Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (61)

60

Светът спря за миг.

Роуан падна върху руините и кръвта му опръска древните камъни.

Писъкът на Елин отекна в клисурата.

Той обаче скочи на крака и й викна да бяга. Под тъмната стрела, стърчаща от рамото му, вече започваше да избива кръв.

Ако беше скочил само миг по-късно, щеше да е в сърцето му.

Водачката на Крилото ги настигаше по моста. Едион обстрелваше бранителките й със свръхестествена точност и не им позволяваше да напуснат укритието на гората.

Елин преметна ръка през кръста на Роуан, чието лице пребледняваше все повече с всяка капка кръв, плиснала от раната му, и двамата се спуснаха през рухналия храм. Тя нямаше представа дали продължава да крещи, или ридае — в съзнанието й бушуваше страшна тишина.

Нейното сърце — стрелата бе предвидена за нейното сърце.

А той я бе поел вместо нея.

Убийственото спокойствие плъзна в нея като слана. Щеше да ги избие всичките. Бавно.

Достигнаха втория мост тъкмо когато стрелбата на Едион секна — навярно колчанът му се беше изпразнил. Тя бутна Роуан по дъските.

— Бягай — извика му.

— Не…

— Бягай.

За пръв път чуваше такъв глас да напуска гърлото й — глас на кралица. Заедно с него дръпна невидимата нишка на кръвната клетва, която ги свързваше. Очите му проблеснаха от ярост, но тялото му тръгна, сякаш управлявано от нея. Роуан се запрепъва по моста, а в този момент…

Елин се завъртя, изваждайки Голдрин от ножницата му, и приклекна тъкмо когато Водачката на Крилото замахваше с меча си към главата й. Острието удари една от древните колони, а Елин вече тичаше, но не към втория мост, а обратно към първия.

Останалите вещици, вече невъзпирани от стрелите на Едион, изскачаха с бойни викове от укритието на гората.

— Ти — изръмжа белокосата и отново я нападна.

Елин се превъртя по земята — през кръвта на Роуан — и пак избегна смъртоносния й удар. Изправи се точно пред първия мост и замахна два пъти с Голдрин, посичайки веригите. Мостът полетя в клисурата, а вещиците спряха на ръба й, отцепени от главатарката си.

Въздухът зад нея се размести и тя се отдръпна, ала не достатъчно бързо.

Мечът на вещицата разсече плътта на едното й рамо и тя изкрещя от болка.

Завъртя се мигновено и вдигна Голдрин за ответен удар.

Стомана срещна стомана и хвръкнаха искри.

Кръвта на Роуан изпъстряше скалата под краката й.

Елин Галантиус погледна Манон Черноклюна над кръстосаните им мечове и изръмжа свирепо.

* * *

Кралица, спасителка, враг — Манон не я интересуваше.

Щеше да я заколи при всички случаи.

Законите им го налагаха, честта го налагаше.

Дори да не беше убила Баба Жълтонога, щеше да я посече заради заклинанието, с което я бе замразила на място.

Точно това правеше и сега с краката си. Рисуваше някой долен магически символ с кръвта на елфическия воин.

Затова щеше да умре.

Ветросеч напираше срещу меча на кралицата. Но вместо да отстъпи, Елин изсъска:

— Ще те разкъсам на парчета.

Зад тях Тринадесетте се бяха струпали на ръба на клисурата. Манон изсвири и половината от тях хукнаха да вземат уивърните. Втори път обаче не успя да даде сигнал.

С нечовешка пъргавина кралицата замахна ниско с крак и повали Манон на земята. После, без да се поколебае нито за миг, завъртя меча в ръката си и го спусна надолу. Манон отклони удара, но Елин преодоля гарда й, прикова я към оплисканата с елфическа кръв скала и блъсна главата й в нея. Пред очите й изплуваха тъмни петна.

Манон си пое дъх, за да изсвири отново и да даде сигнал на Астерин да не стреля. Но кралицата заби юмрук в лицето й. Още чернилка изпълни зрението й, но тя впрегна всичката си безсмъртна сила и бутна Елин от себе си. Двете се затъркаляха по скалата, наближавайки пропастта.

Една стрела изсвистя право към открития гръб на кралицата.

Манон я бутна отново и стрелата отхвръкна от близката колона. Успя да я отблъсне от себе си, но Елин веднага скочи на крака, гъвкава като котка.

— Моя е — провикна се Манон през клисурата.

Кралицата се изсмя дрезгаво и я изчака да се надигне. От отсрещната страна на клисурата двамата мъже посрещнаха ранения елфически воин, достигнал далечния край на моста. После златокосият хукна по него…

— Да не си посмял, Едион — извика Елин, вдигайки ръка към него.

Той застина на средата на моста. Имаше впечатляващ контрол над тях, трябваше да й признае Манон.

— Каол, наглеждай го! — заповяда кралицата.

После, втренчила поглед в Манон, Елин прибра могъщия меч в ножницата на гърба си, а грамадният рубин върху дръжката му проблесна на обедната светлина.

— Мечовете ме отегчават — рече кралицата и хвана двата си бойни ножа.

Манон постави Ветросеч в неговата ножница. После врътна китки и железните й нокти изскочиха. Тракна с челюсти и железните й зъби се спуснаха.

— Права си.

Кралицата огледа ноктите и зъбите й с предизвикателна усмивка.

Жалко, че трябва да я убия, помисли си Манон.

* * *

Манон Черноклюна се хвърли в атака, бърза и смъртоносна като пепелянка. Елин отскочи назад, избягвайки всеки замах на острите й железни нокти. Към гърлото й, към лицето й, към корема й. Отстъпваше назад и назад около древните колони на храма.

Уивърните щяха да пристигнат до няколко минути.

Елин я нападна с кинжалите си, но вещицата отскочи встрани и посегна с нокти към врата й.

Елин им се изплъзна, ала върховете им успяха да одерат кожата й. Топла кръв обля шията и раменете й.

Вещицата беше толкова бърза. И страшно умел боец.

Но Роуан и останалите я чакаха отвъд втория мост.

Трябваше просто да се добере до тях.

Манон Черноклюна финтира наляво и нападна отдясно.

Елин залегна и се превъртя върху земята.

Близката колона се разтресе, когато железните й нокти издълбаха четири дълбоки линии в камъка.

Манон изръмжа. Елин понечи да прободе гръбнака й с кинжала си. Вещицата стрелна ръка и хвана острието.

Шурна синя кръв, но тя продължи да стиска, докато стоманата не се пречупи на три в ръката й.

Свещени богове!

Елин реагира светкавично, атакувайки ниско с другия си нож, но вещицата предвиди и този й ход. Крясъкът на Едион прокънтя в ушите й, секунда преди Манон да забие коляно в корема й.

Въздухът изхвърча от дробовете й, но Елин не пусна кинжала си дори когато вещицата я запрати в друга колона.

Главата й се блъсна в камъка с глух звук и заслепяваща агония.

Ръката с железни нокти се устреми право към лицето й.

Елин залегна.

И този път колоната понесе удара.

Елин зареди тялото си с въздух. Трябваше да продължи напред, да се движи плавно като горски поток, като полъха от скъпия й каранам, ранен и кървящ от другата страна на пропастта.

Заотстъпва от колона до колона с ловки, предпазливи стъпки.

Манон се втурна след нея с кръвожадни нокти, разтърсвайки камъните като природна стихия.

Елин се въртеше в кръг, обикаляше колоните, избягваше свирепите атаки на вещицата, насочени към лицето й, към врата й. Накрая позабави маневрите си, за да заблуди Манон, че се уморява и губи ловкост…

— Достатъчно, страхлива жено — изсъска Манон и понечи да я бутне на земята. Елин обаче заобиколи пъргаво една колона и се озова на тънкия скален ръб отвъд руините на храма. Манон се блъсна в колоната.

Високата каменна подпора простена, олюля се и се катурна на една страна, поваляйки и съседната колона.

Заедно със сводестия покрив.

Манон нямаше време дори да помръдне, преди мраморът да се срути отгоре й.

Една от малкото вещици, останали в другия край на клисурата, изпищя.

Елин вече тичаше към моста, когато скалният остров затрепери, сякаш древната сила, удържала храма досега, бе рухнала заедно с покрива.

По дяволите!

Елин препусна още по-стремглаво към втория мост, докато прахолякът прогаряше очите и дробовете й.

Островът подскочи с гръмовен пукот, толкова силен, че Елин залитна. Но Едион я чакаше с протегнати ръце от другата страна на моста.

Скалата се олюля отново — по-осезаемо и по-дълго този път.

Щеше да рухне под краката й.

Нещо синьо-бяло се открои в периферното й зрение, сетне червен плат, блясък на желязо…

Изскочиха ръка и рамо, борещи се с повалената колона.

Бавно и болезнено Манон се изкачи върху една мраморна плоча с лице, потънало в светъл прахоляк. По едното й слепоочие се стичаше струя синя кръв. От другата страна на клисурата, напълно отцепена от нея, златокосата вещица крещеше на колене:

— Манон!

Не мисля, че някога си пълзяла по корем, пред когото и да било, Водачке на Крилото, беше казал кралят.

Но ето — вещица от клана на Черноклюните стоеше на колене и се молеше на боговете им, а Манон Черноклюна се бореше за живота си, докато свещеният скален остров грохваше под нея.

Елин стъпи на моста.

Астерин — така се казваше златокосата вещица — отново извика името на Манон, сякаш я умоляваше да стане, да оцелее.

Островът се разтресе силно.

Вторият мост — този към приятелите й, към Роуан, към безопасността — още се държеше.

Елин не я усещаше за пръв път — онази нишка, която я свързваше с някои хора. Почувства я една нощ преди години, когато бе дала на млада лечителка парите, необходими й да напусне континента. Тогава бе усетила лекото й подръпване и бе решила да му отвърне.

А сега нещо я теглеше към Манон, чиито ръце поддадоха под тежестта й и тя отново се стовари върху камъка.

Врагът й — новият й враг, който щеше да убие и нея, и Роуан при първа възможност. Същинско чудовище.

Но може би чудовищата трябваше да си помагат от време на време.

— Бягай! — изкрещя Едион от другия край на клисурата.

И тя побягна.

Побягна към Манон, прескачайки срутените колони, изкълчвайки глезена си между нападалите по скалата камънаци.

Островът се люлееше под стъпките й, а слънчевата светлина прогаряше кожата й, сякаш Мала държеше скалния къс изправен с всяка капка сила, която можеше да свика у себе си.

Щом достигна Манон Черноклюна, вещицата впери омразен поглед в нея. Елин заизхвърля камък след камък от тялото й, докато островът се огъваше под тях.

— Прекалено добър боец си, за да те оставя да умреш — рече задъхано Елин, пъхна ръце под мишниците й и я издърпа нагоре. Скалата се килна наляво, но запази равновесие. О, богове! — Ако пукна заради теб, ще те смачкам от бой в отвъдното.

Можеше да се закълне, че вещицата се изсмя безсилно. Изправи се на крака, но почти увисна в ръцете й.

— Трябва… да ме оставиш — посъветва я с пресипнал глас, докато куцукаха през отломките.

— Знам, знам — отвърна без дъх Елин.

Ранената й ръка гореше от болка под тежестта на вещицата. Спуснаха се по втория мост тъкмо когато храмът се люшна надясно, опъвайки веригите му над реката, блещукаща далеч, далеч под краката им.

Елин стисна зъби и дръпна Манон, която се впусна в немощен бяг. Едион ги чакаше между колоните на ръба на клисурата, протегнал едната си ръка към нея, а с другата бе вдигнал меча си, за да посрещне Водачката на Крилото. Скалата зад тях простена.

Бяха достигнали едва средата на моста, оттук нямаше спасение, само смъртоносен полет към дъното на бездната. Манон изплю синя кръв по дървените греди.

— Какъв е смисълът от проклетите ти зверове, ако не могат да те измъкнат от такава беда? — ядоса се Елин.

Островът залитна назад и мостът се опъна като струна — проклятие — проклятие, веригите щяха да се скъсат. Затичаха още по-бързо, докато не видя протегнатите пръсти на Едион и бялото на очите му.

Скалата изпращя оглушително. Мостът се разтегна до краен предел, а островът започна да се разпада на дребни камъчета, политайки настрани… Елин скочи към ръба, стиснала червената пелерина на Манон. В този момент веригите се скъсаха и дървените греди пропаднаха изпод краката им, но те вече скачаха.

Елин се блъсна в Едион и въздухът избухна в дробовете й. Завъртя се тъкмо навреме, за да види как Каол сграбчва Манон и я издърпва през ръба на клисурата, докато съдраната й пелерина се вееше на вятъра. Когато вдигна поглед, храма вече го нямаше.

* * *

Манон поемаше жадни глътки въздух, съсредоточена върху дишането си, върху безоблачното небе над себе си. Човеците я оставиха да лежи между каменните колони в началото на моста. Кралицата дори не благоволи да се сбогува с нея. Веднага се спусна към ранения елфически воин, повтаряйки името му като молитва.

Роуан.

Манон погледна точно навреме, за да зърне как кралицата пада на колене пред лежащия в тревата воин и обсипва с въпроси мъжа с кестенява коса — Каол, който притискаше с длан раната от стрела в рамото на Роуан. Раменете на кралицата се тресяха.

Огнено сърце, пророни елфическият воин. В този момент Манон изкашля кръв по яркозелената трева и загуби съзнание.

Като се свести, тях вече ги нямаше.

Бяха минали едва минути, защото след миг се чу бумтеж на крила и ревът на Абраксос. Астерин и Сорел препускаха към нея още преди уивърните им да са кацнали.

Кралицата на Терасен бе спасила живота й. Манон не знаеше как да го възприема.

Защото вече имаше доживотен дълг към врага си. А преди малко беше научила какви гибелни планове кроят срещу нея баба й и кралят на Адарлан.