Тара Хайланд
Красив лъжец (19)

Деветнадесета глава

Поршето на Алекс се движеше в скоростната лента на магистралата, а той бе натиснал педала на газта. Километражът показваше 140. Дъждът се стичаше по предното стъкло и пътят едва се виждаше. Погледнах Алекс. Нямаше други автомобили, а той бе внимателен и контролираше ситуацията, но аз се тревожех. Може би защото през целия път до имението „Рексли“ не спирах да мисля за баща си и за начина, по който бе намерил смъртта си.

— Може ли да намалиш скоростта? — Гласът ми прозвуча доста по-остро, отколкото възнамерявах.

Алекс ме погледна и за миг помислих, че ще откаже. Но той премести поглед към таблото, което стисках толкова силно, че кокалчетата ми бяха побелели. След секунда отдръпна леко крака си от газта и скоростта падна.

Бяхме тръгнали късно следобед и движението бе изненадващо ненатоварено, защото някак успяхме да улучим периода между прибирането на учениците от училище и придвижването към къщи в края на работния ден.

Пътуването до Бъкингамшир трябваше да продължи около деветдесет минути, но при скоростта, с която Алекс шофираше, пристигнахме за по-малко от час. Той най-после намали, щом достигнахме до виещите си селски пътища. Очевидно познаваше маршрута, защото взимаше с лекота тесните завои и минаваше под ниските клони на дърветата, които драскаха автомобила.

Завихме по частно шосе и стигнахме до огромните порти на имението, направени от ковано желязо. Алекс спря до дискретна електронна кутия, въведе някакъв код и сякаш магическа сила отвори вратите пред нас.

От двете страни на лъкатушещата алея растяха големи дъбове. Смътно си спомнях мястото, защото бях идвала няколко пъти тук като дете, но не успях да сдържа ахването си, щом имението се появи пред очите ми. Приличаше на замък от приказките, с извисяващи се кули в стил „Дисниленд“, заобиколени от поддържани градини, които преминаваха в избуяла гора. Доколкото си спомнях, имението било построено за семейството на богат търговец през 80-те години на деветнадесети век. Беше в неоренесансов стил^[1] и наподобяваше френско шато. След век богатството на семейството намаляло и Дънкан Ноубъл купил „Рексли“.

Алекс спря пред сградата. Отпред го чакаха мъж и жена на средна възраст, които навярно се грижеха за имението. Той им кимна любезно и ме запозна с тях. Казваха се Бил и Сара Дейвидсън. След това взе чантите ни от багажника, даде ключовете на Бил, за да паркира автомобила, и влезе в къщата, а аз го последвах.

Преддверието бе точно такова, каквото го виждах в представите си — имаше каменен под и ламперия от тъмно дърво, а по стените висяха маслени картини. Къщата бе внимателно реставрирана и ремонтирана, така че да се запазят великолепието и разкошът на Ренесанса. Оглеждах изумена помещението. Искаше ми се да остана още малко, за да попия всичко, но Алекс не ми даде възможност. Вече бе тръгнал към извитото стълбище, което се издигаше като арка в другия край на коридора.

— Ще ти покажа стаята ти.

Наложи се да подтичвам, за да го настигна. През цялата седмица разговорите ни се ограничаваха до размяна на любезни и хладни реплики. Не си давах сметка колко много ми липсваха шегите ни.

Бях настанена в кралския апартамент на първия етаж, който представляваше красива, слънчева стая, боядисана в цвят слонова кост и детайли в бледо ябълковозелено. Обзавеждането бе пищно — имаше огромно легло с балдахин и фотьойли с елегантна дамаска. Но в стаята имаше и всякакви модерни удобства: огледалото над камината се оказа телевизор с плосък екран, а банята бе оборудвана с озвучителна система на известната американска марка „Боуз“, модерен душ с дъждовен ефект и вана със старинен дизайн. Бе постигната перфектната комбинация между класически стил и съвременния комфорт.

Алекс ме разведе набързо из стаята и застана на прага. Очевидно нямаше търпение да се махне.

— Харесва ли ти?

— Прекрасна е — отвърнах тихо аз. — Благодаря ти.

— Добре. Е, почини си няколко часа. Ще се видим в девет за играта.

Той излезе, а аз погледнах часовника. Имах достатъчно време, преди да започна да се приготвям за вечерта, и знаех какво искам да направя.

Облякох топло палто, шапка и ръкавици, и изтичах на долния етаж. До вратата имаше поставка, пълна с големи чадъри, но за мой късмет вече не валеше, затова излязох в тъмнината на ранната вечер и тръгнах през имението.

Бях идвала на това място само веднъж досега, преди шест години, когато бях на тринадесет. Но знаех как да стигна до него. Нямаше начин да го забравя, защото именно там бе катастрофирал баща ми, прибирайки се в Лондон, по криволичещия път от имението „Рексли“. Колата му бе излязла от шосето и се беше блъснала в едно дърво.

Майка ни заведе там седмица след катастрофата. Още помня следите от удара по дънера на дървото.

Минах напряко през окосените ливади. Вървях половин час в почти пълна тъмнина. В началото пътят ми се осветяваше от къщата, а след това трябваше да използвам малкото фенерче, което носех със себе си.

Минах покрай спретната къщурка, в която навярно живееше семейството, което се грижеше за имението. Продължих още малко и най-после стигнах до мястото.

Всичко си беше така, както го помнех. Видях острия завой на пътя, на който баща ми бе изгубил контрол над автомобила. Дървото, в което се бе блъснал, беше отрязано и на негово място растеше трева. Някой се бе опитал да заличи напълно следите от случилото се.

Изпитах неочаквана тъга за всички тези години, през които не бяхме заедно. Сълзи потекоха по лицето ми, а аз ги избърсах ядосано.

— Хей.

Гласът ме накара да подскоча. Обърнах се и видях Алекс. В началото помислих, че ме е проследил, но той също бе изненадан да ме види.

— Какво правиш тук? — попитах аз. Моето присъствие бе разбираемо — исках да отдам почит на баща си. Но Алекс едва ли желаеше да направи същото.

Той се поколеба за миг и сви рамене.

— Просто имах нужда да прочистя ума си. — Той се огледа наоколо.

Питах се дали ще спомене баща ми, или ще избегне темата. Повечето хора я избягваха, защото смъртта ги караше да се чувстват неловко. Но той попита:

— Все още ли ти липсва?

— Всеки ден.

Настъпи мълчание. Радвах се, че мастилената тъмнина му пречи да види лицето ми. Не исках да разбере, че съм плакала.

Алекс първи наруши мълчанието.

— Трябва да се връщаме. Време е да се приготвяме за играта.

Тръгнахме заедно към къщата.

— Помисли — каза Алекс. — Ще се отървеш от мен завинаги след края на вечерта.

Тази мисъл ме потискаше, но положих усилия да го прикрия, затова отвърнах:

— Да, така е.

Изминахме останалата част от пътя, без да кажем нито дума.

 

 

Всички осем играчи пристигнаха до 21:30. Масата бе разположена в стаята за билярд, обзаведена в типично мъжки стил. Ламперията по стените беше дървена, а диваните бяха от естествена кожа в тъмночервен цвят. Четирима от играчите отпаднаха бързо, но останалите продължиха до ранните часове на утрото, играта сякаш се проточи безкрайно.

Беше почти три часа, когато покерът най-после приключи. Шофьорите чакаха търпеливо в гостната на долния етаж, защото всички играчи бяха пожелали да се върнат в Лондон, вместо да останат в имението.

Докато Алекс ги изпращаше, аз си налях безалкохолно и се свих на един от диваните. Разбърках леда в чашата и си дадох време да осъзная значимостта на мига.

Това беше краят. Най-после бях свободна и нямаше да участвам в незаконните игри на Алекс. Очаквах да изпитам облекчение, но имаше и нещо друго — пристъп на съжаление. Отпратих тази мисъл и изпих останалата част от питието си.

Дълбоко в себе си знаех, че трябваше да се възползвам от възможността и да си легна. Това бе най-лесният начин да избегна неловкия разговор. Но исках да видя Алекс. Докато се чудех какво да правя, той влезе в стаята.

— Заповядай — каза той и хвърли нещо в скута ми. Сведох поглед и видях дебел плик. Гледката ме разтревожи.

— Какво е това?

— Пари. За тази вечер.

Отворих плика и погледнах вътре. Беше пълен с банкноти по двадесет лири. Имаше поне десет хиляди лири.

Вдигнах поглед, а умът ми препускаше. Алекс стоеше на бара с гръб към мен и си наливаше скоч.

— Но с играта тази вечер трябваше да изплатя дълга си към теб. Не трябва да ми даваш тези пари.

— За първи път виждам някой да отказва пари. — Той отпи от чашата си и се обърна към мен. — Приеми ги като бакшиш.

Чудесно разбирах какво правеше той — даваше ми пари, защото ме съжаляваше. Не исках отношенията ни да приключат така, не исках той да ме приема като своя благотворителна кауза.

Изправих се, отидох до него и оставих плика на бара.

— Знам, че ми мислиш доброто, но не искам пари, които не съм спечелила.

Той поклати невярващо глава.

— Сериозно ли? Държиш се, сякаш това е някаква обида. А аз просто исках да направя нещо добро.

— Знам, че ти…

— О, нима? — попита той с горчивина. — Явно смяташ, че никога не мога да направя нищо хубаво за теб. — Пресуши скоча си и посегна към бутилката, за да си налее още, но аз протегнах ръка в опит да го спра.

— Алекс!

— Какво? — Очите му проблясваха гневно. — Какво искаш от мен? Защото аз не съм Джайлс и никога няма да бъда. Опитах да се променя, положих всички усилия заради теб, но това очевидно не е достатъчно. Показа ми го ясно в нощта на концерта. За теб аз винаги съм лошият. Какъв тогава е смисълът да се опитвам да бъда друг?

— Това не е вярно. — Не допусках, че все още мислеше така. — След това дойдох при теб, за да ти се извиня. Ти беше този, който ме отхвърли.

— Разбира се, че го направих! — Гледаше ме така, сякаш не бях с всичкия си. — Бях пиян, а ти ми каза, че си девствена. Това само подкрепя думите ми. Трябва да имаш много лошо мнение за мен, ако мислиш, че бих спал с теб в онзи момент.

Алекс бе на два сантиметра от мен — толкова близо, че усещах дъха му върху лицето си. Сърцето ми биеше лудо. Знаех, че трябваше да си тръгна, но в този миг не исках да помръдна. Заля ме страстно желание и не можех да търпя нито секунда повече. Преди да имам време да размисля, обхванах лицето му с ръце и го целунах.

На Алекс не му бе нужно повече подканяне. Ръцете му се спуснаха по гърба ми и той ме притисна към себе си. Докосвах устните му с моите, докато галех врата му и заравях пръсти в копринената му коса.

За първи път не мислех за нищо. Единственото, което имаше значение, беше начинът, по който той ме докосва, как повдига блузата ми, хладните му ръце, които галеха топлата ми гола кожа. Простенах от удоволствие и се притиснахме още по-близо един до друг, сякаш се опитвахме да се разтопим и да се слеем ведно.

В този миг усетих възбудата му. Изведнъж ръцете му се озоваха на раменете ми и той ме избута от себе си, събирайки цялата си воля, която не предполагах, че притежава. Простенах в опит да му покажа, че това не ми харесва и го погледнах намръщено, но той ме държеше здраво.

— Защо? — попита той, а погледът му търсеше моя. — Защо го правиш?

Замислих се за миг. Осъзнавах колко важен бе за него отговорът ми.

— Защото искам — казах най-после. — Защото го искам отдавна. И защото ти вярвам. Защото знам, че си по-добър, отколкото позволяваш на хората да видят.

— А Джайлс?

Поклатих глава.

— Между нас няма нищо. Онази целувка — той ме целуна, не аз него. Дадох му да разбере. Той знае, че не изпитвам нищо към него. — Замълчах за миг. — Всъщност той разбра какви са чувствата ми към теб.

Изражението на Алекс се проясни. Наклоних глава. Исках да ме целуне отново, но той не го направи.

— Не, не тук.

Хвана ме за ръката, целуна я бързо и ме изведе от стаята за билярд нагоре по стълбите. Влязохме в неговата спалня, която представляваше по-мъжествена версия на моята стая. Имаше легло с балдахин, плътни плюшени завеси и бе боядисана в цвят магнолия и тъмнозелено. Стаята бе някак безлична и изобщо не приличаше на детска стая, но нямах време да мисля за това. Той затвори вратата с ритник и ме взе в обятията си.

Този път ме целуна толкова нежно, че бе ясно, че умишлено не бързаше. Целувката му ставаше все по-страстна, а аз легнах по гръб на леглото и го дръпнах върху себе си. Усещах тежестта на тялото му. Задърпах ризата му, нетърпелива да се отърва от нея, но той хвана ръцете ми.

— Търпение — прошепна той с дрезгав глас. — Няма защо да бързаме. Цялата нощ е пред нас.

Започна да ме съблича, бавно и внимателно разкопча ризата ми и я смъкна от раменете ми. Прехапах устни, когато свали ципа на панталона ми и го съблече мъчително бавно. Останах само по бельо. Той спря и ме разгледа. Изпиваше ме с поглед, а тялото ми потръпваше в очакване на предстоящото. Макар че опитът ми бе ограничен, разбирах, че той бе истински майстор и познавач.

Устните му отново откриха моите, целувката му бе възбуждащо лека. Без дори да усетя, той опитно разкопча сутиена ми и нежно смъкна презрамките. Обсипа с целувки пъпа ми и пъхна пръсти под бикините ми, а аз усетих пулсиране между краката си.

Събу черните дантелени бикини и продължи да ме целува, галейки вътрешната част на бедрото ми. Пръстите му най-после се преместиха между краката ми, а аз вдишах шумно. Докосването му бе мъчително възбуждащо. Извих гърба си и протегнах крака в сладко очакване, докато пръстите му ме докосваха. Стиснах завивката с ръце и потръпнах в прегръдката му.

Тогава той се отдръпна от мен и потърси погледа ми, а аз дишах тежко.

— Можем да спрем. Не е нужно да го направим тази нощ.

Вместо да му отговоря, протегнах ръце и се заех да разкопчавам колана му.

Коленичи между краката ми, а аз затворих очи. Ахнах леко, когато внимателно проникна в мен. Алекс спря и допря челото си до моето.

— Добре ли си? — прошепна той.

Отворих очи и кимнах, за да му покажа, че може да продължи. Той отново ме целуна и изчака да се успокоя. Започна да се движи бавно. Изпитах болка само за миг, а след това започнах да се движа заедно с него, напълно забравяйки притеснението си.

Постепенно ритъмът на движенията му ставаше все по-бърз. Постоянно нашепваше името ми, ръцете му галеха косата ми, а ноктите ми се впиваха в гърба му, докато той най-после свърши с дълбок, примитивен стон и тялото му потръпна.

След това ме взе в обятията си, притисна ме до потното си тяло и започна да ме целува отново и отново.