Тара Хайланд
Красив лъжец (3)

Трета глава

Прекарах нощта на дивана на Дорийн. Общо взето, това беше единственият вариант, с който разполагах. Когато растеш с родител алкохолик, е доста трудно да създаваш приятелства. Пиенето на мама бе малката, мръсна тайна на семейството — нещо, което постоянно трябваше да крием. А няма как да създадеш големи приятелства, ако постоянно криеш истината.

На следващата сутрин, точно преди единадесет часа, слязох от метрото в „Канари Уорф“, най-новия бизнес квартал на Лондон. Оставаха петнадесет минути до срещата ми с Дънкан Ноубъл, мултимилионер и собственик на групата „Ноубъл Ентърпрайзис“, която се занимава с луксозни забавления за свободното време.

Вървях към офисите му през подземния търговски център и се опитвах да не обръщам внимание на притеснението, което свиваше корема ми. Нямах представа как ще ме приеме този човек. Честно казано, все още не можех да повярвам, че се съгласи да се види с мен. Баща ми беше негов шофьор за около десет години, преди да умре, и доколкото разбирах, през това време отношенията им се бяха променили и от шеф и подчинен двамата бяха станали близки приятели. Но все пак… Бяха минали почти шест години от последната ми среща с Дънкан Ноубъл. Единствената причина да му се обадя беше безнадеждността, защото не се сещах за никакъв друг вариант. Надявах се, че не съм допуснала грешка.

„Ноубъл Ентърпрайзис“ се намираше в „Уан Канада Скуеър“ — най-високия небостъргач в „Канари Уорф“, който се издигаше петдесет етажа над земята и беше дом на бутици, фирми за управление на инвестиционни фондове и рекламни агенции. Влязох в просторното мраморно фоайе и се постарах да не изглеждам толкова уплашена, колкото се чувствах. Охраната провери чантата ми, а една рецепционистка записа името ми и се обади по телефона, за да се увери, че ме очакват.

След като бях проверена и регистрирана, получих бадж с името си и се качих в асансьора, който ме отведе четиридесет етажа по-нагоре до централата на „Ноубъл Ентърпрайзис“. Представлявах кълбо от нерви, но нямаше връщане назад. Имах нужда от помощ и това беше единствената идея, която ми хрумна.

Високомерна блондинка ме посрещна и поздрави веднага щом излязох от асансьора. Беше само няколко години по-голяма от мен и се представи като Пандора Спенсър, личен асистент на Дънкан Ноубъл. Не разполагах с кой знае какъв гардероб и бях избрала обичайните си дрехи, с които изглеждах като твърдо и упорито момиче — дънки, тениска и рокерски ботуши. Чувствах се напълно раздърпана и мърлява до издокараната Пандора в нейната перфектна черна рокля и високи обувки.

Пандора вероятно беше на същото мнение, защото ме огледа с остър поглед и определено не остана впечатлена от това, което вижда.

— Дънкан те очаква. — Гласът й беше ясен и враждебен, сякаш не си струваше да полага усилия заради мен. — Последвай ме, ако обичаш.

Тя не се опита да ме заговори, докато вървяхме. Работното пространство беше открито, но от всички страни имаше стъклени офиси вероятно за по-висшестоящите служители. Разбира се, най-хубавият офис беше на Дънкан Ноубъл — бе разположен на ъгъл, прозорците заемаха цялото пространство от пода до тавана и гледаха към Темза и най-новата забележителност на Лондон — небостъргача „Шард“.

Дънкан Ноубъл се изправи, щом влязохме в кабинета му. Не се беше променил много през изминалите шест години. Бе привлекателен мъж в края на петдесетте си години и притежаваше онази учтива изисканост, която правеше по-възрастните мъже като Шон Конъри и Пиърс Броснан завинаги привлекателни — от прошарената му коса, през италианския му вълнен костюм до ръчно изработените му кожени обувки.

— Нина. — Дънкан ме поздрави, без да се усмихне. Всъщност той остана зад бюрото си и протегна ръка. — Мина доста време.

Хладното му посрещане ме изненада. Не знам какво бях очаквала, вероятно малко повече възклицания за това колко много съм пораснала. Нали точно това се случваше, когато познаваш някого от дете и го срещаш отново след години вече като възрастен? Вместо това останах с усещането, че му се искаше да не бях идвала.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим.

Пристъпих напред и се ръкувахме. Реших, че ще се справя най-добре със ситуацията, като му отговоря със същия официален тон.

Той кимна леко в отговор.

— Искаш ли Пандора да ти донесе кафе или нещо друго, преди да започнем?

Видях как Пандора присви устни пред перспективата да ми сервира напитка и трябва да призная, че това бе почти достатъчно да ме накара да поискам нещо. Но питието само би удължило срещата, а аз исках да приключа по-бързо.

— Няма нужда, благодаря — отвърнах аз.

Пандора незабавно излезе от стаята, за да не мога да променя решението си. Едва тогава Дънкан седна на кожения си стол „Еймс“^[1] и ми направи знак да седна срещу него.

Настанихме се на местата си и той впери в мен строгия си поглед.

— И така, Нина. — Тонът му беше груб и делови. — Предполагам, че това не е приятелско посещение. Защо не изплюеш камъчето и не ми кажеш какво правиш тук?

Въпросът му звучеше агресивно, но честно казано, това не ме изненада. Все пак последната му среща с моето семейство не беше особено приятна.

На погребението на баща ми Дънкан обеща да се грижи за нашето семейство. През първите няколко месеца той даваше пари на майка ми и постоянно проверяваше как сме. Но една нощ се събудих и чух, че двамата с майка ми се карат жестоко. Промъкнах се на долния етаж точно когато мама го изгони от къщата и му каза повече да не ни доближава.

Тогава го видях за последен път. Нищо чудно, че внезапната ми поява в живота му го караше да бъде предпазлив.

За щастие се бях подготвила предварително за онова, което исках да му кажа. Затова пренебрегнах враждебността му и започнах речта си.

— Онази вечер у дома вие казахте да дойда при вас, ако някога имам проблеми.

Той ме беше видял на стълбите, преди да си тръгне, и ми беше дал визитната си картичка, без майка ми да разбере.

— Да, спомням си.

— Е, сега имам нужда от вашата помощ.

Имайки предвид ситуацията между него и майка ми, реших, че бе най-добре да не я споменавам, защото той можеше да ми откаже помощта си. Вместо това му казах, че съм учила в университет, но съм имала финансови затруднения и се наложило да прекъсна обучението си.

— Колко пари искаш от мен? — попита той веднага щом спрях да говоря.

Отне ми секунда да разбера какво имаше предвид.

— Мислите, че съм дошла тук, за да искам пари?

Той изви устни в цинична усмивка.

— Нормално е да предположа точно това.

— Не, за бога! — Не исках той да мисли, че съм използвачка. — Просто искам работа.

Предишната нощ останах будна до късно, за да премисля как да оправя тази бъркотия. Имах достатъчно спестявания, за да платя лечението на мама благодарение на малкото наследство от татко, което получих, след като навърших осемнадесет години. А и бях спестявала всяка непохарчена стотинка от заплатата си. Смятах да използвам парите, за да помогна на Ейприъл да учи в университет, но сега по-важно беше да накарам майка ми да изтрезнее.

Но за съжаление всичките ми пари щяха да отидат за лечението, а това означаваше, че ми трябва работа, при това добре платена. В момента нивото на безработица сред младежите в Лондон беше доста високо, така че нямах шансове да си намеря работа със заплата, по-голяма от минималната. А и нямах време за дълги интервюта. Това правеше Дънкан най-добрия ми вариант.

— Е — започна той и само тази негова дума ме обезсърчи. Бях сигурна, че щеше да ми откаже. — Приветствам те за това, че прояви инициатива и дойде тук. Но за съжаление в момента нямаме свободни работни места. — Той отвори най-горното чекмедже на бюрото си и извади чековата си книжка. — Но ще бъда повече от щастлив да ти помогна да платиш дълговете си. Може би дори да платя, за да продължиш обучението си в университета.

Вече бях на крака, когато той взе писалката си „Монблан“ и започна да пише.

— Вече ви казах, не искам парите ви. — Вероятно беше доловил остротата на гласа ми, защото спря и ме погледна. — Трябва ми работа, а не подаяние — казах аз малко по-разумно. Все пак се беше съгласил да се види с мен. — Разбирам, че не е възможно, така че благодаря за отделеното време. Мисля, че е най-добре да си вървя.

Усещах как в очите ми напират сълзи от безсилие и безизходица. Обърнах се бързо, нетърпелива да изляза, преди да се разплача. Ръката ми вече беше върху студената стоманена брава на стъклената врата, когато той каза:

— Почакай.

Обърнах се, а той ме гледаше намръщено.

— Наистина ли няма да приемеш никаква финансова помощ? — Той ме наблюдаваше с нескрито недоверие.

— Искам само работа.

Дълго се взира в мен и знаех, че се чуди какво да прави.

— Преди да ти дам какъвто и да е отговор — каза той най-после — искам да ми кажеш нещо. Майка ти знае ли, че си тук?

Това не беше реакцията, която очаквах.

— Не, не знае. — До ден-днешен не знаех какво се бе случило между тях, но можех да предположа. Познавах майка си. Сигурно му беше поискала огромна сума пари или пък го беше сваляла… — Не мисля, че би одобрила постъпката ми.

Надявах се да каже нещо повече, да обясни какво се бе случило между тях. Но вместо това той каза:

— Виж, Нина, ще бъда честен с теб. Възхищавам ти се, заради това че днес дойде тук. Смятам, че имам правилна преценка за хората, и подозирам, че си съвестен човек като баща си. Затова, ако ми обещаеш, че майка ти няма да научи за намесата ми, ще бъда щастлив да ти помогна.

Премигнах с очи, бях слисана.

— Не разбирам.

— Казвам, че ще ти намеря работа в моята фирма. Но само ако ми обещаеш, че майка ти няма да научи. Съгласна ли си?

Осъзнах, че той очакваше отговора ми.

— Да. Да, разбира се.

— Добре. Защото сега си спомних, че ни трябва персонал за един от нощните ни клубове — „Дестинация“. Сигурно си чувала за него?

Не бях чувала — не посещавах модерни лондонски клубове. Нямах нито пари, нито време за развлечения. Но това беше най-малкият ми проблем. Работата в нощен клуб не беше идеалният вариант. Едва ли щях да впечатля социалните служби. Трябваше да покажа, че мога да осигуря стабилен живот за сестра ми, а това нямаше как да стане, ако работех през нощта, и то с алкохол. Но не исках да бъда неблагодарна, а и нямах друг изход, затова преглътнах разочарованието си.

— Звучи страхотно. Благодаря.

— Синът ми Джайлс е управител на клуба. Ще уредя утре следобед да се срещнете. Той ще се погрижи за теб.

Всичко това леко ме обърка. Първо беше враждебен, а сега възлагаше на някой друг да ме наглежда и да се грижи за мен. Това си беше голям обрат.

Навярно се бях замислила по-дълго по въпроса, но в този миг телефонът иззвъня. Дънкан погледна дисплея и вдигна слушалката.

— Пандора? — Значи беше студената руса асистентка. — Какво? Той тук ли е? — Погледът му се премести върху часовника на стената. — Трябваше да закусваме заедно преди три часа. — Не чух какво отговори Пандора, но Дънкан завъртя очи. — Кажи му да ми даде пет минути.

Затвори ядосано телефона и отново насочи вниманието си към мен.

— Е, мисля, че това е всичко. — Той се изправи и разбрах, че искаше да си тръгна. — Пандора ще ти обясни всичко за „Дестинация“. Ако ти трябва нещо друго, обръщай се към Джайлс. Той ще се грижи за теб.

— Благодаря ви — казах аз. — За всичко.

Той не ми обърна внимание и размаха ръка.

— Както казах, радвам се да ти помогна. Това е най-малкото, което мога да направя за дъщерята на Джак Бакстър. Но не искам никакви неприятности, особено от майка ти. Единственото, за което те моля, е да не й казваш нищо и да я държиш настрана от това.

Той очевидно не очакваше отговор от моя страна, затова не му казах нищо. Стиснахме си набързо ръцете и аз тръгнах към Пандора. Щом приближих, видях, че не беше сама. Нещо повече, ледената кралица се беше разтопила и сега се усмихваше на висок, добре сложен млад мъж, който се беше облегнал на бюрото й и изглеждаше така, сякаш притежаваше всичко тук.

Вероятно бе в началото на двадесетте си години и имаше някакво аристократично излъчване — разрошената му черна коса, дълга до брадичката му, падаше върху красивото му симетрично лице. Високите му скули, правият му нос и порцелановата му кожа щяха да изглеждат почти женствени, ако по изваяното му лице нямаше набола дизайнерска брада, която му придаваше грубостта, присъща на лошите момчета. Предположих, че беше тук за интервю за работа с Дънкан, но ако това бе причината, сякаш не му пукаше особено дали ще направи добро впечатление. Не само че беше закъснял, но и изглежда се интересуваше единствено от това да си говори с личната асистентка на Дънкан.

Мъжът каза нещо, което не успях да чуя, но Пандора отново се засмя. Бяха толкова погълнати един от друг, че очевидно не усещаха моето присъствие, затова нямах друг избор и шумно се изкашлях.

И двамата ме погледнаха. Пандора сбърчи малкия си нос. Очевидно бе ядосана, че прекъсвам флирта й. Но онзи, който ме накара да се закова на мястото си, беше непознатият мъж. За един миг виждах само очите му — бяха най-светлият нюанс леденосиньо, което някога съм срещала, бдителни и хищнически като на вълк. В тях имаше нещо неестествено. Мъжът ме изгледа от горе до долу с хладна незаинтересованост.

— Предполагам, това означава, че старецът е свободен. — Гласът му ме изненада. Не знам какво очаквах, но не беше онзи нисък, провлечен говор, типичен за висшата класа. А и защо се отнасяше толкова пренебрежително към Дънкан Ноубъл — „старецът“? Непознатият се обърна към Пандора, която тъкмо се изправяше на крака. — Не се тревожи, красавице. Сам ще вляза.

Тогава той се изправи и видях, че физиката му беше много по-внушителна, отколкото предполагах — беше висок поне метър и осемдесет и пет, слаб и с атлетична фигура. Но не само височината му го караше да изпъква. Беше облечен в черен панталон, който му стоеше идеално, бяла пиратска риза и тъмночервено велурено сако, и имаше претрупания и претенциозен вид, типичен за епохата на Романтизма^[2]. Изглеждаше дори по не на място и от мен в тази корпоративна среда.

Той тръгна бавно, а щом мина покрай мен, леденосините му очи срещнаха моите. Имаше нещо особено в начина, по който ме погледна — почти проникващ поглед, който сякаш бе специално създаден, за да стопи твърдостта ми. Продължихме да се гледаме около секунда. За мой срам аз бях първата, която погледна встрани.

И тогава той изчезна и ме остави сама с намусената Пандора.

— Е? — настоя тя. — От какво имаш нужда?

Наложих си да се върна в настоящето и се опитах да изтрия от ума си тези ледени очи.

* * *

Половин час по-късно бях пред училището на сестра ми. Течеше голямото междучасие и всички ученици бяха на двора. Ейприъл знаеше, че ще отида и ме чакаше. В болницата й бях прошепнала, че ще отида до училището. Така нямаше да е нужно да чакаме часовете за срещи, насрочени от нашия социален работник Маги Уокър.

Забелязах я бързо. Вървеше наоколо унила и изглеждаше уморена и бледа. Виждаше се, че полага големи усилия да не заплаче.

Тя изтича до мястото, на което стоях. Исках да я прегърна, но трябваше да се задоволим с това да се хванем за ръце през оградата. Бързо я попитах как се справя, защото знаех, че нямаме много време преди края на междучасието.

Разказа ми, че къщата, в която бе настанена, не била лоша. Приемните родители били добри, но имало още три други деца и едно от момичетата сигурно щяло да й създава проблеми. Тази сутрин вече бе взело джобните на Ейприъл.

Това никак не ми хареса. Казах на Ейприъл, че ще говоря с Маги и ще видя какво решение може да предложи тя. Бръкнах в джоба си и дадох на сестра си всички пари, които имах у себе си, като й казах да ги скрие. Дадох й и мобилния телефон, който успях да спася от нашия апартамент. Така щяхме да поддържаме връзка.

Ейприъл взе парите и телефона, и ги скри точно както й бях казала. Но не изглеждаше никак доволна.

— Не искам да живея там — каза тя.

— Знам. Повярвай ми, правя всичко, което мога, за да те измъкна.

От сградата на училището се чу звънец, който обяви края на междучасието.

— О, не! — Ръцете на Ейприъл стиснаха още по-силно металната ограда, която ни разделяше, а погледът й се изпълни с тъга. — Не искам да си тръгвам все още.

Виждах, че щеше да заплаче, затова сложих дясната си ръка върху нейните и я стиснах окуражаващо.

— Обещавам, че това няма да продължи дълго. Ще направя всичко възможно, за да можем скоро пак да сме заедно.

Тя ме погледа с големите си, изпълнени с надежда, очи.

— Всички ние ли? Дори и мама?

Дадох всичко от себе си, за да се усмихна.

— Да, мама също.

Това сякаш й вдъхна увереност и тя си тръгна по-спокойна, отколкото беше преди малко. Наблюдавах я, докато изчезна в сградата на училището. Осъзнавах, че трябваше да направя всичко по силите си, за да могат нещата в „Дестинация“ да потръгнат.