Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (4)

3

Каол беше клиентът на Аробин.

Или поне искаше нещо от някогашния й господар толкова силно, че да се престраши на среща тук.

Какво, по дяволите, се беше случило, докато я нямаше в града?

Елин наблюдаваше как картите плющят по залятата с бира маса дори докато погледът на капитана пронизваше гърба й. Искаше й се да види лицето му… поне малко от него в мрака под качулката. Независимо от пръските кръв по дрехите му движенията му не издаваха да е ранен.

Нещо, което месеци наред бе лежало свито на кълбо в гърдите й, започна бавно да се отпуска.

Жив — но тогава чия беше кръвта?

Явно не я сметна за опасна, защото просто махна на спътницата си и двамата закрачиха към тезгяха — не, към стълбите отвъд него. Капитанът вървеше с бавна, небрежна походка, макар че жената до него изглеждаше твърде напрегната, за да мине за безгрижна. За всеобщо щастие, никой не му обърна внимание, докато излизаше, и той самият не отправи втори поглед към нея.

Беше действала достатъчно бързо, че да не я разпознае. Дотук добре. Добре, въпреки че тя би го познала в движение или застанал на място, загърнат или гол. Каол изкачи стълбището, като дори не надникна през рамо, придружителката му обаче не спря да я наблюдава. Коя беше тази жена, да му се не види? По нейно време в двореца нямаше стражи от женски пол, а и много добре знаеше, че кралят не допуска дами в гвардията си.

Но срещата с капитана така или иначе не променяше нищо — не и на този етап.

Тя сви дясната си ръка в юмрук. Единият й пръст беше непокрит, ала чак сега започваше да чувства голотата му.

На масата пред нея кацна карта.

— Три сребърни монети за участие — обяви плешивият татуиран мъж до нея, кимвайки към спретнатата купчина в центъра.

Среща с Аробин — никога не бе смятала Каол за глупав, но това вече… Елин стана от стола и опита да охлади яростта, забушувала във вените й.

— Нямам пукната пара — заяви. — Успех.

Вратата над каменното стълбище вече бе затворена, а Каол и спътницата му ги нямаше.

Елин отдели секунда, за да свали от лицето си всяка друга емоция… освен лекото учудване.

По всяка вероятност Аробин нарочно бе устроил предишната си среща така, че краят й да съвпадне с нейното пристигане. Сигурно беше изпратил Терн до Пазара на сенките, само и само да попадне в полезрението й, да я привлече тук.

Навярно знаеше какво си е наумил капитанът, на чия страна беше сега младият лорд. Като нищо я беше примамил в тая дупка, за да се намърда отново в мислите й, да я посмути малко.

Отговорите на Аробин щяха да й струват скъпо, но беше по-разумно да остане тук, отколкото да хукне подир Каол в нощта, макар че желанието да го последва направо парализираше мускулите й. Месеци, месеци наред не го беше виждала… още откакто напусна Адарлан, съкрушена и празна отвътре.

Но това трябваше да спре.

Елин извървя гордо последните няколко стъпки до дървеното сепаре и скръсти ръце пред ухиленото лице на Аробин Хамел, Крал на асасините и неин бивш господар.

* * *

Удобно настанен в сенките на уединеното сепаре с чаша вино пред себе си, Аробин изглеждаше точно както при последната им среща — изваяни аристократични черти, копринена кестенява коса до раменете и тъмносиня туника с изящна изработка и уж небрежно разкопчано деколте, разкриващо мускулестите му гърди. Никакви медальони или ланци. Беше преметнал едната си дълга, добре оформена ръка през облегалката на пейката и белязаните му, загорели от слънцето пръсти барабаняха в ритъм с музиката.

— Добра среща, скъпа моя — измърка той и ярките му очи просветнаха дори в тъмнината.

Не се виждаха други оръжия, с изключение на красивата рапира на единия му хълбок, чийто богато украсен ефес се извиваше като златен зефир — единствен външен белег на кралското охолство, в което живееше.

Елин седна на пейката срещу него, усещайки затопленото от Каол дърво под себе си. Кинжалите й се впиваха в кожата й при всяко движение. Голдрин натежаваше осезаемо от едната й страна. Бе скрила масивния рубин в дръжката му под пелерината си. Съзнаваше колко безполезно е легендарното му острие в толкова тясно пространство — именно затова Аробин беше избрал сепарето за срещата им.

— Същият си си — коментира тя. Облегна се назад на твърдата пейка и свали качулката си. — Рифтхолд продължава да ти се отразява все така добре.

Вярно беше. Аробин наближаваше четиридесетте, но си оставаше също толкова чаровен, спокоен и хладнокръвен като в онези тъмни дни в Асасинската крепост след смъртта на Сам.

Чакаха го много, много грехове за изкупване от онова време.

Аробин я огледа бавно и умислено.

— Май предпочитам естествения цвят на косата ти.

— Предпазни мерки — обясни тя, кръстоса крака и плъзна също толкова внимателен поглед по него.

Не виждаше Амулета на Оринт, кралската реликва, която открадна от нея, когато я намери полумъртва на брега на Флорин. Излъга я, че ценният талисман, тайно съдържащ третия и последен от Ключовете на Уирда, е потънал в реката.

Цели хиляда години предците й бяха носили амулета, без да подозират каква сила крие, и той бе превърнал кралството им — нейното кралство — в могъщо владение. Благоденстващо, безопасно място, идеал за подражание на всички кралски дворове по света. Въпреки това никога не видя Аробин с верижка около врата. Навярно го беше скътал някъде в крепостта.

— Нямам желание да се връщам в Ендовиер — отбеляза тя.

Сребристите му очи проблеснаха. Елин едва се сдържа да не грабне единия кинжал и да го хвърли по него.

Но точно в момента прекалено много зависеше от него, за да го убива. Доста време бе имала за размисли върху това как и какво иска да направи. Нямаше да спечели нищо, ако сложеше край на всичко още тук и сега. Особено при положение че между Аробин и Каол се мътеше нещо.

Вероятно затова кралят на асасините я беше примамил тук — за да го види с Каол… и да се поколебае.

— О, да — отвърна той. — И аз не бих искал отново да попаднеш в Ендовиер.

Макар че, ако трябва да съм откровен, последните две години са те направили още по-възхитителна. Зрелостта на жена ти отива и изглеждаш превъзходно. — Той килна глава настрани и Елин се досети какво ще каже още преди да се е поправил. — А може би е от кралската корона?

От цяло десетилетие не бяха говорили така прямо за наследството й и за титлата, която той самият й помогна да изостави и намрази. От време на време я споменаваше уж мимоходом, за да й напомни, че му е длъжница. Но нито веднъж не я бе нарекъл с истинското й име — дори когато я намери на замръзналия речен бряг и я отнесе в Гилдията на асасините.

— И защо реши, че проявявам интерес към нея? — попита небрежно тя.

Аробин сви широките си рамене.

— Човек не бива да вярва на клюки, но преди около месец от Вендлин се чу новина, че една изгубена кралица спретнала доста зрелищно посрещане на вражески легион от Адарлан. Всъщност, ако не се лъжа, прозвището, което изтънчените ни приятели от империята са й отредили, е „огнедишаща кралска кучка“.

В интерес на истината, това й се стори забавно — дори ласкаещо. Знаеше, че рано или късно ще плъзне мълва за сблъсъка й с генерал Нарок и тримата други валгски принцове, пропълзели като змии в човешки тела. Просто не беше подозирала, че ще се случи толкова скоро.

— В наши дни хората вярват на какво ли не.

— Така си е — съгласи се Аробин.

В отсрещния край на пивницата тълпа пияници изрева възторжено на бойците в ямата. Кралят на асасините обърна поглед към тях с бледа усмивка на лице.

От почти две години Елин не се беше нареждала сред същата тази тълпа, наблюдавайки как Сам предизвиква значително по-слаби бойци, за да припечели достатъчно пари за бягството им от Рифтхолд и Аробин. Няколко дни по-късно тя се озова в затворнически фургон на път към Ендовиер, а Сам…

Така и не разбра къде бяха погребали Сам, след като Рурк Фаран — протеже на Йоан Джейн, разбойническия главатар на Рифтхолд — го бе изтезавал и убил. Тя уби Джейн собственоръчно, запращайки кинжал в месестото му лице. А Фаран…

По-късно научи, че Фаран намерил смъртта си в ръцете на телохранителя на Аробин — Уесли, като отмъщение за стореното на Сам. След това пък Аробин бе убил Уесли, за да изглади взаимоотношенията между Гилдията на асасините и разбойническия главатар. Не че това я засягаше. Поредният дълг.

Можеше да почака, беше се заредила с търпение.

— Значи вече работиш оттук? Какво стана с Крепостта? — продължи тя с равен тон.

— Някои клиенти — провлачи Аробин — предпочитат срещи на публични места.

Крепостта им действа леко притеснително.

— Явно клиентът ти е новобранец, щом не е поискал да се срещнете в някоя от горните стаи.

— Няма ми чак такова доверие. Предпочете приземния етаж.

— В такъв случай явно не познава „Подземието“.

Доколкото знаеше, Каол наистина не бе идвал тук. Тя самата взе решение да не му разкрива колко време е прекарала в този бордей. Както и доста други неща.

— Защо просто не ме попиташ за него?

Елин задържа изражението си неутрално, безизразно.

— Клиентите ти не ме интересуват. Ти реши дали да ми кажеш.

Аробин отново сви рамене по обичайния си очарователен и небрежен начин.

Играеше си с нея. Щеше да запази тази информация за някой друг път, когато можеше да му е полезна. Нямаше значение дали е ценна, или не, просто му харесваше да е с едни гърди напред.

Накрая въздъхна.

— Толкова много неща искам да те попитам, да узная.

— Хм, изненадваш ме. Признаваш си, че не знаеш всичко?

Той облегна глава на дървената ламперия и червената му коса просветна като прясна кръв. Явно като един от главните вложители в „Подземието“ не чувстваше нужда да крие лицето си. Никой — дори кралят на Адарлан — не би посмял да го погне.

— Положението е доста окаяно, откакто ни напусна — продължи той с тих глас.

Напусна. Сякаш по своя воля бе отишла в Ендовиер, сякаш не той отговаряше за това, сякаш просто беше заминала на почивка. Познаваше го твърде добре.

Още опипваше почвата, макар той самият да я бе извикал тук. Идеално.

Надникна към плътния белег върху дланта й — доказателство за клетвата й към Нехемия да освободи Ейлве. Той изцъка с език.

— Сърцето ми се свива, като гледам толкова много нови белези по теб.

— Аз пък си ги харесвам — отвърна искрено тя.

Аробин се намести върху пейката — умишлено движение като всяко друго — и светлината попадна върху назъбения белег, проточващ се от едното му ухо чак до ключицата.

— И този ми харесва — заяви тя с мрачна усмивка. Това обясняваше разкопчаната туника.

Аробин махна грациозно с ръка.

— Подарък ми е от Уесли.

Напомняше й съвсем невинно на какво е способен, какво е готов да понесе.

Уесли беше един от най-умелите бойци, които познаваше. Щом той бе загубил битката с Аробин, едва ли някой можеше да го надвие.

— Първо Сам — подхвана тя, — после аз, накрая и Уесли. В какъв тиранин си се превърнал само. В Крепостта останал ли е някой друг, освен скъпоценния Терн, или си елиминирал всички дразнители? — Тя надникна към Терн на бара, а после и към другите двама асасини, които седяха на различни маси в другия край на помещението и се преструваха, че не следят всяко нейно движение. — Е, поне Хардинг и Мулин още са сред живите. Но пък те винаги са били толкова вещи в подмазването, че едва ли някога би им светил маслото.

Дрезгав смях.

— А аз си въобразявах, че хората ми добре се сливат с тълпата. — Той отпи глътка вино. — Защо не си дойдеш у дома да ги научиш на някой и друг трик?

У дома. Поредният тест, поредната игра.

— Знаеш, че с удоволствие бих дала на подлизурковците ти урок, но вече съм си уредила друга квартира.

— И колко точно възнамеряваш да се задържиш?

— Колкото е нужно. — Да го унищожи и да вземе каквото трябва.

— Е, радвам се да го чуя — отвърна той и отпи още глътка. Несъмнено от бутилка, която бе донесена специално за него, понеже нищо в прокълнатия свят на мрачния бог Аробин не би го накарало да пие разредената кръв от плъхове, която сервираха в пивницата. — Като се имат предвид скорошните събития, ще ти се наложи да поостанеш поне няколко седмици.

Вените й се вледениха. Усмихна му се лениво, макар че вътрешно вече се молеше на Мала, на Деанна — посестримите й богини, които бдяха над нея от време оно.

— Знаеш за какви събития говоря, нали? — продължи Аробин, полюшвайки виното в чашата си.

Копеле — долното копеле я принуждаваше да потвърди, че не знае.

— Заради това ли кралската гвардия е оборудвана с толкова прелестни нови униформи?

Само не Каол или Дориан, само не Каол или Дориан, само не Каол или…

— О, не. Онези мъже са просто чудничко ново попълнение в града ни.

Помощниците ми много се забавляват с тях. — Той пресуши чашата си. — Но съм готов да се обзаложа на доста пари, че новата стража на краля е присъствала по време на въпросните събития.

Елин не позволи на ръцете й да се разтреперят, независимо от паниката, която поглъщаше всяка частица от здравия й разум.

— Никой не знае какво точно се е случило онзи съдбовен ден в стъкления дворец — подхвана Аробин.

След всичко преживяно, след всички трудности във Вендлин най-сетне се връщаше тук… и какво? Прииска й се Роуан да беше с нея, да вдиша уханието му на заснежени борове и да е спокойна, че каквато и новина да й поднесеше Аробин, колкото и да я съкрушеше, елфическият воин щеше да й помогне.

Но Роуан се намираше отвъд океана — и тя се молеше никога да не припари до Аробин.

— Защо просто не кажеш каквото имаш за казване? — подкани го. — Искам да поспя тази нощ. — Истина. С всеки неин дъх умората се затягаше все по-плътно около костите й.

— Очаквах — подхвана Аробин, — предвид близостта ви и твоите способности, да си усетила нещо. Или поне да си дочула, все пак обвинението е тежко.

Гаднярът извличаше наслада от всяка секунда на мъчението й. Ако Дориан беше мъртъв или ранен…

— Братовчед ти Едион е в затвора за държавна измяна. Съзаклятничил е с рифтхолдските бунтовници за детронирането на краля и повторното ти издигане на престола.

Светът спря да се върти.

Спря, завъртя се за малко и отново спря.

— Но — продължи Аробин — като гледам, май не си подозирала за невинния му заговор, което ме навежда на мисълта, че може би кралят е търсил начин да примами огнедишащата кралска кучка по нашите ширини. Ще екзекутират Едион след три дни като главна атракция за рождения ден на принца. Доста намирисва на капан, не смяташ ли? Аз лично бих постъпил малко по-дискретно на негово място, но всички крале обичат да парадират.

Едион. Тя овладя рояка мисли, замъглил съзнанието й — изтика го настрана и се съсредоточи върху асасина пред себе си. Не би й разказал за Едион без всякакво основание.

— Защо ти е да ме предупреждаваш? — попита го тя.

Едион беше пленник на краля. Очакваше го бесилото — капан за нея. Всичките й планове отиваха на вятъра.

Не — все още можеше да ги изпълни. Но Едион… Едион беше на първо място.

Дори след това да я намразеше, да я заплюеше в лицето, да я наречеше предателка и продажница, и лъжлива убийца, дори да я заклеймеше заради постъпката й, щеше да го спаси.

— Приеми го за услуга — отвърна Аробин и стана от пейката. — Знак на добра воля.

Несъмнено имаше и още — навярно, свързано с капитана, чиято топлина усещаше на пейката под себе си.

Тя също стана и излезе от сепарето. Знаеше, че сред тълпата я дебнат не само лакеите на Аробин — и други я следяха скришом още от влизането й в пивницата.

Зачуди се дали някогашният й ментор подозираше. Аробин, с една глава по-висок от нея, й се усмихна. После протегна ръка и тя му позволи да погали с кокалчета бузата й. Мазолите по пръстите му й подсказваха, че продължава да тренира усилено.

— Не очаквам от теб да ми се довериш нито да ме обичаш.

През онези пъклени, съкрушителни години Аробин й беше казвал един-единствен път, че я обича. Двамата със Сам тъкмо се канеха да напуснат града, когато я беше намерил в склада — скромния й дом, — за да я помоли да остане, твърдейки, че й е ядосан, задето иска да си тръгне, и че е сторил всичко, изпълнил е всичките си безбожни машинации, само от гняв заради решението й да напусне Крепостта. Елин така и не разбра какво бе имал предвид с тези две думи — обичам те, но през следващите дни, след като Рурк Фаран я упои и опипа всяка част от тялото й с мръсните си ръце, след като я хвърлиха в онази проклета тъмница, започна да се убеждава, че са просто поредната лъжа.

Очите на Аробин омекнаха.

— Липсваше ми.

Тя се отдръпна от него.

— Странно… бях в Рифтхолд цяла есен и зима, а нито веднъж не ме потърси.

— Смеех ли? Мислех, че ще ме убиеш на мига. Но тази вечер ми докладваха, че най-сетне си се върнала… и реших, че може би си размислила. Прощавай, че използвах толкова… заобиколни методи да те доведа тук.

Още един премерен ход — този да й разкрие стратегията си, но не и истинската подбуда зад действията си.

— Имам си по-важна работа от това да мисля дали си жив, или мъртъв — отвърна тя.

— Разбирам. Но вероятно с обичния ти Едион е друго. — Бесният ритъм на сърцето й прозвуча из цялото й тяло и тя се напрегна да запази самообладание.

Аробин продължи: — Всичките ми ресурси са на твое разположение. Едион е под денонощна охрана в кралската тъмница. Ако ти е нужна помощ, подкрепа, знаеш къде да ме намериш.

— А на каква цена?

Аробин плъзна очи по тялото й и нещо в стомаха й се сгърчи. Погледът му не беше нито братски, нито бащински.

— Услуга… само една услуга. — Предупредителни звънци ехтяха в главата й.

Предпочиташе да сключва сделки с Валгите. — В града ми се прокрадват странни същества. Същества, облечени в човешки тела, подобно на дрехи. Искам да знам какви са.

Твърде много нишки започваха да се преплитат.

— Какво имаш предвид? — попита предпазливо тя.

— Има няколко сред командирите на новата кралска гвардия. Събират хора, поддръжници на магията… и такива, подозирани в магьосничество. Екзекуциите са ежедневие, по изгрев и залез-слънце. Онези твари сякаш живеят за тях.

Изненадан съм, че не си ги забелязала на пристанището.

— За мен всичките са чудовища.

Но Каол не изглеждаше като тях. Слава богу!

Той зачака.

Тя също.

Елин проговори първа.

— Това ли е услугата? Да ти кажа какво знам?

Нямаше смисъл да отрича, че знае истината — нито да пита как е разбрал, че я знае.

— Отчасти.

Тя изсумтя.

— Две услуги на цената на една? Колко типично.

— Просто две страни на една и съща момента.

Елин впери равнодушен поглед в него и заговори:

— След дългогодишни опити кралят е успял да се докопа до някои стари тайни и нечувана, архаична мощ, с чиято помощ е способен да неутрализира чуждата магия, докато в същото време призовава древни демони и ги вселява в човешки тела за нарастващата си армия. Използва пръстени и нашийници от черен камък, чрез които демоните проникват в телата, и преследва някогашни магьосници, тъй като техните дарби улесняват задържането на тварите. — Истина, истина, истина… но не цялата истина. Спести му за Знаците и Ключовете на Уирда. За тях не би споделила нищо с Аробин. — По време на престоя ми в двореца срещнах няколко от обсебените мъже, хранеха се от силата и ставаха все по-могъщи с всеки изминал ден. А докато бях във Вендлин, се изправих лице в лице с един от генералите му, който бе пленен от обладан от демони принц с невъобразима мощ.

— Нарок — пророни замислено Аробин. Дори да беше ужасѐн или шокиран, лицето му не го издаде.

Елин кимна.

— Те поглъщат живота. Толкова всесилен принц може да изсмуче душата ти, да се храни с теб. — Тя преглътна и по езика й полепна същински страх. — Мъжете, за които говориш — онези командири, имат ли нашийници, или пръстени? — По ръцете на Каол не беше видяла нищо.

— Само пръстени — отговори Аробин. — Има ли разлика?

— Доколкото знам, само с нашийник може да се задържи истински принц, пръстените са за по-маломощни демони.

— Как ги убиваш?

— С огън — отвърна тя. — Успях да убия принцовете с огън.

— Хм. Но не с обикновен огън, предполагам. — Тя кимна утвърдително. — А ако носят пръстен?

— Пред очите ми убиха един такъв с меч в сърцето. — Каол бе убил Каин по този начин. Това й даваше надежда, но… — Онези с нашийниците навярно трябва да бъдат обезглавени.

— А хората, чиито тела са били превзети… свършено ли е с тях?

Умолителното, облекчено изражение на Нарок изплува пред очите й.

— Бих казала — да.

— Искам да заловиш един от тях и да ми го доведеш в Крепостта.

— Забрави — отсече тя. — И защо ти е?

— Надявам се да ми каже нещо полезно.

— Залови си го сам — тросна се тя. — На мен ми дай друга задача.

— Само ти си оцеляла след сблъсък с тези същества. — В погледа му нямаше нито капка състрадание. — Залови ми някой от тях при първа възможност. Тогава ще ти помогна да освободиш братовчед си.

Дори мисълта отново да се изправи пред някой от Валгите, макар и по-слаб…

— Първо ще спасим Едион и чак след това ще рискувам живота си, за да ти хвана демон.

И боговете да са им на помощ, ако Аробин осъзнае, че може да го контролира с амулета, който криеше някъде.

— Дадено — съгласи се той.

Колкото и глупаво да звучеше, не можа да възпре следващия си въпрос.

— И с каква цел го искаш?

— Това е моят град — пророни гърлено той. — И не ми харесва накъде вървят нещата. Всичко това вреди на вложенията ми, а и ми писна да слушам как гарваните кълват човешка плът ден и нощ.

Е, поне с това беше съгласна.

— Предприемач до мозъка на костите си, а?

Аробин не отлепяше сластния си поглед от нея.

— Всичко си има своя цена. — Докосна с меки, топли устни скулата й. Тя опита да усмири трепета, който пробяга през тялото й, и се наведе към него, за да прошепне в ухото й: — Кажи ми как мога да изкупя вината си. Да пълзя по горещи въглени? Да спя на легло от пирони? Да се промуша с ножа си? Само кажи и ще го сторя. Но моля те, позволи ми да се грижа за теб както някога, преди… преди онази лудост да отрови сърцето ми. Накажи ми, изтезавай ме, пребий ме, но ми разреши да ти помогна. Стори само това, и светът ще е в краката ти.

Гърлото й пресъхна и тя се отдръпна от него, за да погледне красивото му, аристократично лице, очите му, лъснали от тъга и хищнически устрем, който почти вкусваше. Ако Аробин знаеше за отношенията й с Каол и бе извикал капитана тук… За да получи повече информация ли го беше направил, да я изпита, или за да затвърди влиянието си върху нея?

— Няма нищо, с което…

— Не, недей още — спря я той и отстъпи назад. — Не казвай нищо. Помисли по въпроса. Но те съветвам да се отбиеш до югоизточната част на тунелите още тази вечер. Там може да намериш човека, когото издирваш. — Тя задържа изражението на лицето си безизразно, отегчено дори. Аробин потегли към претъпканата зала, където тримата му асасини го очакваха в готовност, но пак обърна поглед към нея. — Щом ти си се променила толкова за две години, защо и аз да не съм?

После тръгна бавно измежду масите. Терн, Хардинг и Мулин закрачиха по петите му. Терн надникна към нея и направи същия груб жест, с който тя го удостои по-рано.

Но Елин не откъсваше очи от краля на асасините — елегантната му, авторитетна походка, воинското му тяло, прикрито в благороднически одежди.

Лъжец. Опитен, хитроумен лъжец.

В „Подземието“ имаше твърде много очи, за да избърше бузата си, където я гъделичкаше призрачният отпечатък от устните на Аробин, и да потърка ухото си, където още усещаше топлия му дъх.

Кучи син. Погледът й обходи бойните ями от другата страна на пивницата, проститутките, изкарващи прехраната си с тежък труд, мъжете, които стопанисваха тази дупка и твърде дълго печелеха от кървища, тъга и болка. Почти виждаше Сам пред себе си — как се бие млад, силен и великолепен. Подръпна ръкавиците си. Много, много хора трябваше да си платят, преди да напусне Рифтхолд и да си върне трона. И разплащането започваше още сега. За щастие, беше в кръвожадно настроение.

Но всеки момент или Аробин щеше да й погоди някой номер, или хората на адарланския крал щяха да проследят внимателните й стъпки от пристанището дотук. Все някой щеше да я потърси — и то до секунди, ако съдеше по крясъците зад металната входна врата и последвалата ги пълна тишина. Поне тази част от плана й оставаше непроменена. С Каол щеше да се занимава по-късно.

Взе една от медните монети, оставени от Аробин на масата, и се изплези първо на свирепия, безмилостен профил на краля от едната й страна, после и на стръвния уивърн от другата. Ези — Аробин я беше предал отново. Тура — хората на краля. Желязната врата над стълбището се отвори със страдалческо скърцане и хладният нощен въздух нахлу в пивницата.

Тя метна монетата с палец и вяла усмивка на лице.

Парата още се въртеше, когато четирима мъже с черни униформи и страховити оръжия изникнаха на върха на каменните стълби. Накрая тупна на масата и двукракият дракон лъсна под смътната светлина, а Елин Галантиус вече беше готова за кръвопролития.