Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (2)

1

В тъмнината дебнеше нещо.

Нещо древно и жестоко, което бродеше из сенките, впримчвайки съзнанието му. Не принадлежеше на този свят. Довели го бяха, за да смрази сърцето му с първичния си студ. Все още ги делеше невидима преграда, но и тя се рушеше по малко всеки път, когато съществото обхождаше периметъра й в търсене на уязвими места.

Той не помнеше собственото си име.

Него забрави първо под плащаницата на мрака, спуснала се отгоре му преди седмици или месеци, или ери. След това забрави и имената на всички важни хора в живота си. Помнеше единствено ужаса и отчаянието — и то само заради онзи мимолетен проблясък, който нарушаваше чернотата като отмерен барабанен тътен. Писъци и кръв, и вледеняващ вятър, събрани в няколко минути от паметта му. В стаята от червен мрамор и стъкло бе имало негови близки. Жената беше загубила главата си…

Загубила — сякаш тя отговаряше за собственото си обезглавяване.

Прелестна жена с фини ръце като златни гълъбици. Знаеше, че е нямала вина, макар и да не си спомняше името й. Вината падаше изцяло върху мъжа на стъкления трон, той нареди на стража да разсече плът и кост с меча си.

В тъмнината нямаше нищо друго, освен глухия звук от сблъсъка на отсечената глава с пода. Не съществуваше нищо друго, освен този момент — а той се повтаряше отново и отново, и отново — и отекващите стъпки на съществото, което го чакаше да рухне, да се предаде, да свали гарда си. Принц.

Не си спомняше дали съществото беше принц, или той самият някога бе носил корона. Но едва ли. Един принц не би позволил да обезглавят онази жена. Един принц би възпрял меча. Един принц би я спасил.

Той обаче не я спаси, а и знаеше, че никой няма да спаси него.

Отвъд сенките все още съществуваше истински свят. Мъжът, поръчал гибелта на прелестната дама, го беше насадил у него. А след смъртта му никой не проумя, че е бил просто марионетка, неспособна да говори, да действа трезво заради оковите в съзнанието си. Не проумяха проклетниците и това го караше да ги мрази. Поне това чувство, омразата, още му беше познато.

Не трябваше да те обиквам. С тези думи бе загинала жената. Не трябваше да го обиква и той не трябваше да обиква нея. Мястото му беше тук, в мрака, и когато невидимата преграда рухнеше и дебнещото зло му се нахвърлеше и го обладаеше… щеше да е напълно заслужено.

Затова остана в оковите на нощта, дълговечен свидетел на болката и кръвта, на сблъсъка на плът с камък. Макар да се беше съпротивлявал в онези сетни секунди, преди черният каменен нашийник да се затвори около врата му.

Но в тъмнината дебнеше нещо и той нямаше сили да го отблъсква още дълго.