Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (29)

28

Елин трепереше от глава до пети и не можеше да спре сълзите си. Не и когато тъгата по Роуан и мъчителните седмици на самота я връхлитаха с пълна сила.

— Как стига дотук? Как ме намери?

Отдръпна се назад, колкото да огледа суровото лице, засенчено от качулката, татуировката от едната му страна и мрачната извивка на усмивката му.

Роуан беше при нея. При нея.

— Обясни ми повече от ясно, че моят народ не е добре дошъл на континента ти — отвърна той. Дори гласът му я обгръщаше с блаженство. — Затова се промъкнах незабелязано на един кораб. Беше ми споменала, че домът ти се намира в бедняшкия квартал, затова, като пристигнах тази вечер, поскитах наоколо, докато не долових мириса ти. — Той я огледа със строги очи и стиснати устни.

— Имаш много да ми разказваш — отбеляза накрая и тя кимна. Всичко, копнееше да му разкаже, всичко. Притисна го още по-плътно към себе си, любувайки се на масивните мускули по ръцете му, на вечната му сила. Той отметна един кичур от косата й и мазолестите му пръсти докоснаха бузата й в нежна милувка. Топлотата на жеста му я накара да се задави в още един стон. — Поне си невредима, нали? — попита я угрижено.

Тя кимна отново и зарови лице в гърдите му.

— Доколкото си спомням, ти наредих да останеш във Вендлин.

— Имам си причини да дойда, но предпочитам да ги обсъдим на някое по-сигурно място — рече той върху качулката й. — Приятелите ти от крепостта ти изпращат сърдечни поздрави. Май страдат по безценната си миячка. Особено Лука — особено сутрин.

Тя се засмя и го стисна нежно. Наистина беше тук, не просто плод на въображението й, нереално съновидение…

— Защо плачеш? — попита той, опитвайки да я отлепи от себе си, за да види лицето й отново.

Но тя се вкопчи в него толкова силно, че усети оръжията под дрехите му.

Всичко щеше да е наред, дори да пропаднеха в ада, защото Роуан беше с нея.

— Не плача — подсмръкна тя, — а просто вониш толкова зле, че очите ми сълзят.

Роуан се изсмя така гръмко, че уличните плъхове се изпокриха. Тя склони да го пусне и му се усмихна широко.

— На тайните мореплаватели не им се полага къпане — обясни той и перна закачливо носа й. Елин го сръчка шеговито. После очите му отскочиха към Несрин и Едион. Вероятно следеше всяко тяхно движение още от самото начало.

Ако беше сметнал, че представляват заплаха за нея, вече щяха да са мъртви. — Цяла нощ ли ще ги караш да стоят там?

— Откога си привърженик на добрите обноски?

Тя преметна ръка през кръста му, не смееше да го пусне от страх, че може да се превърне във вятър и да изчезне. Тръгнаха заедно към приятелите й, а тежестта на неговата ръка върху раменете й беше така възхитителна и неотменима.

Ако някога се сбиеше с Несрин или Каол, щеше да ги надвие без усилие дори. Едион обаче… Още не го беше виждала да се бие, но ако съдеше по погледа му, колкото и да твърдеше, че му се възхищава, несъмнено той също се чудеше кой ли би излязъл жив от такъв сблъсък на титани. Тя усети как тялото на Роуан се напряга под ръката й.

Двамата мъже се взираха свирепо един в друг.

Глупав териториален инстинкт навярно.

Елин стисна Роуан за кръста с такава сила, че той изпъшка и защипа рамото й.

Елфически воини — безценни в битка, но страшна досада през останалото време.

— Да влезем вътре — предложи тя.

Несрин се отдръпна леко встрани, за да наблюдава очаквания сблъсък на воинска арогантност.

— Ще се видим по-късно — обяви бунтовницата незнайно на кого и ъгълчетата на устата й се вирнаха нагоре, преди да тръгне към центъра на бедняшкия квартал.

На една част от Елин й се прииска да я задържи, същата онази, която я бе поканила с тях в пивницата. Несрин й се струваше самотна, леко отнесена. Но и нямаше причина да остане с тях. Не и в настоящия момент.

Едион закрачи пред двама им с Роуан, водейки ги мълчаливо към склада. Дори под слоевете дрехи и оръжия на елфическия принц Елин усещаше напрежението, с което оглеждаше Рифтхолд. Хрумна й да го попита какво точно долавя с изтънчените си сетива — дали не вижда някои дълбоки тайни на града, напълно неизвестни за нея. Поне за острото обоняние не му завиждаше, не и в бедняшкия квартал. Но сега нямаше време за въпроси, първо трябваше да стигнат до безопасно място. И двамата да останат насаме.

Роуан огледа склада без коментар и отстъпи встрани, за да я пусне пред себе си. Беше забравила колко красиво движи могъщото си тяло — буря, облечена в плът.

Тя го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбището към голямата стая. Съзнаваше, че още на половината път вече е попил всеки детайл, всеки вход и изход, всеки път за бягство.

Едион стоеше пред камината с качулка на глава и ръце в близост до оръжията му. Докато го подминаваха, Елин каза през рамо на братовчед си:

— Едион, запознай се с Роуан. Роуан, запознай се с Едион. Негово Височество има остра нужда от вана, защото ще повърна, ако ми се наложи да прекарам още минута в компанията му.

Не предложи друго обяснение, преди да завлече Роуан в спалнята си и да затвори вратата след тях.

* * *

Елин се облегна на вратата, а Роуан спря в центъра на спалнята й с лице, потънало в сенките на тежката му сива качулка. Пространството помежду им сякаш се нажежи и запращя.

Тя прехапа долната си устна, впила поглед в него — познатите дрехи, множеството страховити оръжия, свръхестественото спокойствие, присъщо на безсмъртните. Самото му присъствие отнемаше всичкия въздух от стаята, от дробовете й.

— Свали тази качулка — нареди й дрезгаво той, вперил очи в устните й.

Тя скръсти ръце.

— Да видим първо ти какво имаш под своята, принце.

— От сълзи до инатливост само за няколко минути. Радвам се, че едномесечната ни раздяла не е притъпила обичайната ти ведрост.

Той свали качулката си и Елин зяпна.

— Косата ти! Отрязал си я цялата!

Тя тръгна към него, бутайки назад и своята качулка. Наистина, някога дългата му сребристобяла коса беше подстригана късо. Така изглеждаше по-млад, татуировката му изпъкваше още повече и… добре де, безспорно й харесваше.

Може би просто й бе липсвал твърде много.

— Тъй като останах с впечатлението, че тук ни чакат доста схватки, реших, че ще е по-разумно да я отрежа. Но и твоята коса не е същата. Защо направо не я боядиса в синьо?

— Шшшт. Твоята беше толкова красива. Надявах се някой ден да я сплета. Но май ще трябва да си купя пони, ако искам да сплитам плитки. — Тя килна глава настрани. — А когато се превърнеш в ястреб, той оскубан ли ще е?

Ноздрите му се разшириха и тя запуши с длан устата си, за да не прихне в смях.

Той огледа стаята — масивното легло, което не си беше направила труда да оправи тази сутрин, мраморната камина, украсена със сувенири и книги, отворената врата на грамадния дрешник.

— Май наистина си падаш по лукса.

— Не всички обичаме да живеем във воинска мизерия — отвърна тя и отново хвана ръката му. Спомняше си отлично силата и размера й, мазолите по нея.

Пръстите му се сключиха около нейните.

Макар че лицето му й беше толкова познато, макар че преследваше сънищата й през изминалите няколко седмици… сега й се виждаше някак променено. А и Роуан я гледаше, сякаш си мислеше същото за нейното.

Той отвори уста да каже нещо, но Елин го издърпа в банята и запали няколко свещи до мивката и по ръба на ваната.

— Сериозно говорех за къпането — обясни, завъртя крановете и запуши канала. — Смърдиш.

Накрая се наведе да му вземе кърпа от малкото шкафче до тоалетната.

— Разкажи ми всичко — подкани я Роуан.

Тя взе зелен флакон със соли за вана и друг с етерично масло и изсипа щедра доза и от двете, придавайки на бушуващата вода млечен цвят.

— Добре, но чак когато се накиснеш във ваната и спреш да вониш като скитник.

— Ако не ме лъже паметта, ти смърдеше още по-лошо при първата ни среща. Но аз не те тикнах в първото корито във Варес.

Тя му отпрати злобен поглед.

— Много забавно.

— Очите ми сълзяха през целия път до Мъглив рид.

— Просто влез във водата.

Той й се подчини с тихичък смях и Елин се отправи към вратата, сваляйки пелерината си и множеството си оръжия.

Вероятно й отне повече време от обичайното да разкопчае ножниците, да съблече костюма и да намъкне любимите си риза и панталони. Като приключи, Роуан вече се киснеше във ваната и водата беше толкова мътна, че не се виждаше нищо от тялото под нея.

Яките мускули по белязания му гръб се гърчеха, докато търкаше лицето, шията и гърдите си. Кожата му беше придобила още по-тъмен бронзов загар, явно през последните седмици бе прекарвал повече време под слънцето. И то без дрехи. Плисна лицето си с вода, изтръгвайки я от унеса. Тя се пресегна за кърпата върху ръба на мивката.

— Заповядай — рече с леко пресипнал глас.

Той потопи парчето в млечната вода и затърка лицето си, тила си, мускулестия си врат. Татуировката по лявата му ръка лъщеше от водата, която се стичаше по нея.

Свещени богове, заемаше цялата вана. Тя му подаде безмълвно любимия си лавандулов сапун, той го подуши, въздъхна смирено и започна да го втрива в кожата си.

Елин седна върху извития ръб на ваната и му разказа за всичко, случило й се от раздялата им насам. Е, почти всичко. Докато тя говореше, той продължаваше да се жули с настървена решимост. Накрая вдигна сапуна към косата си и тя изпищя.

— Това не е за коса — нахока го и скочи да му даде едно от многото шишенца, наредени по лавицата над ваната. — Роза, лимонова върбинка или… — Тя подуши съдържанието на шишенцето. — Жасмин. — После присви очи насреща му.

В зелените му очи прозираха думите, които сам знаеше, че няма нужда да изрича. Смяташ ли, че ме е грижа?

Тя изцъка с език.

— Жасмин да бъде, мишелов такъв.

Елин седна в горния край на ваната и изсипа малко от съдържанието на шишенцето върху късата му коса. Сладкият, нощен аромат на жасмин я целуна нежно. Дори Роуан го вдиша с наслада, докато пръстите й втриваха помадата в скалпа му.

— Май все пак мога да я сплета — пророни умислено Елин. — На съвсем мънички плитчици, така че… — Той изръмжа, но се отпусна назад във ваната със затворени очи. — Знаеш ли какво си ти? Най-обикновена домашна котка — заяви тя, масажирайки главата му. От гърлото му се разнесе тих звук, навярно мъркане.

Миенето на косата му беше интимно изживяване, привилегия, която едва ли бе позволявал на много хора, и нещо, което тя самата не бе правила за друг. Но в техните отношения границите винаги се размиваха и никой от двама им не възразяваше. Той беше виждал всеки сантиметър от голото й тяло няколко пъти, а тя — по-голямата част от неговото. Бяха споделяли едно легло месеци наред.

Освен това се наричаха каранам. Роуан я бе пропуснал през вътрешните си прегради, в сърцевината на силата си, където, ако й хрумнеше, можеше да разгроми съзнанието му. Затова, докато миеше косата му и го докосваше, двамата се потапяха в своята насъщна интимност.

— Още не си казал и дума за магията си — пророни тя, разтривайки с пръсти скалпа му.

Той се напрегна осезаемо.

— Какво за нея?

Без да изважда ръце от косата му, тя се надвеси над него, за да го погледне в лицето.

— Предполагам, че е изчезнала. Какво е чувството да си безсилен като простосмъртен?

Той отвори очи и впери яден поглед в нея.

— Не е забавно.

— Да се смея случайно?

— През първите няколко дни постоянно ми се гадеше и едва се движех. Все едно някой беше метнал одеяло върху сетивата ми.

— А сега?

— Сега опитвам да го преживея.

Тя го сръчка в рамото. Сякаш пипаше увита в кадифе стомана.

— Сръдльо.

Той изръмжа подразнено и тя стисна устни, за да въздържи усмивката си.

После натисна раменете му, подканвайки го да се потопи във водата. Той изпълни желанието й, след което се надигна и посегна към кърпата, която му беше оставила на мивката.

— Ще ти намеря дрехи.

— Аз си имам…

— О, не. Твоите отиват право при перачката. И ще си ги получиш обратно само ако успее да махне оная смрад от тях. Дотогава ще носиш каквото ти дам.

Тя му подаде кърпата, но не я пусна, когато ръката му я докосна.

— Превърнали сте се в тиранин, принцесо — отбеляза той.

Елин врътна очи, пусна кърпата и се обърна, докато Роуан се изправяше с внушително движение, което разплиска водата навсякъде. Впрегна цялата си воля да не надникне през рамо.

Да не си посмяла, изшушука едно гласче в главата й.

Ясно. Щеше да го нарече Здрав разум и оттук нататък да се вслушва в него.

Влезе в дрешника, отиде до скрина в задния му край и коленичи пред най-долното чекмедже. Вътре бяха наредени сгънати мъжки гащета, ризи и панталони.

В първия момент загледа дрехите на Сам, вдишвайки лекия му аромат, запечатал се в платовете. Още не беше събрала смелост да посети гроба му, но…

— Не е нужно да ми даваш от тях — обади се Роуан зад гърба й.

Тя се поуплаши и се завъртя на място, за да го погледне. Смайваше я с тихата си стъпка.

Опита да прикрие удивлението си от голото му тяло, загърнато с хавлия през хълбоците, от бронзовите мускули, лъснали от етеричните масла, и белезите, набраздили кожата му като райетата на дива котка. Дори Здрав разум остана без думи.

Накрая скалъпи с пресъхнала уста:

— В момента чистите дрехи са рядкост у дома, а не виждам защо тези да киснат в чекмеджето. — Тя извади една риза и му я подаде. — Дано ти стане.

Сам загина на осемнадесет. Роуан, от своя страна, беше воин, изваян от тривековни битки.

Тя му подаде панталони и долно бельо.

— Утре ще ти намеря по-подходящи дрехи. Сигурна съм, че ще настане същински метеж, ако жените на Рифтхолд те зърнат по хавлия на улицата.

Роуан се засмя и отиде при дрехите, закачени от едната страна на дрешника — рокли, туники, жакети, ризи…

— Носила си такива дрехи? — Елин кимна и се изправи на крака. Той прегледа няколко от роклите и бродираните туники. — Всичките са… много красиви — обобщи накрая.

— А аз те числях към върлите противници на труфилата.

— Дрехите също могат да бъдат оръжия — отвърна той, спирайки на рокля от черно кадифе. Тесните й ръкави и предната част не бяха украсени с нищо, деколтето стигаше до под ключиците — дрехата изпъкваше единствено с бродерията от златисти ластари, спускащи се по раменете. Роуан обърна роклята, за да види гърба й, който бе истинският шедьовър. Златистата бродерия продължаваше надолу, образувайки змиевиден дракон, чиято паст зееше към врата й, докато тялото и опашката му се виеха чак до удължения шлейф. Роуан въздъхна. — Тази ми е любимата.

Тя докосна ръкава от тежко черно кадифе.

— Видях я в един магазин, когато бях на шестнадесет, и си я купих веднага. Но като ми я доставиха няколко седмици по-късно, вече ми се струваше някак… древна. Сякаш надделяваше над момичето, което бях тогава. Затова така и не я облякох. Виси тук от три години.

Той прокара белязания си показалец по златния гръбнак на дракона.

— Вече не си онова момиче — отвърна тихо. — Искам да те видя в нея някой ден.

Тя се осмели да вдигне поглед към него. Лакътят й докосна ръката му.

— Липсваше ми.

Роуан стисна устни.

— Не сме разделени от дълго.

Вярно. В очите на един безсмъртен няколко седмици не бяха нищо.

— Е, и? Не ми ли е позволено да страдам по теб?

— Казвал съм ти, че хората, за които те е грижа, са най-опасните оръжия срещу теб. Глупаво е било да страдаш по мен.

— Голям си чаровник, знаеш ли? — Не че очакваше сълзи или емоции от него, но й се искаше да му е липсвала поне малко. Тя преглътна, усещайки гърба си скован, и бутна дрехите на Сам в ръцете му. — Облечи се тук.

Остави го в дрешника и отиде в банята, за да наплиска лицето и врата си със студена вода.

Като се върна в спалнята, го намери навъсен.

Е, панталоните му ставаха — едва. Бяха му твърде къси и разкриваха чудесна гледка към задните му части, но…

— Ризата ми е малка — оплака се той. — Страх ме е да не я скъсам.

Подаде й я и Елин погледна безпомощно дрехата, после и голия му торс.

— Ще изляза на пазар още сутринта. — Тя издиша шумно. — Е, ако нямаш нищо против да се явиш пред Едион гол от кръста нагоре, май е най-добре да отидем при него.

— Трябва да поговорим.

— Това на добро ли е, или на лошо?

— На такова, че се радвам, задето нямаш достъп до силите си, иначе щяха да хвърчат огньове.

Стомахът й се сви на топка, но тя отвърна:

— Случи се само веднъж и ако питаш мен, прелестната ти бивша си го изпроси.

И още как. Срещата с елфическите благородници в Мъглив рид беше протекла, меко казано, зле. А когато бившата любовница на Роуан отказа да държи ръцете си настрана от него, независимо от възпитаната молба на Елин, когато заплаши да я накаже с бичуване, задето се месела… Ами… новото й любимо прозвище — огнедишаща кралска кучка — се бе оказало доста подходящо по време на онази вечеря.

Устните му потрепнаха в усмивка, но в очите му пробягаха сенки.

Елин въздъхна отново и вдигна очи към тавана.

— Сега или после?

— После. Може да почака малко.

Тя почти се изкуши да му изкопчи информацията, но в крайна сметка тръгна към вратата.

* * *

Когато Елин и Роуан влязоха в кухнята, Едион стана от мястото си пред масата.

Братовчед й огледа Роуан преценяващо и рече:

— Май не си сметнала за нужно да ми кажеш колко красив е елфическият ти принц, Елин. — Тя свъси вежди. Едион кимна с брадичка към Роуан. — Утре сутринта двамата с теб отиваме да тренираме на покрива. Искам да ми предадеш всичките си умения.

Елин изцъка с език.

— През последните дни слушам от теб само „принц Роуан това“, „принц Роуан онова“, а решаваш така да започнеш познанството ви? Без поклони и подлизурство?

Едион се върна в стола си.

— Ако принц Роуан държеше на формалностите, можеше да падна в краката му, но ми се струва, че не го влекат особено.

Лека усмивка докосна зелените очи на елфическия принц, когато каза:

— Готов съм на всичко за моята кралица.

О, моля те!

На Едион също не му убягнаха избраните думи. Моята кралица. Двамата принцове — златокосият и среброкосият, братовчедът й близнак и братът й по душа — впериха погледи един в друг. Неприятелски, нечовешки погледи — двама мъжаги, вплетени в безгласна битка за надмощие.

Тя се облегна на мивката.

— Ако възнамерявате да си мерите мускулите, ще бъдете ли така добри да го сторите на покрива?

Роуан я погледна с вдигнати вежди. Но Едион взе думата:

— Твърди, че сме същински кучета, така че вероятно очаква да препикаем мебелите й.

Роуан обаче не се усмихна, а килна глава настрани и подуши въздуха.

— Едион също има нужда от баня, знам — увери го тя. — Настоя да изпуши една лула в пивницата. Каза, че му придавала достолепен вид.

Роуан задържа главата си килната настрани и попита:

— Майките ви са били братовчедки, принце, но кой е баща ти?

Едион се отпусна в стола си.

— Има ли значение?

— Знаеш ли изобщо? — настоя Роуан.

Едион сви рамене.

— Не е казвала нито на мен, нито на когото и да било.

— Предполагам, че ти имаш мнение по въпроса? — обади се Елин.

— Не ти ли се струва познат? — попита я Роуан.

— Прилича на мен.

— Да, но… — Той въздъхна. — Срещала си баща му. Преди няколко седмици.

Гавриел.

* * *

Едион се взираше в полуголия воин, чудейки се дали не беше напрегнал раненото си тяло твърде много тази вечер и дали сега не халюцинираше. Докато думите на принца потъваха бавно в съзнанието му, Едион не можа да отлепи поглед от него. Черна татуировка, изписана на Древния език, тръгваше от едната страна на лицето му и се проточваше надолу по шията, рамото и мускулестата му ръка. Само при вида й повечето хора биха си плюли на петите. Едион бе виждал множество воини през годините, но този пред него беше Воин — въплъщение на закона сам по себе си. Също като Гавриел. Или поне така гласяха легендите.

Гавриел, приятелят на Роуан, един от кадъра му, който умееше да се превръща в пума.

— Той ме попита… — пророни Елин. — Попита ме на колко години съм и май си отдъхна, като разбра, че съм на деветнадесет.

Очевидно деветнадесет беше твърде малко, за да е дъщеря на Гавриел, колкото и да приличаше на жената, с която някога бе преспал. Едион не помнеше майка си добре, последните му спомени бяха свързани с изпитото й, посивяло лице на смъртния й одър. Беше отказала помощта на елфическите лечители, които можеха да я излекуват от погубващата я болест. Но той знаеше, че някога страшно е приличала на Елин и майка й Евалин.

— Пумата ми е баща? — попита дрезгаво Едион.

Роуан кимна утвърдително.

— Той знае ли?

— Готов съм да се обзаложа, че при първата му среща с Елин се е зачудил дали не е създал дете с майка ти. Вероятно още не подозира, че има син, освен ако не е решил да проучи въпроса.

Майка му не бе споделила с никого — само с Евалин — кой е баща му. Дори в сетния си час отказа да му разкрие. Именно заради това отхвърли помощта на лечителите.

Защото разпознаеха ли го, научеше ли Гавриел, че има син… Научеше ли Майев…

Стара болка прониза тялото му. Беше го защитила, беше загинала, за да го спаси от ръцете на Майев.

Топли пръсти обгърнаха ръката му и го стиснаха леко. Чак сега осъзнаваше колко е изстинала кожата му.

Очите на Елин — техните очи, очите на майките им — го гледаха с нежност.

Широко отворени.

— Това не променя нищо — промълви тя. — Нито личността ти, нито връзката ни.

Нищо.

Но всъщност променяше много. Обясняваше всичко: силата му, скоростта му, острите му сетива, смъртоносните, хищнически инстинкти, които вечно се стараеше да потиска. Защо Ро се държеше така грубо с него по време на обучението му.

Щом Евалин знаеше кой е баща му, значи и Ро несъмнено бе наясно. А мъжете с елфическа кръв, дори и полуелфите, бяха смъртоносни. Без самоконтрола, в който Ро и лордовете му го бяха възпитали, без концентрацията… Всички знаеха истината. И я бяха укрили от него.

Заедно с факта, че след като един ден положеше кръвната си клетва към Елин… той самият можеше да остане вечно млад, докато тя остаряваше и се приближаваше към смъртта.

Елин погали с палец ръката му и се завъртя към Роуан.

— Ами Майев? Гавриел е обвързан с кръвна клетва към нея. Значи ли това, че потомците му й принадлежат?

— И дума да не става — отсече Едион.

Ако Майев опиташе да го призове, щеше да изтръгне гръкляна й. Майка му бе умряла в страх от елфическата кралица. Усещаше го с всяко свое сетиво.

— Не знам — отвърна Роуан. — Но реши ли да ти отнеме Едион, ще е все едно да ти обяви война.

— Всичко това си остава между тези четири стени — нареди Елин със спокоен, пресметлив тон. Вече обмисляше следващия си план. Другата страна на монетата им. — Едион, твой избор е дали да говориш с Гавриел. Но и бездруго имаме предостатъчно врагове край себе си. Не искам да воювам с Майев.

Но щеше да й обяви война, ако се наложеше. За него беше готова на всичко.

Едион го виждаше в очите й.

Дъхът му едва не секна, особено при мисълта за касапницата, която щеше да настане и за двете страни, ако Тъмната кралица и наследницата на Мала, носителката на огъня, се изправеха една срещу друга.

— Остава в тайна — съумя да промълви Едион.

Усещаше преценяващия поглед на Роуан върху себе си и едва потисна ръмженето, надигащо се в гърлото му. Вдигна бавно очи към него.

Могъществото в погледа на принца го връхлетя като удар с камък в лицето.

Едион не потрепна. Нямаше намерение да свежда глава, да отстъпва. А все някой трябваше да отстъпи — рано или късно. Навярно когато Едион положеше кръвната клетва.

Елин изцъка с език срещу Роуан.

— Престани с тези мъжкарски глупости. Още първия път те разбрахме.

Роуан дори не мигна.

— Не правя нищо.

Но устата му се изви в усмивка, която сякаш казваше на Едион: Въобразяваш си, че можеш да ме надвиеш ли, малкият?

Едион се ухили насреща му: Със затворени очи, принце.

— Непоносим си — измърмори Елин и сръчка закачливо Роуан. Той не помръдна и на сантиметър. — На всеки срещнат ли смяташ да демонстрираш превъзходството си? Защото, ако е така, ще ни отнеме цял час да извървим една пресечка и едва ли тукашните ще останат много доволни.

Едион удържа на импулса да си поеме дъх, когато Роуан откъсна очи от него, за да изгледа учудено кралицата им.

Тя скръсти ръце в очакване.

— Ще ми е нужно време да се приспособя към новата среда — призна си Роуан.

Не прозвуча като извинение, но ако съдеше по думите на Елин, принцът не се занимаваше с подобни неща. И тя самата видимо се смая от примирението му.

Едион опита да се отпусне в стола си, но мускулите му бяха напрегнати, а кръвта бушуваше във вените му. Накрая се обърна към принца:

— Елин не ми е споменавала, че има намерение да те вика тук?

— Нужно ли е да се отчита пред теб, генерале? — Опасен, тих въпрос. Едион знаеше, че когато мъже като Роуан говореха кротко, обикновено следваха насилие и смърт.

Елин завъртя очи.

— Много добре знаеш, че нямаше това предвид, така че не се заяждай с него, дръвник такъв.

Едион се скова. И сам можеше да води битките си. Ако Елин си мислеше, че има нужда от защитата й, че Роуан го превъзхожда…

— Положил съм кръвна клетва към теб — отвърна Роуан. — А това предполага няколко неща, едно от които е, че не отговарям пред никого, дори пред братовчед ти.

Думите отекнаха в главата му, в сърцето му.

Кръвна клетва.

Елин пребледня.

— Правилно ли чух? — попита Едион.

Роуан бе положил кръвната клетва към Елин. Той.

Елин изопна рамене и заяви с ясен, нетрепващ глас:

— Роуан положи кръвна клетва към мен, преди да замина от Вендлин.

В тялото му отекна тътен.

— Позволила си му?

Елин показа белязаните си длани.

— По онова време, Едион, живеех с мисълта, че си предан слуга на краля. Че повече никога няма да те видя.

— Позволила си му да положи кръвната клетва? — изрева Едион.

Беше го излъгала в очите онзи ден на покрива.

Трябваше да излезе оттук, от кожата си, от апартамента, от този проклет град.

Скочи към една от порцелановите фигурки върху полицата над камината, споходен от нужда да строши нещо, за да укроти тътена.

Тя го посочи с пръст и закрачи свирепо към него.

— Счупиш ли някоя от вещите ми, ще натикам парчетата в проклетото ти гърло.

Команда — от кралицата към генерала й.

Едион се изплю на пода, но й се подчини. Само защото пренебрегнеше ли волята й, можеше да счупи нещо много по-ценно.

Затова просто каза:

— Как смееш? Как смееш да му оказваш такава чест?

— Смея, защото кръвта е моя! Смея, защото тогава ти не съществуваше за мен.

Но дори и двамата да не бяхте положили клетвата още, пак щях да я отстъпя на него, защото е мой каранам и си е спечелил пълното ми доверие!

Едион се вцепени.

— Ами нашето взаимно доверие? С какво си го заслужила? Какво направи, за да спасиш народа ни, откакто се завърна? Изобщо възнамеряваше ли да ми кажеш за кръвната клетва, или това беше просто поредната ти лъжа?

Елин му се озъби с животинска ярост, която му напомни, че в нейните вени също тече елфическа кръв.

— Върви да беснееш другаде. И не се връщай, докато не започнеш да се държиш като човек. Или поне наполовина.

Едион запрати по нея мръсна, грозна ругатня, за която мигновено съжали.

Роуан скочи към него, катурвайки стола си, но Елин протегна ръка пред него.

Принцът се укроти.

С такава лекота бе успяла да обуздае великия безсмъртен воин.

От гърлото на Едион се изтръгна крехък, студен смях и той се усмихна на Роуан по онзи начин, който обикновено караше мъжете да скочат първи в боя.

Роуан обаче просто изправи стола си, седна и се облегна назад, сякаш вече знаеше как ще нанесе смъртоносния си удар.

Елин посочи вратата.

— Изчезвай оттук. Не искам да те виждам известно време.

Чувството беше взаимно.

Всичките му планове, усърдният му труд… Без кръвната клетва той си оставаше просто генерал, просто принц от рода Ашривер без свои земи.

Стигна с тежки стъпки до входната врата и я отвори с такъв замах, че едва не я изтръгна от пантите.

Елин не се провикна след него.