Тара Хайланд
Красив лъжец (6)

Шеста глава

Тази нощ не успях да заспя. Всеки път, щом затворех очи, в ума ми изникваше срещата ми с Александър Ноубъл.

Но на сутринта твърдо реших да не мисля за това. Имах по-спешни проблеми, с които трябваше да се справя, като например да намеря къде да живея. Не беше честно да продължавам да се натрапвам на Дорийн, но нямах кой знае какви варианти. Бях сам възрастен човек в Лондон, което означаваше, че не бях на челно място в списъците за настаняване.

За щастие нашият социален работник Маги беше разговаряла за мен с неин колега в отдела по настаняване. Той бе успял да ми намери място в пансион в квартал „Уапинг“, който предлагаше настаняване и закуска. Градският съвет използваше пансиона за настаняване на хора, докато прецени дали те заслужават да им бъде отпуснато постоянно жилище.

Управителят на пансиона беше дребен мъж, който приличаше на невестулка. Имаше лукав поглед и проблем с изпотяването. Показа ми малка стая, в която имаше място само за единично легло и стар дървен гардероб. Дупката между перваза на дюшемето и мокетът беше прикрита с маскировъчно тиксо. Целта очевидно беше хлебарките да не могат да минат през дупката.

Знаех, че трябваше да бъда благодарна, но беше трудно да съм доволна от мястото, докато гледах лющещата се боя. През тънките като хартия стени чувах плача на бебе и опитите на майка му да го успокои. Определено нямаше да мога да спя спокойно през нощта. Но изборът ми се свеждаше до това място или до улицата.

На излизане управителят ми показа мръсната баня, която щях да деля с още осем души. Нямаше кухня. Информира ме, че в сградата живееха петдесет души — имаше пет етажа с по десет стаи на всеки етаж. Но като се имаше предвид колко деца бях видяла, имах чувството, че обитателите бяха много повече.

Опитах се да не обръщам внимание на вонята на урина по стълбището, докато слизахме.

— Закуската е от седем до осем и половина — каза управителят. — Трябва да излизаш преди девет часа и можеш да се прибереш отново в четири.

Замислих се за дългите нощни смени в „Дестинация“. Щеше да се наложи да ставам рано и да излизам, и да спя по-късно следобед.

Мъжът ме гледаше с очакване.

— Парите за първата седмица се плащат предварително — подсказа ми той, защото аз не помръдвах.

Бързо му подадох сумата. След като платих за лечението на мама, ми останаха точно толкова спестявания, колкото да преживея, докато получа първата си заплата от „Дестинация“.

— О — каза той, щом ги преброи. — Нека те предупредя още сега. Не оставяй нищо ценно в стаята си. Не и ако държиш на него.

След като чух това, вече съвсем нямах търпение да се нанеса.

 

 

Излязох от пансиона в квартал „Уапинг“ и тръгнах към болницата. В този ден изписваха майка ми и аз бях организирала приемането й за рехабилитация. Щях да я заведа направо там. Пътуването до пълното със зеленина предградие в Северен Лондон отне половин час с метрото. През цялото време мама говореше как тази случка щяла да й послужи за урок и тя щяла да се промени.

Слушах я с половин ухо и кимвах с глава на местата, на които това се очакваше от мен. Честно казано, бях чувала всичко това и преди и не вярвах, че нещо ще се промени. Вече ме беше предавала толкова много пъти в миналото.

Но независимо колко бях цинична, не можех да не се впечатля от това, което видях, когато пристигнахме. Входът беше дискретен и се намираше на широка улица с дървета. Дългата чакълеста алея се охраняваше от видеокамери. В края й се издигаше внушително имение, чиято фасада беше с цвета на мед. Приличаше на един от онези центрове за рехабилитация, в които се лекуваха звездите.

Разведоха ни из цялата сграда, в която имаше вътрешен басейн и изцяло оборудвана фитнес зала. Ресторантът изглеждаше така, сякаш притежаваше от престижните звезди на „Мишлен“. Настаних майка ми в нейната стая, която беше просто, но красиво обзаведена. Приготвях се да си тръгвам, когато тя проговори.

— Нина?

Тъкмо обличах якето си, но нервният й глас ме накара да се обърна. Сърцето ме заболя, щом я видях — беше седнала на леглото и гризеше долната си устна. Познавах това изражение много добре — означаваше, че бе направила нещо, което никак нямаше да ми хареса.

— Какво има?

Избягваше погледа ми.

— Трябва да направиш нещо за мен… — Скръстих ръце и зачаках. — Преди няколко седмици нямах пари, затова взех малко назаем.

— Колко?

Познавах майка си достатъчно добре, за да знам, че сумата не беше никак „малка“. Освен че пиеше, тя харчеше повече, отколкото имаше.

— Девет хиляди — отвърна смутено тя. — Единадесет с лихвите.

— За бога, мамо.

— Част от парите бяха за Дейв — щеше да започва някакъв бизнес. Обеща да ми ги върне, но…

Но гаджетата на майка ми бяха напълно ненадеждни и Дейв беше изчезнал от живота ни преди няколко седмици, което предизвика поредния пиянски период. Това означаваше, че трябваше да платим целия дълг. По-точно, аз трябваше да го платя.

— От кого взе парите?

— От Сергей.

Затворих очи. Нещата ставаха все по-зле. Знаех отлично за кого говореше тя — Сергей Греков, руски имигрант и шеф на банда главорези, който даваше пари назаем срещу огромни лихви. Това беше само една от нелегалните дейности, с които той се занимаваше.

Досега два пъти се налагаше да взимаме пари от него, защото мама не се справяше особено добре с финансите. Но сумите винаги бяха малки и ги връщахме бързо. Използвахме ги, за да плащаме сметките си, докато взема заплата. Но сега ставаше въпрос за нещо много по-сериозно.

— Кога трябва да върнеш парите?

— Тази седмица. — Щом чух това, отново изругах. — Може би можеш да говориш с него — продължи бързо тя. — Да му обясниш каква е ситуацията…

Да, разбира се, понеже той беше толкова разумен човек.

— Не се тревожи — отвърнах остро аз. — Ще се погрижа за това.

Както се грижиш и за всичко друго.

На излизане ми дадоха брошура и ми напомниха, че майка ми не може да има посетители през първите тридесет дни. Това беше най-добрата новина, която бях получавала от доста време насам. Поне известно време нямаше да се грижа за нея, което беше голямо облекчение.

 

 

Новината за дълга ни тегнеше като тежко бреме над мен, докато се приготвях за работа тази вечер. Реших да се свържа със Сергей и да поискам отсрочка за парите. Но всичко това ме накара да осъзная, че сега се нуждая от работата в „Дестинация“ дори още повече отпреди, и се страхувах, че можех да я изгубя заради несправедливото обвинение, което отправих към сина на собственика.

За щастие, тази вечер не се случи нищо. Алекс и антуражът му не се появиха и никой не спомена случката от предната вечер. Всичко мина без проблеми и аз започнах да се успокоявам. Но в събота, по средата на смяната ми, Мел дойде и ми каза, че ме викат в офиса на Джайлс. Веднага се сетих за инцидента с Александър Ноубъл.

— Защо ме викат? — попитах неспокойно аз.

Тя сви рамене.

— Най-добре иди и разбери лично.

Нямаше смисъл да отлагам неизбежното, затова тръгнах към офиса на Джайлс. Надявах се, че ако предложа да се извиня на Алекс, Джайлс нямаше да ме уволни. Не знаех какво ще правя, ако изгубя работата си.

Почуках колебливо на вратата. Никой не отговори, затова отворих внимателно. Вътре нямаше никого. Смятах да си тръгна и да дойда отново по-късно, но нещо привлече вниманието ми. На бюрото имаше малка метална каса за пари, като онези, които използвахме в бензиностанцията. От мястото си видях, че ключът беше в ключалката.

Нямам представа какво ме накара да го направя, но бързо погледнах дали има някого в коридора. Уверих се, че беше чисто и затворих вратата. Отидох до касата, завъртях ключа и я отворих.

Ахнах от удивление, щом видях пачките пари. В бензиностанцията държахме по около сто паунда в касата. Но тук имаше хиляди.

Хрумна ми една налудничава идея, която сигурно вече се е прокрадвала в мен в мига, когато за първи път влязох в офиса и погледнах съдържанието на сейфа. Никой не ме беше видял да влизам. Можех да взема парите, да изляза тихо и никой нямаше да забележи нищо.

Не съм крадла. Винаги съм била честна и взискателна по отношение на парите. В бензиностанцията бях единственият касиер, чиято каса винаги излизаше точно, до последното пени.

Но по онова време не бях толкова отчаяна. С тези пари щях да платя на Сергей или поне да си купя малко време, преди да намеря друг начин да реша проблема.

— Давай — каза един дрезгав, културен глас зад гърба ми. — Вземи си. Няма да те издам.

Обърнах се и видях Александър Ноубъл. Беше облегнат на рамката на вратата и ме наблюдаваше с едва доловимо весело изражение върху изваяното си лице. Усетих как страните ми пламват. Очевидно беше в офиса от известно време и съвсем точно беше отгатнал мислите, които се въртяха в ума ми.

— Нямаше да… — започнах аз и млъкнах. Лъжите само щяха да усложнят нещата. — Просто гледах — довърших неубедително.

— Разбира се, че само гледаше. — Той влезе в офиса и се настани в кожения стол срещу бюрото на Джайлс. Обърна се с лице към мен. — Ден 1 — обвиняваш ме в сексуален тормоз. — Той отброяваше с дългите си пръсти. — Ден 2 — хващат те да крадеш. Това със сигурност не е сред добрите назначения на брат ми.

Не знаех какво да кажа. Колкото и да не исках да го призная, той имаше право.

— Наред ли е всичко? — каза Джайлс, преди да успея да намеря отговор. Вдигнах поглед и го видях в рамката на вратата. Гледаше ни смръщено. Сърцето ми се преобърна. Уплаших се, че може да е чул разговора ни. Но в този миг осъзнах, че гледаше Алекс и че не беше никак доволен, че го вижда. — Отново ли безпокоиш служителите ми?

Алекс отговори съвсем невъзмутимо:

— Всъщност се отбих, за да си взема якето. — Той кимна към закачалката, където висеше черното му кожено яке.

— И заварих Нина. — Сърцето ми щеше да спре да бие, щом той умишлено направи пауза. — Заварих Нина да те чака — довърши той, а в сините му очи танцуваше дяволито забавление, което само аз можех да разбера.

— Вярно ли е това? — обърна се към мен за потвърждение Джайлс.

— Защо питаш нея? — намеси се Алекс с подигравателна нотка в гласа си. — Да не би да не ми вярваш? — Притисна ръка към гърдите си. — Обиждаш ме, брат.

Джайлс не си направи труда да отговори. Гледах двамата мъже и не знаех каква е причината за цялото това напрежение между тях. Въпреки че бяха братя, те бяха коренно различни — Джайлс бе спретнат, въплъщение на трудолюбивия бизнесмен, облечен в елегантен вълнен костюм в сиво, а Алекс бе лошото момче, което приличаше повече на рокер в черните си дънки и черната си тениска.

— Е, Нина? — Джайлс ме погледна, очаквайки потвърждение.

— Всичко е наред — казах бързо аз, притеснена, че Алекс можеше да се ядоса и да разкрие какво всъщност се беше случило.

— Видя ли? — каза той. — Всичко е наред, точно както ти казах. — Изправи се и взе якето си. — Е, тук е много забавно, но ще тръгвам и ще ви оставя сами да се насладите на забавлението. — Поклони се театрално и излезе от офиса.

Заля ме вълна от облекчение в мига, в който Алекс си тръгна. Не знам каква беше причината, но той очевидно бе решил да не ме издава.

— Съжалявам за това, Нина. Е, какво има?

Примигнах объркана.

— Мислих, че ти искаш да ме видиш. — Той се намръщи и очевидно беше не по-малко объркан от мен. — Казаха ми, че трябва да дойда в офиса ти. — Изражението на Джайлс се проясни.

— Нека позная — дойде тук и Алекс просто се появи?

— Точно така. — Докато произнасях бавно думите, започнах да разбирам какво намекваше той. — Искаш да кажеш, че той е накарал Мел да ме извика в офиса ти? Но защо ще го прави?

Джайлс се усмихна печално.

— Отдавна се отказах от опитите да разбера брат си. — Той седна на стола си. Смятах да си тръгна, но имах усещането, че той имаше да казва още нещо. Забелязах как подбира внимателно думите си, преди да ги изрече. — Виж — каза най-после той. — Алекс ми е брат и вярвам, че дълбоко в себе си е добър човек. Но има лоша репутация. Обича купоните.

— Вече чух за пиенето и жените.

Той се усмихна мрачно.

— Повярвай ми, това е само върхът на айсберга. — Исках да му задам още въпроси, но той продължи: — Виж, Алекс може да бъде много чаровен, когато поиска. Просто не искам да те замеси в някоя каша. Може и да ми е брат, но приеми един съвет от мен. Той е човек, с когото не искам да се забъркваш.

Идеята, че бих могла да попадна под влиянието на привидния му чар ме развесели.

— Не се тревожи — отвърнах аз. — Разбирам какво искаш да кажеш.

— Чудесно. — Той кимна бързо, но виждах, че все още бе леко притеснен. — Баща ми ме помоли да се грижа за теб, Нина, и именно това се старая да направя. Двамата с Алекс не се разбират особено. — Припомних си срещата в „Канари Уорф“, когато Дънкан беше видимо ядосан от закъснението на сина си. — Баща ми би бил, меко казано, недоволен, ако разбере, че си се сприятелила с Алекс. Затова приеми съвета ми и не се занимавай с него. Това е най-доброто за теб.

Разбрах какво искаше да каже. Дънкан Ноубъл ми беше осигурил тази работа и можеше да ме изгони с лекота, ако не уважавах желанията му. Това означаваше, че трябваше да стоя далеч от по-малкия му син. А след всичко, което бях видяла до момента, това ме устройваше идеално.

 

 

Нямах време да мисля повече за разговора ни, защото нощта в клуба беше натоварена и през цялото време не спрях да тичам. В три без петнадесет вече бях останала без сили. Диджеят надуваше музиката както винаги преди кулминационната точка в края на вечерта и повечето хора бяха на дансинга. Оставях празните чаши на бара, когато Джас се появи.

— Нямам търпение тази нощ най-после да свърши — промърмори тя. — Краката ме болят ужасно.

Разбирах я прекрасно. Въпреки че носех стандартните ниски черни обувки, стоенето права започваше да ми се отразява зле. Краката ме боляха, но други части на тялото ме боляха още повече.

— Аз имам болки в гърба — оплаках се и разтрих долната част на гърба си. — Цялото това навеждане над ниските маси, за да събера празните чаши… Това е истинско мъчение.

— Въпреки всичко, не трябва да се оплакваме. — Джас ми намигна.

Засмях се.

— Точно така — не трябва да се оплакваме.

Това беше една от репликите на Мел, с която ни изпращаше на работа всяка вечер — предупреждение, че не трябва да позволяваме клиентите да ни чуват как се оплакваме.

— Не съм сигурен, че това е редно — каза провлечено някакъв мъжки глас зад нас. — Едно оплакване до ръководството е отлична идея. Щом толкова ви боли и имате такива проблеми, трябва да поискате заслужено увеличение на заплатите.

Обърнах се и видях Алекс. На устните му играеше усмивка, а леденосините му очи ме гледаха.

— По-рано днес исках да те попитам нещо, но брат ми ни прекъсна толкова грубо.

— О, така ли? — Опитах да си придам незаинтересован вид.

— Поканил съм няколко души у нас, след като клубът затвори, и се надявам, че може да се присъединиш към групата. — Премести погледа си върху Джас. — Ти също, разбира се.

Значи затова ме беше извикал в офиса на брат си днес. Шестото ми чувство ми подсказваше да откажа. Не разбирах защо Алекс Ноубъл искаше да ме опознае, но каквато и да беше причината, трябваше да стоя по-далеч от него. Имах си достатъчно проблеми и без да се забърквам с такъв чаровен купонджия като него.

Но преди да успея да откажа, Джас отговори:

— Звучи страхотно! Брой ни, ще дойдем!

— Добре — отвърна й Алекс, но продължаваше да гледа мен. Каза ни адреса и обясни, че апартаментът му се намира точно срещу спирката на метрото в луксозния квартал „Найтсбридж“. — Е, тогава ще се видим по-късно.

Наблюдавах как се връща при приятелите си, след което всички заедно си тръгнаха от клуба. Заля ме нова вълна от безпокойство. Инстинктът ми подсказваше, че не трябва да ходя на купона след работа. Но погледнах развълнуваната Джас и разбрах, че нямах особен избор.