Тара Хайланд
Красив лъжец (8)

Осма глава

На следващата сутрин ме събуди автомобилен клаксон. Погледнах часовника и промърморих. Бях си легнала едва преди няколко часа и исках да поспя още малко. Помръднах на неудобното легло и усетих всяка от пружините на изтънелия стар матрак. Бяха минали само три дни, откакто се преместих тук, но вече ми се струваха като цяла вечност.

Пред банята отново имаше опашка, както обикновено. Дойде моят ред и бях възможно най-бърза. Вероятно е имало някакъв теч и не беше добре почистено, затова плочките на пода плуваха в мръсна вода. Жената преди мен дори не си направи труда да пусне водата в тоалетната. Взех си бърз студен душ, след който не се почувствах по-чиста, и се върнах в стаята си, за да се облека.

Слязох в столовата за закуска. Взех си кафе и препечена филия, и седнах в края на една пластмасова маса. Стараех се да не поглеждам никого от присъстващите. Бе пълно с деца, което ме караше да се чувствам зле. Но и ме правеше по-решена да събера възможно най-много пари, за да намеря апартамент, в който майка ми, сестра ми и аз да живеем като семейство. Каквото и да се случваше, не исках Ейприъл да се озове на място като това.

Върнах се обратно в стаята и се обадих на сестра си. Бяхме си изработили система — изпращах й съобщение, а тя ми се обаждаше, когато имаше възможност.

Десет минути по-късно лежах на леглото, когато Ейприъл се обади. Чувах я трудно и постоянно я карах да говори по-високо. Сякаш имаше някакъв проблем. Тогава чух шум от течаща вода и реших да попитам какво се случва наоколо.

— Къде си?

Тя се поколеба за миг, преди да отговори, и знаех, че се чудеше дали да ме излъже, или да ми каже истината.

— Ейприъл…

— В банята съм — прошепна тя.

— Но защо се обаждаш оттам?

— Заради онова момиче, Ракел, която продължава да ми краде нещата. Онази, която миналия ден ми взе парите за обяд, спомняш ли си? Ако разбере, че имам телефон, веднага ще ми го отмъкне.

Разтревоженият й глас ме накара да потръпна.

— Искаш ли да говоря с нея?

След разговора ми с Маги се отказах да подавам официална жалба, затова можех да направя само това. За мен не представляваше проблем да се противопоставя на хулиганите, но сестра ми бе далеч по-мека.

Настъпи тишина, докато Ейприъл обмисляше предложението ми.

— Не — отвърна най-после тя. — Ще се ядоса, ако се намесиш.

Това бе последното, което исках.

— Добре. Както решиш. Но ако нещата се влошат, кажи ми и веднага ще направя нещо по въпроса.

Посъветвах я да продължава да крие телефона и се уточнихме, че ще се чуваме всеки ден по това време. Така можеше да си намира уединено място, от което да говори спокойно. Добрата новина беше, че скоро щяхме да се видим. Маги бе уредила да се срещаме за два часа всеки вторник вечерта.

Преди да затворим, Ейприъл ми зададе въпроса, който ме ужасяваше.

— Кога ще можем да живеем отново заедно?

— Скоро, надявам се. Правя всичко по силите си. — Не можех да кажа нищо повече, а и за щастие тя не настоя.

Вече бе време да напусна общежитието. Трябваше ми топло място, където имаше безплатно кафе, затова тръгнах към библиотеката „Ротърхит“, която, за мой късмет, работеше в неделя. Тъкмо си избирах вестник, когато телефонът ми звънна. Извиних се на библиотекарката, която ме гледаше ядосано, и извадих телефона, за да изключа звука му, но видях съобщение от Джас, в което пишеше:

Сега се прибирам след снощи! Ще ти разкажа ВСИЧКО, когато се видим.

Беше добавила картинка с намигващо човече. По принцип не харесвах такива неща, но този път се усмихнах. Радвах се, че тя очевидно бе прекарала добре, въпреки моите предупреждения. Щях да чуя всички подробности по-късно.

В главата ми все още се въртяха събитията от предната нощ и по-конкретно разговорът ми с Алекс Ноубъл на терасата. Не разбирах защо бе избрал точно мен. Но знаех, че трябваше да го избягвам. Имах си достатъчно проблеми и без да се влюбвам в някакъв женкар, който разполага с прекалено много свободно време и пари.

Никога не се бях интересувала от гаджета. През последните шест години майка ми се забъркваше с безкрайна върволица от загубеняци, в отчаян опит да облекчи самотата си. Нямах никакво намерение да позволя животът ми да се върти около един мъж.

Но Джас очевидно беше на друго мнение. Още щом влязох в съблекалнята в „Дестинация“ в сряда вечерта, тя се появи нетърпелива да ми разкаже всичко за нощта, която бе прекарала с Хю.

— Апартаментът му е просто невероятен. — Тя ме издърпа до една от пейките, за да можем да клюкарстваме на спокойствие. — Трябваше да го видиш. Леглото му е по-голямо от квартирата ми!

— Шшт… — Огледах се, за да се уверя, че никой не ни подслушва. Не исках Джас да си има неприятности заради аферата си с клиент. Но тя сякаш не се интересуваше ни най-малко.

— Какво ще ми направят? Ще ме уволнят ли? Хю няма да го позволи!

Не исках да изтъквам, че все още бе прекалено рано, за да разчита на него. Дори и да го бях направила, тя едва ли щеше да ме чуе.

За щастие Мел влезе в съблекалнята, преди тя да се впусне в още подробности за случилото се в апартамента на Хю.

— Хайде, момичета. Да се захващаме за работа. — Тя плесна с ръце. — Усещам, че тази нощ ще бъде натоварена.

За моя изненада, Джас вече беше на крака и ме дърпаше да излезем от съблекалнята.

— Защо си толкова нетърпелива да излезем?

Тя се обърна и примигна.

— Защото Хю ще бъде в клуба.

— Каква лека жена си ти — казах аз и я ударих леко.

— И се гордея с това — отвърна тя.

 

 

Мел беше права. До полунощ клубът се препълни с хора. Нямаше време за разговори, защото не спирахме да събираме използвани чаши и да носим чисти от кухнята. Но всеки път, щом минех покрай Джас, тя ме питаше шепнешком дали съм видяла Хю, а аз поклащах глава.

Бе почти един часа след полунощ. Почиствах една току-що освободена маса, когато Джас ме хвана за ръката.

— Той е тук!

Очите й блестяха от вълнение. Проследих погледа й и видях Хю на една от най-добрите маси заедно с двама много сериозни мургави мъже, облечени в скъпи костюми. Две дългокраки блондинки приближиха масата и се присъединиха към компанията, а до мен Джас се вцепени.

— Какво, по дяволите, си мислят, че правят тези? — Преди да успея да отговоря, тя разпусна косата си и застана пред мен. — Как изглеждам?

— Страхотно, но… — Тъкмо щях да попитам, дали е добра идея да отиде при него, но тя изчезна, преди да успея да довърша думите си.

Наблюдавах я как се насочва към масата му. Изглеждаше щастлива и уверена. Сигурно го беше извикала по име, той се обърна, но лицето му бе безизразно, сякаш никога преди не я беше виждал.

Джас замръзна на мястото си, объркана от случващото се.

Една от блондинките каза нещо. Вероятно нареди на Джас да почисти масата, защото видях как по лицето на приятелката ми се изписа раздразнение. Поколеба се за миг, обаче аз знаех колко много й се иска да сложи това момиче на мястото му. Но вместо това, Джас си пое дълбоко въздух и взе мръсните чаши. Хвърли презрителен поглед на Хю и се върна при мен. Той дори не я погледна втори път.

— Копелето се престори, че не ме познава — каза Джас. Избърса очите си с ръце и леко размаза спиралата си. Опитваше се да изглежда ядосана, но виждах, че е по-скоро наранена. — Сигурно не съм достатъчно добра за богатите му приятели.

В този миг ми се искаше да отида и да го зашлевя.

— Забрави го. Не си струва. — Не бях от хората, които обичат да се прегръщат, а дори и да бях, това не бе уместно насред клуба, затова просто почистих размазаната й спирала с пръст. — Нали тъкмо се канеше да ми разкажеш колко зле е той в леглото?

Тя се усмихна вяло.

— Да, точно така. — Усмивката й угасна, а тя въздъхна. — Ти беше права, нали? Не трябваше да спя с него.

— Какво очакваше? — чухме зад гърбовете си и се обърнахме. Пред нас стоеше Тори Кавендиш, скъпата блондинка, която се държа лошо с нас на партито на Алекс. Бе чула разговора ни и сега на красивото й лице имаше самодоволна усмивка. — Мъже като Хю Форбс не излизат с бивши стриптийзьорки. — Тя погледна Джас с презрение. — За него си просто момиче за една нощ, нищо повече.

Тори метна дългата си руса коса и се отдалечи.

Ненужната й жестокост ме накара да стисна юмруци. Чувствах се още по-зле, защото подозирах, че тя се държеше толкова подло с Джас, за да ми отмъсти заради интереса на Алекс към мен по време на партито. Тръгнах след нея, за да я накарам да се извини на приятелката ми, но Джас ме спря.

— Недей.

Проследих погледа й и видях Мел да ни наблюдава с присвити очи. Едва ли щеше да се зарадва, ако обидя някой от клиентите й, затова си наложих да си поема дълбоко въздух и да се успокоя.

Двете се върнахме към работата си и до края на вечерта нямахме възможност да си кажем нищо повече. Джас изглеждаше тъжна и отнесена. Бях бясна на Хю, задето я бе наранил по този начин. Но в цялата ситуация навярно имаше и нещо добро. Поне щеше да разбере, че няма смисъл да излиза с богаташи, които се отнасят с нея като с боклук.

 

 

Клубът затваряше официално в три часа, до три и половина всички приключваха и си тръгваха, и пристигаха чистачите. С Джас се преоблякохме в съблекалнята и си тръгнахме заедно. Минахме покрай стаята за почивка на персонала и там видях Алекс с още половин дузина приятели — синята кръв на Лондон, както ги наричаше Джас. Седяха около масата и играеха покер.

Спряхме на вратата.

— Защо са тук? — попитах аз.

— Синът на собственика може да прави каквото си иска, включително и партита след края на работното време.

Бяха толкова погълнати от играта си, че в началото не ни забелязаха. Тори бе успяла да ги убеди да се включи, но беше ясно, че няма ни най-малка представа какво прави. Постоянно искаше помощ от Алекс, смееше се и въобще не се опитваше да се съсредоточи. Играта приключи, тя показа слаба ръка и изгуби всичките си чипове.

— О, не! — Тя намуси красивото си лице. — Може ли да пробвам отново?

— Няма начин, Тори — отвърна Джейми Ланкастър, дебелият син на някакъв херцог, известен сред сервитьорките със склонността си да им пуска ръце. — Както казах и преди, момичетата не могат да играят покер.

Смятах, че съм завъртяла очи само наум при тези негови думи, но трябва да съм издала и някакъв подигравателен звук, защото изведнъж всички ме погледнаха.

— Мисля, че някой иска да възрази по този въпрос — каза Алекс. Маниерът му на говорене бе толкова различен. Използваше странни, почти старомодни изрази, сякаш постоянно се присмиваше на околните.

Издърпа свободния стол до себе си и ме покани да седна.

— Е? — Вълчите му очи ме предизвикваха. — Ще ни покажеш ли как се играе?

Поколебах се. Не исках да отхвърля предизвикателството, но смятах да стоя възможно най-далеч от Алекс Ноубъл, освен ако случаят не се окажеше крайно наложителен. Но в този миг видях безпокойството, изписано на лицето на Тори, която се притесняваше да не я изложа. А тази възможност бе прекалено добра, за да я пропусна. Така щях да й го върна, задето бе разстроила Джас.

— Какъв е началният бай-ин^[1]? — попитах най-после аз.

— Колко можеш да си позволиш?

Всъщност не можех да си го позволя въобще, но бях прекалено горда, за да се откажа. Сетих се за парите от бакшиши в джоба ми. Разполагах с петдесет лири и наистина не трябваше да ги прахосам заради някаква глупава игра. Но дълбоко в себе си изпитвах увереност, че това няма да се случи. Като малка, баща ми ме беше научил да играя покер и през годините уменията ми ставаха все подобри. Това бе една от ползите на цялото онова време, което майка ми прекарваше в кръчмите. Нямаше какво друго да правя, освен да играя, и се учех от най-добрите.

Надявах се, че сега уменията ми щяха да са достатъчно добри. В противен случай щях да изглеждам наистина глупаво.

Помолих се наум да не се изложа, а на глас казах:

— Лимитът ми е петдесет лири.

— Тогава всички ще играем с тази сума.

Джейми ме погледна невярващо.

— Сериозно ли? Това да не ти е някаква проста игра на карти, малката?

Бях готова да му отговоря, но Алекс ме изпревари.

— Нека играе, щом иска — каза той.

Джейми сякаш бе готов да спори, но не посмя.

— Добре тогава — предаде се той и ме погледна. — Не очаквай да играя слабо само защото нямаш представа от играта.

— Отнасяй се с мен като с всички останали — отвърнах му аз.

Той завъртя очи. Тръгна към мястото си, но Джас ме спря.

— Нина, сигурна ли си, че това е добра идея? — попита ме тихо.

— Защо не?

— Виждала съм ги да играят и преди. Наистина са добри.

— О, така ли? — Престорих се, че се мръщя, сякаш това не ми беше хрумвало. — Е… ще изиграя няколко ръце. Не може да е чак толкова трудно, нали?

Тори, която стоеше наблизо, се засмя. Не й обърнах внимание и приближих масата. Но вместо да седна до Алекс, избрах място срещу него. Ако исках да спечеля, не трябваше да се разсейвам.

Докато всички се приготвяха за играта, на вратата се появи Джайлс. Вероятно беше на възрастта на останалите в стаята, но изглеждаше по-зрял заради италианския си вълнен костюм и спретнатия си вид. Кимна за поздрав на няколко души от антуража на Алекс, които вероятно познаваше като клиенти на заведението, но вниманието му бе изцяло насочено към брат му. И не изглеждаше никак доволен.

— Алекс? — каза той. — Какво става тук?

— На какво ти прилича? Играем покер. — Той вдигна ръка, пародирайки поздрава на скаутите. — С много ниски залози. Кълна се. — Посочи празния стол. — Ако искаш, можеш да се включиш.

— Тук ми е добре, благодаря. — Джайлс скръсти ръце и ясно показа, че няма никакво намерение да си тръгне. Нямах представа каква бе причината за това напрежение, но той очевидно смяташе да наблюдава случващото се.

Джейми раздаваше картите. Подадох му моите петдесет лири, а той ми даде чипове. Огледах първата си ръка, бе доста добра. Печелившата ръка зависеше от силата на картите, затова трябваше да събера еднакви карти, карти от една боя или поредни. Ако исках да разиграя добре тези, с които разполагах, трябваше да се стремя да събера една боя. Но за момента не възнамерявах да печеля.

Оплесках първата ръка и изгубих повечето от чиповете си. Играта ми съвсем не бе толкова зле като на Тори, но все пак грешките ми бяха елементарни. Джейми няколко пъти изсумтя, а аз се престорих на засрамена.

— Хей, ти — каза Тори и определено говореше на мен. Смятах да я пренебрегна, но имах чувството, че няма да престане, докато не й обърна внимание. Затова вдигнах поглед и видях как ми се усмихва самодоволно. — Май не е толкова лесно, колкото мислеше, а?

Трябваше да използвам цялата си воля, но успях да преглътна шумно и да сведа поглед, като се правех на смутена.

Изгубих и следващите няколко ръце. По едно време Джас дойде при мен, изглеждаше доста притеснена.

— Хайде, Нина. Не мислиш ли, че е време да се оттеглиш? Знаеш, че не можеш да си позволиш да изгубиш тези пари. Няма от какво да се срамуваш. Тези момчета са много добри, а ти си начинаещ играч.

Въздъхнах.

— Може би си права… — Престорих се, че обмислям ситуацията. — Ще изиграя една последна ръка и приключвам.

Моята приятелка ме погледна примирено, сякаш искаше да ми каже, че беше опитала всичко и нямаше какво друго да направи.

Трябваха ми само две ръце, за да си върна всички чипове и да елиминирам повечето от играчите. Нищо не можеше да се сравни с това да примамиш хората с фалшиво чувство за сигурност.

Джейми, който вече нямаше никакви чипове, изпсува на висок глас и хвърли картите си на масата.

— Късметът на начинаещия — промърмори той.

— Нима? — Алекс повдигна едната си вежда. — Бих казал, че по-скоро не знаеш как да губиш. Преди малко не каза ли, че момичетата не можели да играят покер? Явно това важи единствено за Тори.

От другата страна на масата се чу тих смях, а погледът на Джейми стана още по-гневен. Вдигнах очи към Алекс с благодарност. Погледите ни се срещнаха за миг, а аз се принудих да погледна встрани. Не трябваше да се разсейвам.

Алекс бе сред по-добрите играчи. Докато нарочно губех, изучавах моите противници и търсех някакви знаци. Алекс беше най-прикритият от всички — заради своето естествено хладно държание той не издаваше почти нищо. Но никой не можеше да запази тялото си напълно неподвижно. По време на играта забелязах, че когато блъфира, дишането му се забавя съвсем леко, сякаш се опитва да запази спокойствие и да не покаже нищо. Бях сигурна, че тази информация щеше да ми бъде от полза.

Изиграхме още три ръце и двамата с него останахме единствените играчи на масата. Всички други се бяха отказали.

— Е? — попита Алекс, а вълчите му очи ме гледаха и ме предизвикваха. — Твой ред е.

Наблюдавах го дълго. По време на играта постоянно вдигаше залозите, сякаш имаше силна ръка. Но подозирах, че блъфира. Забелязах, че при първото раздаване на картите дишането му се забави.

Вече бях вдигнала залога два пъти, като за целта заех пари от Джас. Не бих го направила, ако играчите бяха от персонала, но нямах угризения да взема парите на Алекс.

Без да казвам нито дума, хвърлих последните си чипове на масата. След това показах картите си. Имах фул хаус — три валета и две седмици.

— Добре — промърмори Джас, която очевидно си мислеше, че ръката ми беше непобедима.

Погледнах Алекс. За миг той отвърна хладно на погледа ми. Усмихна се едва доловимо и мен ме обзе безпокойство. В този момент разбрах, че съм изиграна.

Той остави картите си на масата по типичния си хладен, апатичен начин. Настана кратка тишина, докато всички гледаха ръката му — десетка, вале, дама, поп и асо купа. Роял флъш, най-силната ръка в покера.

— Боже мой! — промълви Джас, а гласът й беше изпълнен с ужас. Отмести поглед от картите към мен и каза тихо: — Съжалявам.

— О, срамота. — Тори звучеше много радостна, защото беше станала свидетел на нещастието ми.

Усещах всички погледи върху себе си, докато хората в стаята очакваха реакцията ми заради загубата. Използвах цялата си воля, но успях просто да свия рамене.

— Е, така става понякога. — Опитвах се да изглеждам равнодушна, защото не исках никой да разбере колко разстроена бях всъщност. Не ставаше въпрос за парите, макар че по-добре да не ги бях губила, но не можех да понеса да ме надиграят. Вината си беше моя — надменността ми струваше скъпо.

Наложих си да погледна Алекс.

— Игра добре — казах аз и му подадох ръка през масата.

— Ти също.

Усетих как хладните пръсти на Алекс се докосват до моите и за моя изненада през тялото ми премина електричество. Бързо издърпах ръката си и се изправих. Джас се притече, за да ме успокои.

— Не мога да повярвам, че изгуби! — В очите й се четеше съчувствие. — Наистина мислих, че го победи! — Тя хвърли ядосан поглед към Алекс. — Не мога да повярвам, че той игра по този начин. Все пак има достатъчно пари. Трябва да се засрами, че взе тези пари от теб.

— Е, той си ги спечели честно и почтено — казах аз с усилие. Но усещах как коремът ми се свива при мисълта за изгубената сума, защото не можех да си позволя да пилея по този начин. Постъпих толкова глупаво.

В този момент се приближи Алекс. Джас инстинктивно застана пред мен, сякаш се опитваше да ме защити.

— Ще ни оставиш ли за минута? — Думите му бяха насочени към Джас, но сините му очи гледаха мен.

Джас ме погледна, за да разбере какво мисля по въпроса, а аз само свих рамене.

— Не искам парите си обратно — казах аз веднага щом тя се махна, мислейки, че той е решил да говори с мен за това.

Той се засмя.

— Добре е да го знам. Но нямах никакво намерение да ти ги връщам.

Думите му ме объркаха.

— Какво искаш тогава?

— Искам да знам къде се научи да играеш по този начин.

Не разбирах защо това го интересуваше и свих рамене.

— В кръчмите, докато растях. Едно от гаджетата на майка ми смяташе, че е много забавно да гледа как тринадесетгодишно момиче взима парите на големи мъже.

Той леко се намръщи.

— Предполагам, че можеш да раздаваш карти?

Въпросът му ме озадачи. Нямах представа какво иска.

— Е? — настоя той. — Можеш ли?

— Много по-добре от Джейми.

— Добре. — Не знаех какво става, но за моя изненада той извади визитна картичка от портфейла си и ми я подаде. — Ела на това място в неделя вечерта. След единадесет часа.

Разгледах визитката. Беше чисто бяла и лъскава, с изписан в черно адрес от едната страна. Отне ми малко време да осъзная какво ми казваше.

Преместих поглед от картичката към него.

— Какво е това?

— Не мога да ти кажа. Но всичко ще ти бъде обяснено, ако дойдеш в неделя.

— Сериозно ли? — засмях се невярващо. — Искаш да отида сама на някакъв непознат адрес през нощта само защото ти го казваш?

— Точно така.

— И защо бих го направила?

— Защото от начина, по който миналата вечер гледаше касата, останах с впечатлението, че ти трябват пари. Нали? А и подозирам, че ти трябват спешно.

Не отговорих нищо, което явно беше достатъчен отговор, защото той кимна леко.

— Добре, нека го кажа с други думи — неделната вечер е решението на всички твои финансови проблеми. Затова трябва да ми повярваш, щом ти казвам, и да дойдеш. — Той се обърна и показа, че разговорът ни бе приключил. Но отново погледна през рамо, сякаш току-що му беше хрумнало нещо. — О, това трябва да бъде нашата малка тайна. Затова не казвай на никого. — Погледът му падна върху Джайлс, който бе притиснат в ъгъла от една от златотърсачките, които Джас ми беше показала предната вечер, но вниманието му бе насочено към нас. — Особено на брат ми. Вярвам, че ще запазиш това за себе си.

След като той си тръгна, Джайлс успя да се измъкне от златотърсачката и дойде при мен. Бързо прибрах визитката в джоба си, преди да я види.

— Какво искаше Алекс? — Джайлс изглеждаше притеснен.

Поколебах се, преди да отговоря. Част от мен копнееше да му кажа. Изглежда ми мислеше доброто и не беше редно да крия от него. Но после се сетих какво ми каза Алекс — че това можело да реши всички мои финансови проблеми.

— Нина? — настоя Джайлс. — Какво искаше той? Погледнах го и свих рамене.

— Нямам никаква представа.

В този момент това беше най-искреният отговор, който можех да му дам.