя вирна брадичка.

— Трябва да посетя нечий гроб.

* * *

Нямаше черна траурна рокля, но така или иначе й се струваше, че Сам би се зарадвал да я види в нещо свежо и красиво. Затова облече туника с цвят на пролетна трева и пепелявозлатисти маншети на ръкавите. Живот, мислеше си Елин, докато крачеше през малкото китно гробище с изглед към Ейвъри.

Дрехите, в които Сам би искал да я види, й напомняха за живота, не за смъртта. Гробището пустееше, но надгробните плочи и ливадите бяха добре поддържани, а великанските дъбове тъкмо се разлистваха. Ветрецът откъм блещукащата река ги караше да въздишат и рошеше пуснатата й коса, отново възвърнала медения си цвят.

Роуан беше останал до малката желязна порта под сянката на един от дъбовете, за да не го забелязват случайните минувачи по тихата градска улица отвъд тях. Пък и да го видеха, черните му дрехи и оръжията го караха да изглежда като телохранител.

Беше възнамерявала да дойде сама. Но тази сутрин изпита нужда да го вземе със себе си.

Младата трева заглушаваше стъпките й между светлите надгробни плочи, облени в слънчеви лъчи.

По пътя си събираше камъчета, като изхвърляше грубите и кривите, но запазваше онези с частици лъскав кварц и цветни петънца. Щом достигна последната редица гробове на брега на пълноводната кална река, вече имаше цяла шепа.

Гробът му беше прекрасен — простичък и чист, а върху камъка беше изписано:

САМ КОРТЛАНД

МНОГООБИЧАН

Аробин го беше оставил някак празен и недовършен. Но Уесли обясняваше в писмото си, че бе извикал майстора на място. Тя доближи надгробната плоча и прочете надписа няколко пъти.

Многообичан — не само от нея, но и от много други.

Сам. Нейният Сам.

За момент впери поглед в тревата, в белия камък. И почти видя красивата му усмивка, любвеобилния му поглед. Отвори шепа и избра трите най-красиви камъчета — две за годините, откакто й го бяха отнели, и едно за споделеното им време. Подреди ги старателно върху извивката на каменната плоча.

После седна до нея, пъхна крака под себе си и отпусна глава върху гладкия, хладен камък.

— Здравей, Сам — прошепна на речния полъх.

Дълго време не каза нищо друго, щастлива, че е близо до него, дори в това му състояние. Слънцето топлеше косата й и сякаш я целуваше по главата. Може би Мала й изпращаше знак.

Елин заговори тихо, ясно, разказвайки на Сам какво й се бе случило преди десет години, какво бе преживяла през изминалите девет месеца. Като приключи, вдигна поглед към дъбовите листа, шумолящи над главата й, и зарови пръсти в меката трева.

— Липсваш ми — промълви спокойно. — Липсваш ми всеки божи ден. И се чудя как ли би възприел всичко това… мен. Мисля… мисля, че щеше да си чудесен крал. Народът щеше да те харесва повече, отколкото мен. — Гърлото й се стегна. — Така и не ти споделих… чувствата си. Но знай, че те обичах и навярно винаги ще те обичам. Може да си бил житейският ми спътник, без дори да го подозирам.

Сигурно цял живот ще се питам дали е било така. Но може да те срещна отново в Отвъдното и тогава ще разбера със сигурност. И все пак… все пак ще ми липсваш и вечно ще мечтая да съм с теб.

Нямаше желание да се извинява, нито да му казва, че вината е била нейна.

Защото не беше загинал по нейна вина. А тази вечер… тази вечер щеше да отмъсти за него.

Избърса лицето си с ръкав и стана. Слънцето пресуши сълзите й. Ароматът на бор и сняг я достигна, преди да го чуе, а като се обърна, Роуан стоеше на няколко метра от нея, вперил поглед в надгробната плоча зад гърба й.

— Той беше…

— Знам кой е бил за теб — рече тихо Роуан и протегна ръка към нейната. Не за да я хване, а за камъче.

Тя отвори шепата си и той се разрови из камъчетата, докато не си хареса едно — гладко и обло, голямо колкото яйце на колибри. А после с нежност, от която сърцето й се сви, го остави върху плочата до нейните.

— Тази вечер ще убиеш Аробин, нали? — попита той.

— След вечеря. Като си легне. Ще се върна в Крепостта и ще сложа край на всичко.

Беше дошла тук, за да си припомни защо го имаше този гроб и защо гърбът й бе набразден с толкова белези.

— А Амулетът на Оринт?

— Той е цел, но и начин да отклоня вниманието му.

Слънчевата светлина танцуваше почти ослепително по водите на Ейвъри.

— Готова ли си за това?

Тя погледна назад към надгробната плоча и тревата, под която лежеше ковчегът му.

— Нямам друг избор.