Тара Хайланд
Красив лъжец (15)

Петнадесета глава

Не успях да се свържа по телефона, затова реших да отида направо в дома на приемното семейство. Когато пристигнах, цялата къща бе потънала в тъмнина. Позвъних веднъж, но никой не отвори, затова продължих да звъня, докато най-после един от прозорците на втория етаж светна.

Изчаках нетърпеливо да чуя стъпки по стълбите. Денис отвори вратата, но не изглеждаше никак доволна от срещата с мен. Казах й, че искам да видя сестра си, но тя ми отговори без заобикалки, че това е невъзможно, защото Ейприъл спи, както и останалите членове на семейството.

— Най-добре ела утре сутринта — каза Денис. Тя бе облечена с розов халат и очевидно я бях събудила, но не ме беше грижа. — Няма да я будя в този час — добави тя.

Тя излезе пред входа и дръпна вратата зад гърба си, за да ми покаже ясно, че няма да ме покани да вляза.

— Не можеш да ми попречиш да я видя. Аз съм й сестра и тя има нужда от мен. По-рано звучеше толкова разстроена и искам да се уверя, че е добре.

Денис скръсти ръце на пищните си гърди.

— Вече ти казах, идеята не е добра. Тя спи, пък и мисля, че ще се разстрои още повече, ако те види в това състояние.

Огледа ме набързо от глава до пети, а аз усетих как лицето ми се изчервява. Прекрасно разбирах какво имаше предвид. Със сигурност усещаше миризмата на алкохол в дъха ми и не бе доволна от това. Исках да й обясня, че обикновено не се държа така, че това бе просто еднократна глупава постъпка. Но тя нямаше да ми повярва. Крушата не пада по-далеч от дървото.

Ударих с ръка касата на вратата и изпсувах тихо.

— Как си допуснала да се случи това?

Денис ме гледаше невъзмутимо и остана напълно равнодушна към изблика ми на яд.

— Не мога да бъда навсякъде. Давам всичко от себе си и не мога да направя нищо повече.

Знаех, че тя има право. Просто си го изкарвах на нея. Беше около четиридесет и пет годишна и бе станала приемен родител преди десет години, след като научила, че не може да има деца. Не търпеше празни приказки, а поведението й показваше, че беше видяла какво ли не. Знаех, че се грижи добре за къщата и децата, и разбирах, че нямаше как да бъде навсякъде едновременно.

— Извинявай — започнах аз, но тя махна с ръка.

— Прибирай се у дома — каза ми този път малко по-любезно. — Ще й кажа утре да се приготви по-рано, за да можеш да я видиш, преди да тръгне за училище.

Отново беше права и нямаше смисъл да споря с нея. Не исках да се прибирам в апартамента на Алекс. Колкото и глупаво да звучеше, исках да съм физически близо до сестра ми. Затова отидох в една денонощна дюнерджийница на улица „Ямайка“, където изчаках утрото.

Точно в седем часа се върнах пред къщата, за да се видя с Ейприъл, преди тя да тръгне за училище, както бе предложила Денис. Щом я видях, изпаднах в шок. Китката й беше гипсирана, а на бузата й имаше дълга драскотина, която приличаше на одраскване от нокти. Бе облечена в униформа в тъмночервен цвят и изглеждаше по-бледа от обикновено.

Отидохме в едно кафене, което беше по пътя към училището й, и я накарах да ми разкаже за случилото се. Оказа се, че ме бе лъгала за Ракел, която бе продължила да я тормози. Нещата ескалирали, когато момичето чуло Ейприъл да ми звъни. Опитала се да измъкне телефона от ръцете на сестра ми и Ейприъл паднала по стълбите, докато двете се боричкали.

Единственото хубаво нещо в цялата ситуация бе, че едно от другите деца видяло кавгата и казало на Денис. Това не се случвало за пръв път Ракел да се държи зле и да използва насилие, и вече имала последно предупреждение да внимава за поведението си. Затова тази сутрин тя била изведена от приемното семейство и отведена в дом.

И макар че вероятно трябваше да изпитам облекчение, бях разстроена, че Ейприъл бе скрила от мен нещо толкова важно.

— Трябваше да ми кажеш какво се е случвало! Щях да измисля нещо. Защо ме излъга, че всичко е наред?

— Защото не исках да се притесняваш. Отделяш толкова време, за да се грижиш за мама и за мен. Реших, че няма нужда да се занимаваш и с това.

Очите ми се напълниха със сълзи. Не беше честно. Тя не трябваше да решава такива проблеми на своята възраст.

— Никога повече не мисли така. Искам да знам какво се случва с теб. Става ли?

Тя се загледа отчаяно в горещия си шоколад и сви рамене.

— Става — отвърна и вдигна поглед към мен. — Къде всъщност беше снощи? Защо не можа да дойдеш на срещата?

През цялото време се страхувах от този въпрос. Но тя не изглеждаше ядосана, нито пък ме обвиняваше — просто бе любопитна. Не можех да си наложа да й кажа истината.

— Просто имах работа. — Отпих от кафето и отместих поглед. Знаех, че отговорът ми беше уклончив, но как можех да й кажа, че бях навън, пих и флиртувах с момче, което познавах съвсем отскоро?

Но Ейприъл и без това трябваше да тръгва за училище. Изпратих я до вратата, прегърнах я силно и й обещах да се видим през уикенда. Но идеята за срещата не я развълнува, както обикновено. Едва след като се разделихме, аз осъзнах, че за първи път не ме попита кога ще се съберем, за да заживеем заедно като семейство. Сестра ми явно вече не разчиташе на мен, а аз не можех да я виня за това.

Поех към апартамента на Алекс. Дължах му извинение заради нещата, които му наговорих снощи. Изпитвах вина и си го изкарах на него, но утрото е по-мъдро от вечерта и сега разбирах, че не беше честно да се държа така.

Апартаментът беше потънал в тишина, но якето и обувките на Алекс лежаха на пода в коридора. Явно се беше върнал и вероятно спеше. Влязох в кухнята, за да си направя чай. Докато чаках чайника да заври, седнах на централния остров и прокарах ръка по гранитния плот. В този миг чух как Алекс се прокашля зад мен.

Звукът ме стресна и аз се обърнах, готова да се извиня. Но думите замръзнаха в устата ми, щом видях, че е облечен само с дънки, смъкнати ниско на талията му. Беше гол от кръста нагоре, а плочките по корема му биха засрамили дори модел на Келвин Клайн.

Облегна мускулестото си рамо на касата на вратата и ме погледна с притворени очи.

— Прибрала си се значи.

Успях само да кимна. Не бях сигурна къде се рееха мислите ми. Предполагах, че спи и че ще имам време да подготвя извинението си, но щом го видях в този вид, се обърках напълно.

— Как е сестра ти? Добре ли е? — Тонът му бе хладен и не издаваше мислите му, точно както и изражението на лицето му.

— Да — отвърнах най-после аз, щом успях да възвърна гласа си. — Вече е добре, благодаря.

— Радвам се да го чуя. — Видът му стана още по-сериозен. — Все пак не искам да мисля, че безразсъдното ми поведение й е причинило незаслужени беди.

Забих поглед в пода. Надявах се, това да улесни нещата, но явно ми се сърдеше заради снощи. Не го винях. Очевидно щеше да се наложи да се извинявам дълго.

— Виж, Алекс. — Поех си въздух и се опитах да се успокоя. — За думите ми снощи.

Преди да успея да довърша изречението си, чух бързи тихи стъпки по стълбите от горния етаж.

— Алекс? — изгука елегантен женски глас. — Какво правиш? Започнах да се чувствам самотна тук горе.

Гласът принадлежеше на блондинка с безупречен външен вид. Беше облечена с разкопчана мъжка бяла риза и чифт черни бикини. Дългите й, загорели от слънцето, крака сякаш бяха безкрайни, а педикюрът й — перфектен. В този миг осъзнах защо Алекс бе бос и без риза. Вероятно ги бях прекъснала в спалнята и той бе успял да обуе само дънките си. Цялата се изчервих при мисълта за онова, което са вършили.

Блондинката ме видя и усмивката й изчезна.

— Коя е тази? — Острият й поглед бе насочен към мен, но въпросът й — очевидно към Алекс. Гледаше ме така, сякаш бях буболечка в салатата й, а това действаше наистина дразнещо.

— Благотворителният ми проект — отвърна провлечено Алекс. — Познаваш ме — винаги помагам на изпадналите в беда.

Значи все пак бях права — Алекс ми се сърдеше.

Блондинката присви очи. Очевидно бе объркана.

— Ще се присъедини ли към нас?

Алекс въздъхна леко с раздразнение.

— Разбира се, че не, Лавиния. Ще довърша разговора си с младата дама и съм само твой.

Лавиния не изглеждаше никак доволна, но явно разбра, че не можеше да направи нищо, затова само сви рамене.

— Добре. Прави каквото трябва. Но не се бави. — Хвърли ми последен, изпълнен с презрение, поглед и изчезна на горния етаж.

— Очарователна е — казах аз, без да се замисля.

— Права си. Чарът не е сред силните страни на Лавиния — каза той и повдигна похотливо вежди. — Но повярвай ми, притежава много други силни качества.

Безсрамният намек от човека, с който си се натискал предната нощ, ме порази. Знаех, че ако не ни бяха прекъснали, щях да се озова в леглото с него. Толкова ли му бях безразлична, че веднага ме бе заменил с друга?

Но нямах време да мисля по въпроса, защото Алекс отиде до хладилника и извади бутилка скъпо шампанско.

— Не е ли малко рано за това? — Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра.

Той се обърна и ме погледна с присвити очи.

— Скъпа, ако не те познавах по-добре, щях да реша, че ревнуваш.

— Да ревнувам ли? — отвърнах бързо аз, едва успяла да събера мислите си.

Но той не прояви интерес към ядосания начин, по който се опитах да отрека думите му, вместо това взе две чаши за шампанско от шкафа, използва някакъв уред, за да ги охлади, и тръгна към стълбите.

Изправих се, но не знаех какво да правя. Той спря на най-долното стъпало и ме погледна, а на устните му заигра лека усмивка.

— Знаеш ли, Нина, снощи пропусна възможността да бъдеш с мен. Но винаги съм готов да ти дам друг шанс, макар че следващия път може да се наложи да ме молиш.

Бях толкова вбесена, че дори не можех да говоря. Той си тръгна, а подигравателният му смях се носеше зад гърба му.