Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (15)

14

На всеки човек, когото Каол и сподвижниците му спасяваха, имаше поне няколко други, които свършваха на дръвника.

По залез-слънце двамата с Несрин клечаха на един покрив с изглед към малкия площад. Единствените зрители бяха типичните отрепки, намиращи удоволствие в чуждата мъка. Това не го притесняваше толкова, колкото украсата по случай рождения ден на Дориан. Червени и златисти знаменца и ленти обгръщаха площада като мрежа, а по периферията му бяха наредени кошници със сини и бели цветя. Костница, пропита с пролетна бодрост.

Тетивата на Несрин изскърца под напъна на пръстите й.

— Внимателно — предупреди я той.

— Знае какво прави — увери го Елин от около метър разстояние.

Каол й отпрати кос поглед.

— Напомни ми защо си тук?

— Исках да помогна. А може би този бунт е само за адарланци?

Каол потисна отговора на върха на езика си и върна очи към площада под тях. Утре всичко важно в живота му щеше да зависи от нея. Не му се струваше разумно да я ядосва, макар че нямаше никакво желание да оставя Дориан в нейни ръце. И все пак…

— Нека си изясним едно нещо за утре — подхвана със стегнат глас, без да отнема вниманието си от предстоящата екзекуция. — Няма да докосваш Дориан.

— Аз ли? В никакъв случай — измърка невинно Елин.

— Това не е шега. Да не си го пипнала.

Без да участва в разговора им, Несрин насочи лъка си наляво.

— Не мога да се прицеля в никого от тях.

Около платформата за екзекуции вече стояха трима мъже, заобиколени от десетина стражи. Дъските на дървената платформа бяха напоени с кръв от седмиците употреба. Зрителите наблюдаваха големия часовник над трибуната в очакване желязната стрелка да удари шест. Дори от долния край на часовника висяха златни и алени панделки. Оставаха седем минути.

Каол се насили да погледне към Елин.

— Смяташ ли, че е възможно да го спасиш?

— Може би. Ще опитам. — Никаква реакция в очите й, в стойката й.

— Може би. Може би — повтори той. — Важен ли е изобщо Дориан, или е просто пешка в игрите на Терасен?

— Изобщо не подхващай тази тема. — За момент Каол реши, че е сложила точка, докато тя не изплю: — Убийството му, капитане, ще е проява на милост. Същински подарък.

— Не мога да се прицеля — повтори Несрин, този път малко по-остро.

— Ако и с пръст го докоснеш — поде отново Каол, — ще направя така, че онези копелета долу да спипат Едион.

Несрин се обърна мълчаливо към тях и отпусна тетивата на лъка си.

Само тази карта имаше Каол, макар че употребата й го правеше не по-малко копеле от тях.

Гневът в очите на Елин беше апокалиптичен.

— Въвлечеш ли семейството ми във всичко това, Каол — пророни тя с убийствено тих глас, — не ме е грижа какъв си ми, нито колко си ми помагал. Предадеш ли ги, нараниш ли ги, знай, че колкото и време да отнеме, колкото и надалеч да се скриеш, ще изпепеля и теб, и проклетото ти кралство. Тогава ще разбереш що за чудовище мога да бъда.

Май наистина беше прекалил.

— Ние не сме врагове — обади се Несрин. Очите й прескачаха между двамата, макар че лицето й остана спокойно. — Имаме си предостатъчно грижи за утре. А и сега ни чака сериозна работа. — Посочи със стрела към площада. — Пет минути до шест часа. Да слезем ли долу?

— Твърде е оживено — предупреди Елин. — Не рискувайте да се разкриете. Идва и друг отряд. На около петстотин метра оттук е.

Естествено, че бе запозната с обстановката.

— Отново питам — рече Каол, — защо си тук?

Беше се промъкнала зад гърбовете им. С обезпокоителна лекота.

Елин загледа Несрин с неочаквана съсредоточеност.

— Доколко точна е стрелбата ти, Фалик?

— Никога не пропускам целта си — отвърна Несрин.

Зъбите на Елин проблеснаха в усмивка.

— Такива жени харесвам.

После се ухили многозначително и на него.

И той веднага разбра — разбра, че е наясно с някогашната им връзка. А това май не я смущаваше особено. Каол не знаеше дали да се радва, или не.

— Мисля да освободя хората на Аробин от утрешната мисия — пророни Елин, вперила тюркоазените си очи в лицето на Несрин, в ръцете й, в лъка й. — Искам Фалик на стената.

— Не — отсече Каол.

— Да не би да си й собственик? — Той не благоволи да й отговори. — Така си и мислех. — Рече монотонно Елин.

Но Несрин нямаше да е на пост до стената, нито пък той самият. Рисковано беше да показват лицата си край двореца, а Елин и долният й господар очевидно бяха решили да го изпратят в бедняшкия квартал, за да следи положението от онзи ъгъл.

— Несрин вече е получила заповедите си.

На площада под тях хората започнаха да ругаят тримата мъже, обърнали бледи, изпити лица към часовника. Някои от зрителите дори ги замеряха с гнила храна.

Може би градът заслужаваше огнения гняв на Елин Галантиус. Може би Каол също заслужаваше да изгори.

Той се обърна към двете жени.

— Проклятие — процеди през зъби Елин и Каол надникна през рамо тъкмо навреме, за да види как стражите бутат към платформата първата си жертва — ридаещ мъж на средна възраст — и подкосяват коленете му с дръжките на мечовете си. Нямаше да чакат до шест. Единият от другите затворници, също на средна възраст, затрепери неудържимо и по предницата на панталоните му се появи тъмно петно. Богове!

Каол замръзна на място и дори Несрин не можа да опъне тетивата, преди секирата да се вдигне.

Глухият звук потопи за миг площада в пълна тишина. После хората избухнаха в аплодисменти — аплодисменти! От шумотевицата не се чу как отсечената глава тупва на земята и се търкулва настрани.

В този момент Каол се озова в една стая в двореца, който някога бе наричал свой дом — чу сблъсъка на плът и кост с мраморния под, видя червената мъгла във въздуха, изтръпна от писъка на Дориан…

Клетвопрестъпник. Лъжец. Предател. Каол беше всичко това, но не и за Дориан. Никога за истинския си крал.

— Разруши часовниковата кула в градината — продума едва доловимо. Усети как Елин се обръща към него. — Така ще освободиш магията. Такова беше заклинанието — три кули, всичките построени от Камъните на Уирда. Разрушиш ли дори една от тях, магията отново ще е свободна.

Тя отправи поглед на север към стъкления дворец, а по лицето й нямаше и следа от изненада.

— Благодаря ти — промълви накрая. И това беше.

— Правя го заради Дориан. — Жестоко, себично, но вярно. — Кралят очаква да те види утре. — Продължи той. — Ами ако реши, че вече не иска да се крие от народа, и те нападне с тъмната си магия? Знаеш какво се случи с Дориан.

Очите й зашариха по керемидите, сякаш разгръщаше мисловната си карта на терена за тържеството — картата, дадена й от него. Ненадейно изруга.

— Може да ми заложи капани… На Едион също. Със Знаците на Уирда може да напише магически заклинания срещу двама ни по подовете и стените и ще сме напълно беззащитни. Точно така хванах онова същество в библиотеката. Мамка му! — изсъска тя. — Мамка му!

— Бруло ни каза, че най-добрите хора на краля щели да ескортират Едион от тъмницата до залата — рече Несрин, стиснала лъка си в ръка. — Сигурно ще сложи заклинания по целия път. Ако използва заклинания.

— Не можем да рискуваме. А е твърде късно да променяме плановете си — отвърна Елин. — Ако разполагах с онези проклети книги, вероятно щях да намеря поне някаква магическа защита за двама ни с Едион, но утре няма да имам време да ги взема от старата си квартира. Пък и само боговете знаят дали още са там.

— Не са — обади се Каол. Елин вирна вежда. — Защото са у мен. Прибрах ги, когато напуснах двореца.

Елин стисна устни в нещо като неохотна благодарност.

— Нямаме много време. — Тя тръгна към билото на покрива. — Остават двама пленници — поясни. — Пък и ми се струва, че онези знамена ще изглеждат по-добре с малко валгска кръв по тях.

* * *

Несрин остана на покрива, а Елин се озова на онзи отвъд площада по-бързо, отколкото Каол смяташе за възможно. Той самият остана на улицата.

Проправи си чевръсто път през тълпата и видя трима от хората си до единия край на платформата — готови за действие.

Часовникът удари шест. Каол зае позиция, след като се увери, че още двама от хората му чакат сигнал в една от близките улички. Стражите вече преместваха тялото на първия пленник и влачеха втория към платформата за екзекуции.

Мъжът ридаеше и ги умоляваше да го пощадят, но те го накараха да коленичи в локвата от кръвта на приятеля му.

Палачът вдигна секирата.

И един кинжал, запратен от Елин Галантиус, прониза гърлото му.

Бликна черна кръв и част от нея изцапа знамената, както Елин бе обещала.

Преди стражите да изкрещят, Несрин откри огън от другата посока. Настана достатъчна суматоха, че Каол и хората му да се втурнат към платформата сред уплашената тълпа. Несрин и Елин стреляха отново, преди мъжете да достигнат дървената трибуна, която бе станала опасно хлъзгава от кръвта. Каол сграбчи двамата пленници и им закрещя да бягат, бягат, бягат!

Хората му кръстосаха мечове със стражите, а той забута стъписаните мъже надолу по стълбите и към тясната уличка, където ги чакаха бунтовниците.

Преодоляваха на бегом пресечка след пресечка, оставяйки потъналия в хаос площад зад гърба си, докато не достигнаха брега на Ейвъри, където Каол се зае с чакащата ги лодка.

Несрин го намери на тръгване от пристанището един час по-късно. Бе невредима, но оплискана с тъмна кръв.

— Какво стана? — попита Каол.

— Жив ад — отвърна Несрин и плъзна поглед по реката, оцветена от залязващото слънце. — Добре ли си?

Той кимна.

— Ти?

— И двете сме добре. — Благородна постъпка, помисли си той с лек срам. Несрин знаеше, че достойнството не му позволява да попита за Елин. Тя се обърна и тръгна в посоката, от която беше дошла.

— Къде хукна? — попита той.

— Да се измия и преоблека. После трябва да уведомя семействата на загиналите мъже.

Такъв беше правилникът — жесток, но справедлив. По-добре близките им да разберат скръбната вест незабавно, отколкото да продължават да живеят в риск да ги обвинят в поддръжничество на бунтовническата кауза.

— Не е нужно ти да се нагърбваш с това — рече Каол. — Ще изпратя някого от мъжете.

— Аз съм член на стражата — изтъкна тя. — Присъствието ми няма да учуди никого. Пък и — очите й просветнаха с типичния бегъл хумор — ти сам каза, че пред пекарната на татко не ме чака цяла опашка обожатели, така че какво друго да правя тази вечер?

— Утре е важен ден — отвърна той, хокайки се наум за думите, които беше избълвал миналата нощ. Беше постъпил като истински задник, макар да не му изглеждаше разстроена.

— Справях се и преди ти да се появиш, Каол — заяви Несрин уморена, дори навярно отегчена. — Знам си границите. До утре.

— Но защо точно ти да ходиш при семействата? — настоя той.

Тъмните очи на Несрин се преместиха към реката.

— Защото това ми напомня какво мога да загубя, ако ме заловят… или ако се провалим.

* * *

Нощта се спусна и Елин знаеше, че я следят, докато наблюдаваше района ту от един, ту от друг покрив. Точно сега, дори часове след кървавото събитие, улиците бяха най-опасното място, като се имаше предвид колко разлютени бяха стражите, задето им бяха измъкнали пленниците изпод носа. Слушаше ги как псуват и беснеят от половин час, докато следеше отряд от стражи в черни униформи по същия маршрут, който си беше набелязала предишната нощ — покрай пристанището, по сенчестите ъгълчета на улицата на бедняшкия квартал с кръчми и бардаци и после край Пазара на сенките, но на достатъчно безопасно разстояние. Интересно й беше да научи как маршрутът им се променяше — или пък не — по време на безредици. Към кои скривалища се спускаха първо, какви формации използваха.

Кои улици оставаха без наблюдение в моменти на смут.

Какъвто щеше да настане и утре при спасяването на Едион.

Но Аробин не я бе подвел — инструкциите му отговаряха на картите на Каол и Несрин.

Елин съзнаваше, че ако каже на Каол какво я е накарало да се появи на екзекуцията, той все някак щеше да я спъне — да изпрати Несрин по петите й например. А тя трябваше да провери доколко опитни бяха всички групи, които щяха да изиграят важна роля в утрешните събития, а после и доколко организирана беше гвардията.

Както вече знаеше от Аробин, всички стражи носеха дебели черни пръстени и се придвижваха някак насечено, конвулсивно, което я караше да се пита дали демоните в телата им не срещаха трудности с приспособяването си там. Водачът им, блед мъж с гарвановочерна коса, се движеше най-плавно, подобно на мастило във вода.

Тя остави черния отряд, за да огледа и друга част на града. Отправи се към района, където занаятчийският квартал следваше извивките на Ейвъри. Тук шумотевицата стихваше и вонята на гниещите трупове се загубваше. Качи се на покрива на един стъкларски склад, чиито керемиди още пазеха топлината на залязлото слънце и масивните пещи вътре, и огледа безлюдната улица отдолу.

Досадният пролетен дъжд започна да ръми отново, трополейки по полегатия покрив и множеството комини.

Магията — най-сетне знаеше как да я освободи. Звучеше съвсем лесно, а всъщност я чакаха безброй трудности. Трябваше да предвиди внимателно всяка от следващите си стъпки. Но след утрешната мисия — ако оцелееше — щеше да се заеме и с това.

Спусна се по водосточната тръба на една порутена тухлена сграда и цопна шумно в локва с нещо, което се надяваше да е дъждовна вода. Тръгна по пустата улица и си засвири веселяшка мелодийка, подочута от някоя от кръчмите в бедняшкия квартал.

Въпреки това остана леко изненадана, че успя да извърви почти половината улица, преди един патрулиращ отряд на кралската гвардия да изскочи на пътя й с мечове, проблясващи като живак в мрака. Командирът — по-точно демонът в него — я погледна с усмивка, сякаш вече усещаше кръвта й по езика си.

Елин му се ухили в отговор, после врътна китки, за да извади скритите в костюма си остриета.

— Здравей, хубавецо.

В следващия миг им се нахвърли и се развихри бясно с ножовете.

Петима от стражите бяха мъртви, преди останалите да са успели да помръднат дори.

Кръвта им не беше червена, а черна и се стичаше по оръжията й гъста и лъскава като нефт. Зловонието — комбинация от развалено мляко и оцет — я връхлетя със същата сила като мечовете им.

В един момент смрадта така се усили, че успя да надвие миризмата на пушек от стъкларските цехове край тях. Блъсна я още по-силно, като се наведе да избегне удара на един от демоните и замахна ниско с ножа си. Стомахът на мъжа се отвори като загнояла рана, разпръсквайки черна кръв и… боговете знаят какво друго по улицата.

Отвратително.

Почти толкова ужасно, колкото изпаренията откъм канализационната решетка в отсрещния край на улицата — вече отворена. Вече бълваща познатата си тъмнина.

Останалите стражи стесниха кръга около нея. Гневът й звучеше като песен във вените й, докато ги изтребваше един по един.

Когато по разбития калдъръм остана само кръв и дъждовна вода и Елин се изправи сред поле от посечени мъже, ножовете й отново засвистяха.

Главите се затъркаляха една подир друга.

Накрая Елин се облегна на стената и зачака. Започна да брои секундите.

Никой от обезглавените не се надигна.

Затова затвори с ритник канализационната решетка и свърна по съседната улица, изчезвайки сред дъждовната нощ.

* * *

Зората донесе ясен, топъл ден. Елин будува цяла нощ, зачетена в книгите, спасени от Каол, включително старата й приятелка „Живите мъртви“.

Рецитирайки наученото в тихия апартамент, тя облече дрехите, изпратени от Аробин, като старателно се увери, че няма скрити изненади и всичко е на мястото си. Насочи вниманието си към всяка своя стъпка, всяка точка от плана им, за да не мисли твърде задълбочено върху предстоящото тържество.

После тръгна да спасява братовчед си.