Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (18)

17

След като допуснаха Флорин и танцьорките й в двореца, всички те тръгнаха по един от тесните коридори на прислугата. До няколко секунди вратата в далечния му край щеше да се отвори и момичетата щяха да се разпръснат из балната зала като пеперуди. Черни, лъскави пеперуди, дошли да изпълнят танца „Прислужниците на Смъртта“ от една добре позната симфония.

Никой друг не ги спря за разпит, макар че стражите, разположени във всеки от коридорите, ги наблюдаваха като ястреби. Но не като онзи, в който се превръщаше елфическият принц.

Елин видя малко от хората на Каол. От Рес и Бруло нямаше и следа. Но всички останали бяха по местата, които капитанът им бе отредил, позовавайки се на сведенията от Рес и Бруло.

Плато с шунка, запечена с мед и градински чай, премина покрай Елин на рамото на един прислужник и тя се постара да не вдишва аромата й, да не бленува по храната на врага си. Колкото и неустоима да беше.

Плато след плато запрелитаха покрай тях, носени от слуги с почервенели лица, несъмнено останали без дъх след изкачването на стълбището откъм кухните.

Пъстърва с лешници, хрупкави аспержи, купи с прясна бита сметана, крушови тарталети, пай с месо…

Елин килна глава, наблюдавайки редицата слуги с половинчата усмивка на уста.

Изчака ги да се върнат с празни ръце и да се запътят обратно към кухните.

Накрая вратата се отвори и слаба прислужница със снежнобяла престилка се отправи забързано към кухнята за поредното плато крушови тарталети. Няколко мастиленочерни кичура се развяваха около лицето й. Несрин Фалик я погледна, но Елин не промени каменното си, равнодушно изражение.

Тъмните, леко извити нагоре очи се присвиха едва забележимо — от изненада или напрежение, Елин не можеше да прецени. Но преди да е измислила какво да направи по въпроса, един от стражите даде сигнал на Флорин.

Елин сведе глава и не я вдигна, докато очите на демона в мъжа обхождаха нея и останалите танцьорки. Когато най-сетне надникна назад, Несрин вече бе изчезнала надолу по стълбището.

Флорин мина покрай редицата момичета и застана до вратата със сключени зад гърба ръце.

— Опънете гърба, изправете раменете, вдигнете глави. Вие сте светлина, вие сте въздух, вие сте изящество. Не ме разочаровайте.

После взе кошницата с черни стъклени цветя, която бе поверила на най-надеждната си танцьорка. Разкошните им черни листенца сияеха като абаносови диаманти на смътната светлина в коридора.

— Счупите ли някое, преди да е дошло време да го хвърлите, свършено е с вас.

Струват повече от вас и нямаме резервни.

Флорин тръгна покрай момичетата, раздавайки цветята, достатъчно здрави да не се пръснат на парчета поне през следващите няколко минути.

Когато достигна до Елин, кошницата вече беше празна.

— Гледай ги и се учи — нареди й на висок глас, така че и демонът да я чуе, и сложи утешителна ръка на рамото й. Останалите танцьорки вече пристъпваха нервно от крак на крак и раздвижваха вратовете и раменете си. Дори не погледнаха към нея.

Елин кимна свенливо, сякаш опитваше да прикрие горчивите си сълзи, и излезе от строя, за да застане до учителката.

От пролуките на вратата се дочуха тромпети и тълпата избухна в радушни възгласи, от които подът се разтресе.

— Надникнах в Голямата зала — прошепна Флорин толкова тихо, че Елин едва я чу. — Исках да проверя как е генералът. Изглежда изтощен и блед, но е нащрек.

Очаква те.

Елин застина.

— Винаги съм се питала къде те е намерил Аробин — продължи Флорин, вперила поглед във вратата, сякаш виждаше през нея. — Защо вложи толкова усилия, за да те подчини на волята си, повече, отколкото за всеки друг асасин. — Жената затвори очи за момент, а като ги отвори, от тях надничаше стоманен блясък. — Когато скъсаш оковите на този свят и започнеш да изграждаш новия, не забравяй, че изкуството е не по-маловажно от храната. Без него всяко кралство пропада, изчезва във времето. Натрупала съм достатъчно пари в окаяния си живот, за да не изпитвам нужда от повече. Затова чуй думата ми: където и да разположиш трона си, колкото и да е далеч, ще дойда при теб с дара на музиката и танците.

Елин преглътна тежко. Не успя да каже нищо, преди Флорин да закрачи към вратата. Като я стигна, спря и заоглежда всяка танцьорка поотделно. Проговори чак когато очите й попаднаха върху Елин.

— Дайте на краля ни представлението, което заслужава.

После отвори вратата и коридорът се обля със светлина и музика, и аромата на печено месо.

Останалите танцьорки вдишаха дълбоко и полетяха напред една по една, размахвайки тъмните стъклени цветя над главите си.

Докато ги гледаше как се изливат в залата, Елин превърна кръвта във вените си в черен огън. Едион — вниманието й бе насочено към него, а не към тиранина на преден план, отговорен за убийството на семейството й, на Мериън… на приятелите й. Ако това бяха последните й мигове на света, то поне щеше да падне в бой под звуците на приказна музика.

Дойде време.

Една глътка въздух — още една.

Тя бе огнената наследница.

Тя беше огън и светлина, и пепел, и въглени. Елин Огнено сърце не се прекланяше пред никого и пред нищо, освен пред короната, която й принадлежеше по законите на кръвта и оцеляването… и триумфа.

Елин изправи рамене и се плъзна сред бляскавата тълпа.

* * *

Докато стоеше прикован към столчето на платформата за екзекуции, Едион наблюдаваше внимателно стражите и установи кого от тях е най-добре да нападне пръв, кой разчита повече на едната страна от тялото си или на единия си крак, кой беше най-вероятно да се поколебае при сблъсък със Северния вълк и най-важното — кой беше достатъчно импулсивен и безразсъден, че да го убие накрая, независимо от заповедта на краля.

Представленията започнаха и привлякоха вниманието на хората, безсрамно взирали се в него досега, и докато двадесетината жени се носеха из широкото пространство между кралския подиум и неговата платформа, подскачаха и се въртяха, на Едион някак му стана неудобно да ги прекъсва. Горките момичета не заслужаваха да се окажат насред касапницата, която възнамеряваше да предизвика.

Но пък му се струваше много подходящо, че лъскавите им костюми бяха черни със сребристи елементи — Прислужниците на Смъртта, досети се той.

И това ако не беше знак от съдбата. Може би тъмнооката Силба щеше да му осигури бърза смърт, вместо бавната и мъчителна, която го очакваше в кървавите ръце на Хелас. На лицето му изплува усмивка. Смъртта си беше смърт.

Танцьорките хвърляха шепи черна пепел, покривайки пода с нея — навярно символизираше прахта на загиналите. Една по една изпълниха красиви пируети и се поклониха пред краля и сина му.

Време за действие. Кралят бе разсеян от униформения страж, шепнещ в ухото му, принцът гледаше танцьорките с видимо отегчение, а кралицата си бъбреше с придворната дама, спечелила вниманието й в момента.

Гостите посрещнаха с овации и одобрителни възгласи кулминацията на изпълнението. Всеки беше дошъл с най-пищната си премяна — такова лекомислено разточителство! Бяха платили за бижутата и коприните си с кръвта на империята. С кръвта на народа.

Една от танцьорките не участваше в представлението, а сновеше сред тълпата — някоя дубльорка, явно тръгнала да си търси място с по-добър изглед към танцовата площадка. И едва ли щеше да му направи особено впечатление, ако не беше значително по-висока от останалите — по-едра, с по-отчетливи извивки, с по-широки рамене. Движеше се по-тежко, сякаш бе вкоренена в земята. Светлината попадна върху нея и разкри завъртулките и спиралите по кожата й. Същите като тези по ръцете и гърдите на другите танцьорки — само дето по гърба й боята беше малко по-тъмна, по-различна.

Момичетата от танцовите трупи нямаха татуировки.

Преди да е видял повече между две глътки въздух, когато групичка дами с огромни бални рокли я скри от погледа му, тя изчезна зад една завеса, минавайки покрай стражите с глуповата усмивка, сякаш се беше загубила.

Щом се появи отново минута по-късно, Едион я позна единствено по телосложението и височината. Грима го нямаше, а и бухналата й тюлена пола беше изчезнала…

Не — не бе изчезнала, осъзна той, докато момичето минаваше напълно незабелязано между стражите. Беше я превърнала в копринена пелерина, чиято качулка покриваше червеникавокестенявата й коса, и се движеше някак… движеше се като мъж, решил да привлече вниманието на околните дами. Вървеше към него. Към платформата.

Танцьорките продължаваха да разпиляват черния си прах, докато се въртяха шеметно по мраморния под.

На никого от стражите не му правеше впечатление, че танцьорката, превърнала се в благородник, се примъква към него. Един от придворните я забеляза и извика, но не за да вдигне тревога. Извика мъжко име. Танцьорката под прикритие се обърна, вдигна ръка за поздрав и се усмихна важно-важно на мъжа.

Не беше просто под прикритие. Беше се превърнала в друг човек. Придвижваше се все по-близо и по-близо с наперена походка, докато оркестровата музика се извисяваше в грохотен, енергичен финал, а танцьорките поставиха стъклените рози над главите си в знак на почит към краля — и Смъртта.

Преобразената танцьорка спря пред кръга от стражи, обградил платформата на Едион, и започна да се потупва с длани, сякаш търсеше кърпичката си, бълвайки ругатня след ругатня.

Стражите не откриха повод за тревога в действията й и отново се обърнаха към танцьорките.

Тя обаче погледна Едион изпод вежди. Независимо от маскировката, в тюркоазено-златистите й очи гореше свиреп, яростен триумф.

Зад тях, от другата страна на залата, танцьорките разбиха розите си в пода и Едион се усмихна широко на кралицата си, дошла да прати целия свят в ада.