Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (21)

20

Няколко дни след срещата с Водачката на Крилото Елида Локан изкачи последното стъпало до гнездото с все същите болки в глезена, кръста и раменете.

Поне успя да стигне дотук, без да се сблъска с очакваните ужасяващи картини по коридорите — макар че и самото изкачване едва не я уби.

През двата месеца, откакто Върнън я довлече в Морат, така и не свикна със стръмните, безкрайни стълбища на това проклето място. Дори ежедневните задачи караха съсипания й глезен да пулсира от болка, каквато не бе изпитвала от години, а днес беше най-жестока. Тази вечер трябваше да отмъкне малко билки от кухнята и да направи отвара, в която да накисне крака си. Някои лечебни масла също щяха да й се отразят добре, стига да намереше готвача в достатъчно великодушно настроение.

По принцип беше доста любезен в сравнение с повечето други жители на Морат. Допускаше я в кухнята и й даваше билки — особено в случаите, когато Елида така благосклонно предлагаше да измие чиниите или да помогне с готвенето. И отговаряше на драго сърце, попиташе ли го кога пристига следващата пратка храни и други провизии, защото: Ох, нямаше търпение отново да похапне от плодовия му пай. Лесен за ласкаене, лесен за манипулиране. Това беше едно от многото оръжия в арсенала й — умело поднасяше на хората точно онова, което искаха да видят и чуят.

Дар от Анийт, Покровителка на мъдростта, твърдеше Финула. Единственият дар, мислеше си често Елида, който някога бе получавала, с изключение на добрината и хитроумните съвети от старата си дойка.

Никога не й беше споделяла, че редовно се молеше на Просветената богиня да подари нещо и на всички онези, които бяха превърнали годините й в Перант в същински ад — смърт, и то не от милостивата. Не като мирните свършеци на Силба, нито бруталните, огнени кончини на Хелас. Не, смъртта в ръцете на Анийт — съпругата на Хелас — беше кървава и бавна.

Точно такава, каквато Елида очакваше да я споходи всеки миг в ноктите на някоя от вещиците, дебнещи наоколо, под меча на тъмноокия херцог или безпощадните му войници, или… причинена от зъбите на белокосата Водачка на Крилото, вкусила кръвта й като гъсто вино. Това неизменно присъстваше в кошмарите й от онзи момент. Когато изобщо успяваше да заспи, разбира се.

На изкачване към гнездото й се наложи да почива два пъти, затова, като достигна върха на кулата, куцаше още по-силно от обикновено, свиквайки всичкия си кураж за срещата със зверовете и страшилищата, които ги яздеха.

Спешно съобщение пристигна за Водачката на Крилото, докато Елида чистеше стаята й, а когато обясни на пратеника, че господарката й я няма, мъжът въздъхна облекчено, тикна писмото в ръката й и й нареди да я намери. После хукна надолу по стълбището.

Бяха й нужни точно две секунди да отчете всички подробности около пратеника — потеше се, имаше бледо лице и мътни очи и видимо се успокои, когато тя му отвори вратата. Мерзавец. Нея ако питаха, повечето мъже бяха мерзавци, макар и в различна степен. Повечето бяха чудовища. А Върнън беше най-голямото.

Елида огледа гнездото. Нямаше никого. Не видя дори слуга.

Сламата по пода беше прясна, а коритата — пълни с месо и зоб. Храната на бе докосната от уивърните, чиито гигантски, жилави тела клечаха по дървените греди отвъд сводовете, откъдето, подобно на тринадесет величайши лордове, оглеждаха района на Крепостта и армията в подножието й. Елида докуцука до един от сводовете и надникна навън.

Всичко изглеждаше точно така, както Водачката на Крилото го беше отразила в картата, на която Елида бе успяла да хвърли няколко бегли погледа.

Обграждаха ги пепеливи на цвят планини, но по време на дългото пътуване до крепостта в затворническия фургон бе видяла гора в далечината и буйната река, която прекосиха няколко дни, преди да се изкачат на широкия, скалист път.

Всичко това я навеждаше на мисълта, че Морат се намираше насред нищото, а гледката пред нея го потвърждаваше — не се забелязваха градове и я обкръжаваше цяла армия. Елида опита да потисне отчаянието, пропълзяло във вените й.

Преди да дойде тук, не беше виждала армия. Само войници. Беше на осем, когато баща й я качи на коня на Върнън и я целуна за довиждане с обещанието да се върне скоро. Не беше в Оринт, за да види армията, превзела богатствата и поробила народа му. А когато същата войска достигна родните й земи и чичо й стана верен слуга на краля, отнемайки титлата на баща й, вече живееше заключена в една от кулите на двореца Перант.

Лейди Перант — такава титла трябваше да има. Не че беше от някакво значение в момента. От кралския двор на Терасен така или иначе не бе останало много. Никой от дворяните не й се беше притекъл на помощ в първите месеци на масовите кланета. А през следващите години всички забравиха за съществуването й. Може би я мислеха за мъртва — като Елин, необузданата, некоронясана кралица. Или просто нямаше оцелели. Докато гледаше тъмното войнство под крепостта, смъртта започваше да й се струва истинско спасение.

Щом плъзна поглед по блещукащите светлини на военния лагер, по гръбнака й се спусна ледена тръпка. Пред очите й се ширеше армия, способна да потъпче с лека ръка съпротивата, за която Финула й бе шепнала през дългите нощи в кулата на Перант. Вероятно белокосата Водачка на Крилото щеше да поведе страховитата войска, възседнала гърба на уивърна с лъскави крила.

Свиреп, леден вятър нахлу в гнездото и Елида посрещна порива му така, сякаш беше свежа вода. През толкова много нощи от живота й в Перант само виещият вятър й бе правил компания, приспивайки я с древни песни. Тук… тук вятърът й се струваше по-студен, някак коварен — почти змийски. Подобни налудничави хрумвания могат единствено да отвлекат вниманието ти от важните неща, би я овикала Финула. Толкова си мечтаеше да е с нея.

Но мечтите не й помагаха по никакъв начин през последните десет години и Елида, лейди Перант, не можеше да чака подкрепа от никого.

Скоро, опита да се успокои тя — съвсем скоро следващият керван с провизии щеше да се заизкачва по планинския път, а на слизане Елида щеше да е скътана в един от фургоните и… най-сетне свободна. После щеше да избяга далеч, далеч, на място, където никога не бяха чували за Терасен и Адарлан, и да изостави завинаги този проклет континент. Само още няколко седмици — и щеше да получи шанса си за бягство.

Стига да оцелееше дотогава. Стига Върнън наистина да не я бе довел тук със злонамерена цел. Стига да не се озовеше при онези клетници в планинските недра, чиито окаяни викове за помощ чуваше всяка нощ. Сред прислугата се носеха слухове за нечовешките зверства, случващи се там. Че разпорвали хората върху олтари от черен камък и ги трансформирали в нещо ново, нещо друго. С каква цел Елида още нямаше представа и за щастие, като изключеше жалните писъци, не се беше натъквала на никоя от тварите, които се раждаха в търбуха на планината. Вещиците й стигаха.

Елида направи още крачка в просторното помещение и изтръпна. Шумоленето на сламата под възмалките й обувки и дрънченето на веригите й бяха единствените звуци.

— В-водачке на Кри…

Яростен рев прониза въздуха и разтърси каменните стени и пода — толкова силен беше, че замая главата й и тя изпищя. Залитна назад и краката й се преплетоха във веригите.

Здрави ръце с железни нокти се впиха в раменете й и я задържаха права.

— Щом не си съгледвачка — измърка в ухото й злокобен глас, — какво правиш тук, Елида Локан?

Елида не се преструваше, когато й подаде писмото с разтреперана ръка. Не посмя да помръдне с нито сантиметър повече.

Водачката на Крилото я заобиколи като плячка и излезе пред нея. Дългата й бяла плитка беше в абсолютен контраст с черното й облекло за полет.

Всички особености на външността й я връхлетяха като камъни — очи като обгоряло злато, лице, така невъзможно красиво, че мигновено онемя пред него, стройно, изваяно тяло и непоклатимо, плавно изящество във всяко едно движение, във всяка глътка въздух, което подсказваше с каква лекота можеше да използва всяко от остриетата по себе си. Безсмъртно, хищно същество в човешки облик.

За радост, Водачката на Крилото беше сама. За жалост, от златистите й очи надничаше единствено смърт.

— Д-донесоха го за вас — отново се престори, че заеква Елида. Хората обикновено гледаха да се махнат от нея, като запелтечеше така. Макар че се съмняваше тукашните да ги е грижа за говорния й дефект, в случай че решаха да се позабавляват с изоставената дъщеря на Терасен. В случай че Върнън им я поднесеше на тепсия.

Водачката на Крилото взе писмото, без да отлепя очи от лицето на Елида.

— Изненадана съм, че клеймото си е цяло. Но пък, ако си добра съгледвачка, ще знаеш как да отвориш писмото, без да счупиш восъка.

— Ако бях добра съгледвачка — пророни Елида, — щях да съм грамотна.

Капка истина, за да притъпи недоверието на вещицата.

Тя примигна насреща й и помириса въздуха, сякаш можеше да надуши дали я лъже.

— Говориш добре за простосмъртна, а и чичо ти е лорд. Но не умееш да четеш?

Елида кимна. Тази й слабост я измъчваше повече от болките в крака, от черния труд. Дойката й Финула също беше неграмотна, но именно тя я научи да забелязва всичко край себе си, да се ослушва, да разсъждава. През дългите дни, когато нямаха какво друго да правят, освен да бродират, я обучаваше да обръща внимание на подробностите — на всеки шев, ала без да губи представа за общата картина. Един ден няма да съм до теб, Елида, и всяко оръжие в арсенала ти ще трябва да е наточено и готово за нападение.

Никоя от двете им не бе предполагала, че Елида първа ще напусне кулата. Но като избяга, не погледна назад, дори към Финула. Също както намереше ли бленувания си нов живот, новия си дом… повече никога нямаше да впери взор на север към Терасен.

Тя не вдигна очи от пода.

— П-познавам буквите, но уроците ми спряха, когато бях на осем.

— По заповед на чичо ти, предполагам. — Вещицата обърна хартиения плик към нея и започна да почуква с железен нокът по неясната плетеница от букви. — Тук пише „Манон Черноклюна“. Видиш ли нещо такова, носиш го право при мен.

Елида сведе глава. Жест на кротост, подчинение — точно каквото искаха вещиците от хората.

— Р-разбира се.

— А междувременно спри да се преструваш на заекващо, смирено девойче.

Елида не вдигна глава с надеждата косата й да прикрие изненадата, която несъмнено бе намерила израз по лицето й.

— Просто се старая да съм услужлива…

— Надуших отпечатъците от човешките ти пръсти по картата ми. Много благоразумно от твоя страна да не докоснеш нищо друго… Значи все пак си решила да избягаш?

— Разбира се, че не, господарке. — О, богове! Дотук беше.

— Погледни ме.

Елида се подчини. Вещицата изсъска и отметна косата от очите й. Няколко кичура паднаха на земята, отрязани от железните й нокти.

— Не знам каква игра играеш — дали си шпионка, или крадла, или просто гледаш да отървеш кожата. Но няма смисъл да се преструваш на безропотно, жалко девойче. Виждам ловкия ум зад очите ти.

Елида не посмя да захвърли маската си.

— Кой е роднина на Върнън — майка ти или баща ти?

Странен въпрос. Но Елида отдавна беше готова на всичко, за да остане жива и невредима.

— Баща ми беше по-големият брат на Върнън — отговори тя.

— А майка ти откъде е?

Елида не отстъпи нито сантиметър място на онази стара тъга.

— Тя е със скромен произход. Перачка.

— Попитах откъде е?

Какво значение имаше? Но златните очи я гледаха, без да трепнат.

— Семейството й произлиза от Розамел, северозападната част на Терасен.

— Знам къде се намира. Изчезвай.

Прикривайки облекчението си, Елида отвори уста да каже довиждане, когато още един рев разтърси камъните и я накара да изтръпне видимо.

— Това е просто Абраксос — обясни Манон. По свирепите й устни играеше бледа усмивка, а в златните й очи блещукаше слаба светлина. Явно уивърнът й я радваше… ако вещиците изобщо можеха да изпитват някакво подобие на щастие. — Гладен е.

Устата на Елида пресъхна.

Чул името си, драконът подаде през свода масивната си триъгълна глава. Около едното му око имаше дълбок белег.

Елида се олюля на краката си, но вещицата тръгна право към звяра и сложи страховитите си ръце върху носа му.

— Ах, ти, прасе такова! — нахока го тя. — Искаш цялата планина да разбере, че си гладен ли?

Уивърнът изпръхтя в ръцете й. Грамадните му зъби — о, богове, някои от тях бяха железни — бяха на милиметри от кожата й. Едно движение и Водачката на Крилото можеше да се превърне в храна. Едно движение и все пак…

Уивърнът вдигна поглед и срещна очите на Елида. Не я погледна, а срещна очите й, сякаш…

Тя остана съвършено неподвижна, макар че всеки инстинкт й крещеше да хукне към стълбището. Уивърнът заобиколи Манон с разтърсващи пода стъпки и подуши въздуха в посока на Елида. После гигантските му, бездънни очи се преместиха надолу към краката й. Не, към веригата.

Цялото му тяло беше покрито с толкова много белези, толкова много жестоки резки. Не вярваше да са дело на Манон, не и като се имаше предвид как му говори. Абраксос беше по-дребен от останалите. И то доста. Но Водачката на Крилото бе избрала именно него. Елида скъта и това наблюдение в едно кътче на съзнанието си. Ако Манон изпитваше състрадание към злочести същества, може би щеше да пощади и нея.

Абраксос легна на земята и проточи врат, отпускайки глава върху сламата на три метра от Елида. Огромните му черни очи я загледаха с почти кучешка преданост.

— Достатъчно, Абраксос — изсъска Манон и грабна едно седло от стойката до вратата.

— Как е възможно да… съществуват? — пророни Елида.

Беше слушала легенди за уивърни и дракони и си спомняше откъси от „Малките хора и народът на елфите“, но…

Манон занесе коженото седло до уивърна си.

— Кралят ги създаде. Не знам как и не ме интересува.

Кралят на Адарлан ги бе създал, също както създаваше онези неща в утробата на планината. Мъжът, съсипал живота й, убил родителите й, обрекъл я на това…

Не се гневи — беше я посъветвала Финула, — разсъждавай. Пък и съвсем скоро кралят и проклетата му империя вече нямаше да са нейна грижа.

— Уивърнът ви не изглежда зъл — отбеляза Елида.

Абраксос затупа с опашка по пода и железните шипове по нея проблеснаха на светлината. Великанско, смъртоносно куче. С крила.

Манон се изсмя студено, докато го оседлаваше.

— Не. Нещо се е объркало при сътворението му, както и да се е случило то.

Елида не смяташе, че нещо трябва да се е „объркало“, но задържа езика зад зъбите си.

Абраксос продължи да я гледа от мястото си на земята, докато Водачката на Крилото не каза:

— Да вървим на лов, Абраксос.

Звярът се надигна и Елида отскочи назад, изтръпвайки от болката в глезена си.

Уивърнът стрелна очи към нея, сякаш я бе усетил. Водачката на Крилото обаче дори не я погледна, когато Елида закуцука към стълбището.

* * *

— Мекушав червей такъв! — изсъска Манон на Абраксос, след като лукавото, двулично момиче си тръгна. Госпожичката определено криеше доста тайни, но произходът й не беше една от тях. Нямаше никаква представа, че във вените й на простосмъртна тече вещерска кръв. — Не предполагах, че сакатите момичета в окови са ти слабост.

Абраксос я побутна с муцуната си и Манон го шляпна нежно по врата. После се облегна на топлото му тяло и отвори писмото, носещо почерка на баба й.

Типично за Върховната вещица на Черноклюните тонът му беше суров и делови.

Не престъпвай нарежданията на херцога. Не оспорвай решенията му. Ако получа още едно писмо от Морат по повод неподчинението ти, ще дойда лично и ще те обеся на собствените ти черва заедно с Тринадесетте ти и недораслото ти зверче.

Утре ще посрещнете три групи Жълтоноги и две Синьокръвни. Погрижи се да няма свади и размирици. Не искам другите матрони да ми опяват за изродите си.

Манон обърна листа, но другата му страна беше празна. Затова го смачка в юмрука си и въздъхна.

Абраксос я побутна отново и тя го погали разсеяно по главата.

Превърнали, превърнали, превърнали.

Така беше казала крочанката, преди Манон да й пререже гърлото. Превърнали са ви в чудовища.

Дълго време се мъчеше да го забрави, повтаряше си, че крочанката беше фанатична, дуднеща проклетница, но… Прокара пръст по тъмночервения плат на пелерината си.

Мислите се отвориха като бездна пред нея, толкова много наведнъж, че тя отстъпи назад. И се обърна.

Превърнали, превърнали, превърнали.

Манон яхна седлото и с радост се загуби из небесата.

* * *

— Разкажи ми за Валгите — нареди Манон и затвори зад себе си вратата на малката стая.

Гислейн не вдигна поглед от книгата си. На бюрото пред нея имаше още цяла купчина, както и още една до тясното легло. Манон не искаше да знае откъде най-старата и мъдра от Тринадесетте й се беше сдобила с тях, кого беше изкормила, за да си ги присвои.

— Привет и заповядай, не се притеснявай — отвърна жената.

Манон се облегна на вратата и скръсти ръце. Гислейн се държеше толкова дръпнато само в присъствието на книги, само когато четеше. На бойното поле или във въздуха тъмнокожата вещица беше кротка, отзивчива. Надежден воин с безкрайно ценен интелект, който й бе спечелил място сред Тринадесетте.

Гислейн затвори книгата и се завъртя в стола си. Черната й къдрава коса беше прибрана назад, но дори плитката не можеше да я обуздае напълно. Тя присви морскозелените си очи, които бяха срам за майка й, понеже нямаше нито следа от златисто в тях.

— Защо разпитваш за Валгите?

— Знаеш ли нещо за тях?

Гислейн се надигна, завъртя стола си и го яхна, опирайки ръце на облегалката му. Беше облечена в кожения си екип за летене, сякаш не бе намерила време да го свали, преди да потъне в някоя от книгите си.

— Естествено, че знам за Валгите — махна нетърпеливо с ръка, както би сторил един простосмъртен.

Преди сто години по едно изключение — безпримерно изключение — майката на Гислейн бе убедила Върховната вещица да изпрати дъщеря й в училище за простосмъртни в Терасен. Там я бяха обучавали на магия и естествени науки, както и на всичко останало, което учеха простосмъртните. А когато Гислейн се върна след дванадесет години, всички усетиха, че е… променена. Все още вещица от Черноклюните, все така кръвожадна, но някак по-близка до хората. До ден-днешен, цял век по-късно, след всички зверства по бойните полета, някак бе запазила човешката нетърпеливост, човешката отдаденост на живота. Манон не знаеше как да възприема тези й странности.

— Кажи ми всичко.

— Твърде много е за един разговор — отвърна Гислейн. — Ще ти дам основното, а ако искаш да узнаеш още, ще се върнеш.

Думите й прозвучаха заповеднически, но все пак това беше личното пространство на Гислейн. Книгите и познанието бяха нейно владение. Манон й даде знак да продължи.

— Преди хилядолетия, когато Валгите нахлули в света ни, вещиците още не съществували. На планетата съжителствали само Валгите, елфите и човеците. Но Валгите били… демони, така да се каже. Искали света ни за себе си и решили, че най-добрият начин да си го присвоят, бил да подсигурят оцеляването на потомците си по тези земи. Хората не им вършели работа, били твърде уязвими.

Елфите обаче… Валгите започнали да отвличат елфи и понеже виждам, че очите ти се премрежват, ще прескоча направо до края и ще ти разкрия, че ние сме потомците. Вещиците. Кланът Железни зъби наследил повече от Валгите, а крочаните — от елфите. Човеците, населявали тези земи, не ни искали там, не и след голямата война, но елфическият крал Бранън решил, че не е справедливо да изтреби всички ни. Затова ни отстъпил Западната пустош, където сме живели, докато вещерските войни не ни превърнали отново в изгнаници.

Манон зачопли ноктите си.

— Значи Валгите са… лоши?

— Ние сме лоши — поправи я Гислейн. — Според легендите Валгите са коренът на злото. Те са олицетворение на мрака и отчаянието.

— Май са от нашите.

И навярно добра партия за съюзничество, за чифтосване.

Усмивката на Гислейн посърна.

— Не — пророни тя. — Не смятам, че са от нашите. Те нямат закони, правила. Ще приемат клетвите и догмите на Тринадесетте като слабост, като граници, които могат да прекрачват ей така, за развлечение.

Манон се напрегна леко.

— А какво ще стане, ако Валгите решат да се завърнат тук?

— Бранън и елфическата кралица Майев намерили начин да ги надвият, да ги отблъснат от земите си. Дано някой успее да го стори отново.

Поредната тема за размисъл.

Манон се обърна да си върви, но Гислейн рече:

— От това е миризмата, нали? Миризмата в крепостта, по някои от войниците.

Нещо неестествено, дошло от друг свят. Кралят се е научил как да ги призовава тук и да ги тъпче в човешки тела.

Манон не беше обмисляла точно този въпрос, но…

— Херцогът ги нарече свои съюзници.

— Тази дума не съществува в речника на Валгите. Съюзничеството ще им е от полза, но ще го почитат само докато престане да е така.

Манон се замисли дали да не прекрати разговора, но все пак отбеляза:

— Херцогът ме помоли да избера сестринство вещици от Черноклюните, с които да експериментира. Иска да сложи някакъв камък в коремите им, за да родят дете, в чиито вени да тече кръвта и на Валгите, и на Железни зъби.

Гислейн изпъна бавно гръб и омазаните й с мастило ръце увиснаха от двете страни на стола.

— Възнамеряваш ли да му се подчиниш, господарке?

Това вече не беше въпрос от учен към любознателен ученик, а от воин към предводителя му.

— Върховната вещица се разпореди да откликвам на всяка негова заповед.

Но май… май щеше да отговори на писмото й.

— Кого ще избереш?

Манон отвори вратата.

— Не знам. Трябва да взема решение до два дни.

Гислейн, която Манон бе виждала да пирува с човешка кръв, бе пребледняла, когато я погледна за последно.

* * *

Манон нямаше представа как — дали благодарение на стражите, или херцога, или Върнън, или някоя човешка гад с големи уши — но на следващата сутрин всички вещици знаеха тайната. Дори не й хрумна да обвини Гислейн. Никоя от Тринадесетте не би проговорила. При каквито и да било обстоятелства.

Ала важното беше, че всички знаеха за Валгите и решението, поставено в ръцете на Манон.

Тя влезе в трапезарията, чиито черни сводове проблясваха на необичайното утринно слънце. Ковачниците вече огласяваха долината и като че ли ехтяха още по-силно в тишината, която обгърна помещението, докато крачеше между масите към мястото си в предната му част.

Множеството вещици я наблюдаваха безмълвно, а тя отвръщаше на погледите им с оголени зъби и извадени нокти. Сорел я следваше със сдържана мощ. Чак когато Манон седна до Астерин, осъзнавайки, че е на грешното място, разговорите продължиха.

Тя си придърпа парче хляб, което така и не опита. Никоя от тях не близваше храната. Закуската и вечерята бяха просто поводи да демонстрират присъствието си в крепостта.

Тринадесетте не проронваха и дума.

Манон впери поглед във всяка от тях поотделно, принуждавайки ги да сведат очи. Само тези на Астерин не трепнаха.

— Имаш да ми казваш нещо — попита я Манон — или предпочиташ направо да извадим ножовете?

Астерин надникна отвъд рамото й.

— Имаме гости.

Манон зърна водачката на една от новопристигналите групи Жълтоноги в другия край на масата. Стоеше със сведени в знак на покорство очи.

— Какво? — проехтя гласът на Манон.

Водачката не вдигна глава.

— Идваме с молба да обмислите нашето назначение за мисията на херцога, Водачке на Крилото.

Астерин и още няколко от Тринадесетте се сковаха видимо. Съседните маси също бяха замлъкнали.

— И защо ви е подобно нещо? — попита Манон.

— Защото в противен случай ще ни принудите да вършим черната ви работа, да загърбим славата на бойното поле. Миналото на клановете ни го изисква. Но по този начин може да се увенчаем с друг вид слава.

Манон впи преценяващ поглед в нея.

— Ще помисля по въпроса.

Водачката на сестринството сведе глава в поклон и отстъпи назад. Манон не можеше да прецени дали искането й е глупаво, или храбро. А може би зад него имаше скрит замисъл.

Никоя от Тринадесетте не проговори до края на закуската.

* * *

— Е, Водачке на Крилото, кое сестринство ми избра?

Манон посрещна втренчения поглед на херцога.

— По-рано тази седмица пристигна сестринство Жълтоноги, предвождано от вещица на име Ниня. Използвай тях.

— Искам сестринство от клана на Черноклюните.

— Получаваш Жълтоноги — озъби му се Манон. Калтейн, седнала в единия ъгъл на масата, не реагира по никакъв начин. — Те предложиха услугите си доброволно.

По-добре Жълтоноги, отколкото Черноклюни, каза си Манон.

И още по-добре, че сами изявиха желание.

Макар че тя можеше да им откаже.

Съмняваше се Гислейн да греши за природата на Валгите, но… Не беше изключено сделката да им е от полза, в зависимост от представянето на Жълтоногите, разбира се.

Херцогът разкри пожълтелите си зъби в усмивка.

— Играеш си с огъня, Водачке на Крилото.

— На всички вещици ни се налага, нали летим с уивърни.

Върнън се приведе напред.

— Онези диви, безсмъртни твари са толкова забавни, Ваша Светлост.

Манон му отправи дълъг, дълъг поглед, в който Върнън трябваше да прочете, че рано или късно ще се озове в някой тъмен коридор с ноктите на една от дивите, безсмъртни твари в корема си.

После се обърна да си върви. Сорел — не Астерин — стоеше с каменно лице до вратата. Поредната стряскаща гледка.

Манон се завъртя към херцога и въпросите излетяха от устата й, преди да е успяла да ги възпре.

— Какъв е замисълът зад всичко това? Защо ти е да се съюзяваш с Валгите, да събираш армия? Защо?

Не можеше да го проумее. Континентът вече им принадлежеше. Какъв беше смисълът?

— Защото можем — отвърна просто херцогът. — И защото светът твърде дълго живее в невежество и архаични традиции. Време е да въведем някои промени.

Манон си даде вид, че се замисля, а после кимна и напусна стаята.

Но думата не й беше убягнала — светът. Не владенията ни, не континентът.

Светът.

Запита се дали баба й изобщо бе обмислила вероятността един ден да се бори за Западната пустош, и то със същите онези хора, които им бяха помогнали да си върнат родните земи.

Запита се и каква роля щяха да играят вещиците със смесена кръв в този нов свят.