Тара Хайланд
Красив лъжец (13)

Тринадесета глава

Не очаквах да заспя, затова когато алармата ми звънна в 7:30, с изненада установих, че бях задрямала. Навярно събитията от предната нощ ме бяха оставили без сили.

Приготвих се набързо, защото исках да оставя повече време за път към мястото, където щях да се срещна със Сергей. Слязох долу и видях, че Алекс вече бе буден и облечен, и пиеше кафе на кухненския остров.

Влязох в стаята, а той се обърна към мен.

— Добро утро. Как спа?

— Добре — отвърнах, без да се замислям. Поклатих глава в опит да разсея объркването, което ме бе обзело. — Наистина ли идваш с мен? — попитах аз и не успях да прикрия изненадата в гласа си.

Той се намръщи и остави чашата.

— Нали вече казах, че ще дойда?

— Да, но… — Млъкнах, защото не знаех как да обясня мислите си.

— Но какво?

Отидох до него и седнах на един от свободните столове.

— Нали ти казах, че майка ми е алкохоличка? — Взех чашата с кафе, което той ми наля, и отпих, преди да продължа. — Е, работата е там, че алкохолиците обикновено гледат само себе си. — Взирах се в чашата, защото не смеех да срещна погледа му. — Тя забравяше рождените ни дни, не ходеше на родителските срещи… Такива неща. Поради тази причина… ами нека просто кажа, че много отдавна спрях да очаквам хората да спазват обещанията си. Затова, макар че каза, че ще дойдеш с мен, не вярвах, че наистина ще го направиш.

Изповедта ми бе последвана от мълчание.

— Е — най-после каза Алекс. — Аз не съм майка ти. Независимо какво е мнението ти за мен, не давам обещания, които не мога да спазя.

Вдигнах поглед и срещнах неговия.

— Виждам това — отвърнах меко аз.

Събитията от предната нощ ме накараха да се замисля дали не си бях изградила погрешно мнение за Алекс. Може би под самодоволната и разгулна външност все пак се криеше един добър човек.

Продължихме да се гледаме още миг. След това той погледна часовника си.

— Почти осем е. — Той изпи последната си глътка кафе. — Трябва да тръгваме.

По това време сутрин трафикът се засилваше, но все пак успяхме да стигнем до Източен Лондон преди 8:30.

Докато сляза от колата и стигна до кафене „Ле Гранд“, пулсът ми сякаш се ускори двойно. Застанах пред входа и изпитах колебание само за миг. Алекс сложи ръка на рамото ми, аз го погледнах, а той ми се усмихна окуражително. Отворих вратата на кафенето, като се стараех да изглеждам по-спокойна, отколкото се чувствах.

В този час на деня заведението бе сравнително празно. Сергей беше заел обичайното си място, а братята Осипови се навъртаха наоколо. Две други маси бяха заети от редовните клиенти — строители и шофьори на камиони, но никой от тях не ни обърна никакво внимание.

Насочих се направо към Сергей, а Алекс ме последва. Предварително се бяхме уговорили, че аз ще говоря, а той няма да се намесва, освен ако не е абсолютно наложително. Просто исках да приключа с това възможно най-бързо.

Почти не разговарях със Сергей и само му подадох плика с парите. Той ги преброи внимателно, без да бърза, и прибра плика в заключеното куфарче, което носеше със себе си. След това ме погледна със студените си черни очи.

— Знаех, че ще намериш начин да събереш парите, Нина. Просто имаше нужда от малко убеждаване.

Свих юмруци и отново отпуснах ръце, а тялото ми бе вцепенено от напрежение.

— Значи това е всичко? Дългът е изплатен, нали?

— Разбира се, Нина. Разбира се. — На лицето му се появи коварна усмивка. — Бих искал да кажа, че очаквам с нетърпение отново да работим заедно.

Алекс приближи, подпря се с две ръце на масата и се надвеси над Сергей.

— Дългът е платен, няма да има друг път — каза тихо той. — Нещата приключват. Получи парите си, всичко е платено. Не доближавай Нина или семейството й. Ясно?

— Хей! — Виктор вече беше скочил на крака и идваше към масата, последван от брат си. — С кого си мислиш, че разговаряш?

— Алекс — предупредих го аз, докато близнаците приближаваха.

Но той успя да се изправи и да се обърне към нападателите си със скорост, която ме остави без дъх. Замръзнах на място от ужас, щом удари Виктор по носа, а кокалчетата на ръката му изхрущяха при допира с костта. След това удари Владимир в корема. Двамата братя залитнаха назад, очевидно стъписани. Виктор се държеше за носа, а Владимир бе превит надве.

Но двамата бързо се съвзеха. Не ги удряха за първи път — все пак това бе работата им. Гледах ту тях, ту Алекс. Той бе заел поза на боксьор, а вълчите му очи пламтяха. Бе готов за бой и изглежда имаше доста опит в това. В движенията му се усещаше такава лекота, която сякаш бе усъвършенствана с години на тренировки. Но въпреки че не поставях уменията му под съмнение, не смятах, че има големи шансове срещу близнаците поради тяхното числено превъзходство.

Малкото клиенти на кафенето очевидно усещаха, че конфликтът ще ескалира и не искаха да се замесват. Изведнъж сервитьорките изчезнаха, а клиентите набързо оставиха пари по масите и си тръгнаха, без да изядат храната си.

Братята бавно приближаваха Алекс, а умът ми препускаше в търсене на изход. В този миг прогърмя гласът на Сергей:

— Спрете!

Близнаците се заковаха на място, подобно на зайчета „Дурасел“, чиито батерии са били извадени.

— Никакъв бой повече — нареди той на мутрите си, обърна се и кимна на Алекс. — Той е прав. Получих парите си. Няма да спечеля нищо, ако направим сцена, освен да привлека вниманието на полицията, а аз не искам това да се случи.

Изпитах огромно облекчение. Макар че бях впечатлена от движенията на Алекс, не исках да ги прилага на практика. Сергей се обърна към мен:

— Кажи на майка си повече да не ме търси за заеми. Нямам нужда от подобни неприятности.

Нямаше какво повече да кажа. Единственото ми желание беше да се махна оттук и да забравя случилото се. Алекс сложи ръка на рамото ми и двамата заедно излязохме от кафенето.

В мига, в който вече бяхме в безопасност в колата му, усетих как напрежението напусна тялото ми. Обърнах се към него.

— Къде научи всичко това?

Той се засмя.

— Ще ми повярваш ли, ако кажа в пансиона? Боксът е джентълменски спорт, който през последното десетилетие се радва на истинско възраждане.

— Сериозно ли? В училище са ви учили как да се биете? — поклатих невярващо глава.

— Основните задължения на учителите в моето училище бяха да се уверят, че няма да се избием.

Вече беше час пик и ни отне повече време да стигнем до апартамента на Алекс. Излязохме от асансьора в коридора и аз казах:

— Още веднъж ти благодаря за всичко. Сега вече ще се махна и няма да ти се пречкам.

Той се намръщи.

— Защо? Снощи ти казах, че можеш да останеш.

— Знам, но след като проблемът със Сергей е решен, мога да се върна в пансиона.

— О, моля те. — Той поклати презрително глава. — Защо, за бога, би искала да живееш в онази мизерна дупка, щом можеш да останеш тук?

Той имаше право. Малцина биха предпочели да живеят в пълна с хлебарки стая, вместо в този луксозен апартамент. Но въпреки това…

— Кажи ми нещо — проговорих най-после аз. — Това е просто тактика от твоя страна, за да ме накараш да спя с теб, нали?

— Не, не е. — Той се засмя. — Макар че винаги е приятно да ми припомниш колко лошо мнение за мен имаш — добави той и въздъхна. — Виж, ако си търсиш някакво оправдание, приеми нещата по следния начин. Аз платих дълга ти. В замяна на това ти обеща да продължиш да работиш за мен. За тази цел трябва да си в безопасност, а аз няма как да съм сигурен какво може да ти се случи, ако продължиш да живееш в онзи бордей.

Не знам защо, но думите му разбиваха увереността ми на пух и прах. За него аз бях просто една стока, в която беше инвестирал. Не разбирам защо бях толкова изненадана. Нима очаквах да каже, че му пука за мен?

— Това звучи справедливо — казах тихо аз. — Ще остана, докато изплатя дълга си. Щом това е желанието ти.

— Да, това е желанието ми.

В този миг телефонът в джоба ми изпиука. Извадих го и видях съобщение от Джас. Днес трябваше да обядваме заедно в нейния апартамент и ми съобщаваше, че малко ще закъснее, защото бе прекарала нощта при Хю.

— Невероятно — промърморих аз.

— Какво става?

— Съобщение от Джас. — Набързо й отговорих, че всичко е наред и прибрах телефона в джоба си. — С Хю е.

Алекс навярно усети настроението ми, защото ме погледна и повдигна едната си вежда.

— Това лошо ли е?

— Във всеки случай не е добре.

— Защо го казваш?

— Сериозно ли ме питаш? Той само я използва?

— За какво я използва?

— Знаеш за какво. — Той продължи да се преструва на объркан, а аз въздъхнах. — Добре, тогава ще го кажа. Използва я за секс.

Алекс се намръщи.

— Наистина не го вярвам. Хю е добър човек. Познавам го още от началното училище. Чист е като сълза.

— Да, сигурно. Разбира се, че ще кажеш така.

— Какво имаш предвид?

— Ами той е твой приятел, нали? Сигурно си мислиш, че няма проблем да изчука долнопробната сервитьорка, а после да не й обръща внимание, докато отново не му се прииска да спи с нея.

Алекс избухна в смях.

— Наистина си много подозрителна, нали? Честно казано, думите ти нямат нищо общо с истината. Хю е луд по Джас.

— Е, накрая ще видим кой е прав — казах аз леко превзето. — Докато говорим за Джас, наистина ще трябва да й кажа, че живея тук за момента. Не мога да рискувам да научи сама. Ще ме пита какво общо имаме ние двамата…

Той помълча за миг, после отвърна:

— Тогава трябва да й кажеш истината. — Очите му проблясваха и той добави: — Това ще е нещо ново за теб.

 

 

По-късно следобед двете с Джас пиехме чай в малката й стая. Тя ме слушаше с ококорени очи, докато й разказвах какво се беше случило — от пиенето на майка ми до покер игрите и Сергей.

— Значи сега живееш у Алекс, така ли? — попита тя, щом приключих с разказа си. — Знаех си, че между вас има нещо!

— Няма нищо, повярвай ми.

— Да, сигурно. — Тя ме замери с една възглавница. — И имаше наглостта да ме критикуваш заради Хю.

— Как вървят нещата с него? — попитах аз, за да сменя темата.

— О, не го казвай по този начин. Знам, че не го одобряваш. Но той се държи много добре с мен. — В очите й се появи замечтаност, докато разказваше как й приготвил вечеря и й занесъл закуска в леглото.

Всичко звучеше прекрасно, с изключение на едно-единствено нещо: прекарваха цялото си време сами и не се срещаха с други хора.

— А семейството и приятелите му? — попитах небрежно аз. — Вече запозна ли се с тях?

Тя се намръщи.

— Ами не — отвърна и започна да хапе устната си. — Но не сме заедно чак от толкова дълго време. Сигурна съм, че и това ще се случи.

Само кимнах с глава и се надявах, че Джас не греши в преценката си за Хю.

 

 

Тази вечер се прибрах в апартамента, а Алекс ме чакаше и се усмихваше.

— Изглеждаш много доволен от себе си — отбелязах аз.

— Така е. — Усмивката му стана още по-широка. — Имам нещо за теб.

— О, така ли?

Бръкна в джоба на дънките, извади някакъв лист и ми го подаде. Беше билет за концерта на любимата ми група „Тъмбълуиид“.

Погледнах го въпросително.

— Джас спомена, че ги харесваш, затова купих билети за всички — за теб, мен, Джас и Хю. Реших, че това е добра възможност да го опознаеш по-добре и да се увериш, че намеренията му към твоята приятелка са напълно почтени.

Погледнах датата на концерта и прехапах устна. Беше във вторник вечерта, на улица „Каледония“ в Северен Лондон. А във вторник вечер бе времето за срещи с Ейприъл.

— Какво има? — попита Алекс, щом видя реакцията ми.

— Не мога да дойда — отвърнах аз, но знаех, че трябва да обясня, затова продължих: — Във вторник се срещам със сестра ми. Не мога да я разочаровам.

Алекс свъси вежди.

— Не можеш ли да отложиш срещата за друга вечер?

Изсмях се кратко и рязко.

— Звучиш като човек, който никога не е имал вземане-даване със социалните служби. — Той ме погледна въпросително. — Повярвай ми — системата не е създадена, за да бъде толкова гъвкава.

— Не можеш ли да пропуснеш една среща? Сестра ти със сигурност ще разбере.

— Не мога да й го причиня — отвърнах аз и му върнах билета. — Съжалявам, че си похарчил парите си напразно. Но съм сигурна, че ще намериш някой друг, който умира от желание да дойде с теб. — Изчаках секунда и не се сдържах да добавя: — Например Тори. Тя със сигурност си пада по такива неща.

Той се усмихна на думите ми. Прибра билета обратно в джоба си, но аз усещах, че разговорът все още не беше приключил. Алекс седна и впи поглед в мен.

— Какво има? — попитах накрая аз.

— Защо винаги си толкова сдържана? Не смятам да те притискам за билета — добави бързо той. — Но ти винаги си такава. Работиш и се грижиш за семейството си. Но сякаш никога не… — Той се поколеба. — … никога не се забавляваш.

— Вече ти казах — майка ми е алкохоличка.

— Знам и разбирам защо не пиеш. Но пиенето не е всичко. Винаги си толкова… — Гласът му заглъхна, сякаш търсеше подходящата дума.

— Каква съм? — Тонът ми бе отбранителен. Имах усещането, че онова, което щеше да каже, нямаше да бъде комплимент.

— Щях да кажа, че си толкова отговорна.

— Някой трябва да бъде отговорен.

Исках да прозвуча безгрижно и равнодушно, но дълбоко в себе си не се чувствах така. През годините имаше моменти, в които ми се искаше да имам по-хубаво детство. Но се бях научила, че няма смисъл да се самосъжалявам. Някой трябваше да се опита да задържи семейството заедно, да събере парчетата след проблемите на майка ми и да се грижи за Ейприъл. Аз бях единственият човек, който можеше да го направи.

Предпочитах да не мисля за това, но Алекс не се отказваше.

— Но така не е честно спрямо теб, нали? — отбеляза той. — Та ти си едва на деветнадесет години. Не трябва да поемаш толкова голяма отговорност.

— И какво предлагаш? Да оставя сестра си в приемно семейство и да се отдам на забавления?

— Не. — Звучеше така, сякаш се опитваше да бъде разумен. — Това, което правиш за семейството си, е страхотно. Просто казвам, че от време на време трябва да си даваш почивка. Светът няма да се разпадне, ако една нощ излезеш и се позабавляваш.

— Лесно ти е да го кажеш. Никога не си се тревожил за нищо друго, освен за това как да се забавляваш. Не ме съди, защото нямаш никаква представа за живота ми.

— Добре, няма да го правя — каза той и изчака секунда, а след това добави: — Но само ако и ти бъдеш също толкова благосклонна към мен.

Отне ми малко време да осъзная какво имаше предвид. Наистина беше прав. Разбрах какво бях направила и лицето ми пламна. Той винаги беше толкова бърз с думите и си служеше с тях толкова умело, а това никак не ми харесваше. Винаги се справяше по-добре от мен.

— Ще опитам да поспя — казах аз. Това със сигурност не беше най-остроумният отговор, но не ми хрумна нищо друго.

— Помисли си за концерта следващата седмица. Ще ти се отрази добре.

Нямаше смисъл да говорим повече. Той не разбираше колко много ми се иска да отида, но просто не можех да го направя. Изправих се и тръгнах към стаята си.