Тара Хайланд
Красив лъжец (27)

Двадесет и седма глава

Следващите два дни изминаха в пълна мъгла. Джас се върна от Париж и ми се обади да каже, че е сгодена. Алекс не ме бе излъгал поне за това — Хю наистина му беше казал, че смята да й предложи. Въпреки предубежденията ми за Хю, той всъщност бе взел решението да направи връзката им официална.

Наистина се радвах за Джас и се стараех да не ми личи, че се е случило нещо. Не исках да развалям момента. Смятах, че се справям доста добре, докато тя не каза:

— Е, разказвай.

— Какво да разказвам?

— За случващото се между теб и Алекс. — Останах изненадана, че тя ме познаваше толкова добре. — И не се преструвай, че всичко е наред — добави бързо, усещайки, че смятах да направя точно това. — Много добре знам, че има нещо. Мълчиш потайно всеки път, когато спомена името му.

Помислих за секунда и реших, че е време да й кажа.

— Разделихме се. Не искам да говоря за това.

Джас изруга тихо.

— Нека позная — нещастникът ти е изневерил.

Нормално е човек да предположи нещо такова, а аз не исках да отрека, защото това само щеше да я накара да разпитва още повече, затова само казах:

— Всичко приключи. Няма да кажа нищо повече.

Това неясно обяснение щеше да даде възможност на Джас сама да си направи изводи за случилото се.

— О, скъпа! — Прочувствената й въздишка говореше достатъчно. — Не мога да повярвам. Знам, че Алекс е необуздан, но наистина вярвах, че се е променил заради теб. Вълкът козината си мени, но не и нрава.

Съгласих се с нея и насочих разговора към плановете й за сватбата. Тя разбра, че исках да говоря за нещо друго и продължи да ми обяснява за булчински рокли, ресторанти и списъци с гости. Слушах я внимателно и се опитвах да покажа ентусиазъм с надеждата, че така ще запълня празнината в себе си.

 

 

— Нина?

Тъкмо си тръгвах от работа на следващия ден, когато чух гласа на Алекс. Останах изненадана от вида му — изглеждаше ужасно, беше блед и небръснат, очите му бяха зачервени и хлътнали. Изглеждаше и по-слаб, мускулестото му тяло беше леко прегърбено, сякаш не бе ял нищо. Стоеше на разстояние от мен, явно несигурен как бих реагирала на присъствието му.

— Може ли да поговорим?

Бяха минали три дни, откакто научих истината. Той ми беше звънял многократно и ми бе оставил поне сто съобщения на телефона, но аз така и не отговорих. Но знаех, че в някакъв момент щеше да се наложи да обсъдим случилото се. Явно този момент бе настъпил.

— Добре — казах аз. — Но нямам много време.

Той поиска да отидем в някое кафене, но знаех, че нямаше да можем да си поговорим спокойно с всички тези хора наоколо, затова предложих едно място, което със сигурност щеше да бъде празно — дворът на една църква наблизо.

Беше посред зима и мястото бе тъмно и студено. Пръстите ми бяха премръзнали, въпреки че имах ръкавици. Пъхнах ръце в джобовете си и седнах на ниския дувар. Усещах студените тухли през дънките си, но не исках да показвам, че ми е неудобно. Времето беше мразовито, затова срещата ни щеше да бъде кратка.

Алекс изглеждаше изтощен. Сигурно не беше спал много след случилото се. Е, ставахме двама.

— Какво имаш да казваш? — попитах аз.

— Че съжалявам. — Той изчака един миг и добави: — И че ми липсваш.

Поклатих възмутено глава и погледнах на другата страна. Клоните на дърветата бяха голи, а листата им лежаха изпотъпкани на земята. По надгробните плочи в двора на църквата имаше зелен мъх. Мястото изглеждаше мрачно и тъжно, точно като чувствата, които изпитвах.

— Не разбирам защо го направи — казах най-после аз.

Алекс въздъхна.

— Не осъзнавах колко пиян бях онази нощ. Познавах пътищата добре, никой друг не ги използваше. Не мислих, че…

— Не. Не говоря за нощта на катастрофата. Не разбирам защо ме преследваше така, защо преспа с мен.

— Защото се влюбих в теб.

— О, моля те — изсмях се аз над отговора му. — Вече ми каза, че единствената причина да се занимаваш с мен е желанието ти да отмъстиш на баща си.

— Да, в началото. Ти беше онова дразнещо, лицемерно добро, невинно момиче, което омразният ми баща ми каза да не закачам. Но постепенно те опознах. И се влюбих във всичко, което си ти — силна и самоуверена, умна, остроумна, находчива, полагаща всички усилия да върнеш сестра си у дома. Беше толкова различна от всички други момичета, които познавах.

Нямаше какво да отговоря. Това са думи, които бих искала да чуя от някой мъж, но не и от него, не и след като научих какво беше направил.

— Както вече ти казах, след онази нощ в „Рексли“ се опитах да се отдалеча от теб. Но вече бе прекалено късно. Вече бях прекалено влюбен. Исках те и убеждавах сам себе си, че това е по-важно от случилото се в миналото. Чувствата ми бяха по-силни от логиката.

Спомних си как ми помогна за работата и апартамента. Попитах го защо го е направил. В началото не ми отговори, но по-късно призна чувствата си. Но не аз трябваше да се чувствам зле в момента.

— И смяташ, че това оправя нещата? Мислиш, че просто трябва да ти простя?

— Не! Разбира се, че не. Просто се опитвам да ти обясня.

— Няма нищо за обясняване. — Стараех се да звуча глухо, да не показвам вълнението си, защото в противен случай щях да рухна. — Ти си карал пиян колата, която уби баща ми. Какво повече има за казване?

Той замълча за миг, а след това каза:

— Че се промених. Последните няколко месеца, в които се сближих с теб, ме накараха да пожелая да бъда по-добър човек. Обичам те. И искам да оправя нещата между нас. Независимо какво ще ми коства това. — Той поклати глава, сякаш се опитваше да докаже, че е искрен. — Няма да пия повече. Няма да има повече купони. Ще започна работа. — В гласа му се усещаше отчаяние. — Ще направя всичко необходимо, за да ти докажа, че можеш да ми имаш доверие.

Не очаквах от очите ми да текнат сълзи, нито в гърлото ми да заседне бучка. Исках да продължа да му бъда ядосана, защото това бе най-лесният начин да не се чувствам толкова наранена и съкрушена. Проблемът беше, че все още го обичах — дори и стореното от него не можеше да прогони това чувство. Но и знаех, че нямаше как да бъда с него.

Дълбоко в себе си той също го знаеше.

Наблюдавахме се дълго време мълчаливо, а бремето на чувствата ни висеше между нас. Алекс вероятно погрешно разчете мълчанието ми като омекване от моя страна, защото направи крачка към мен. Не се опита да ме докосне, но бе толкова близо, че усещах топлината на тялото му. Погледна ме с неприкрито желание.

— Липсваш ми — каза той.

— И ти ми липсваш.

И това бе самата истина. Сега, когато гневът ми утихна, аз отново усетих колко много означаваше той за мен.

— Нина! — Докосна лицето ми с ръка.

Виждах как се готви да ме целуне и дълбоко в себе си ми се искаше да му позволя да го направи. Но не можех да бъда с него. Това би означавало да предам баща си. И преди всичко, да предам себе си. Защото не можех да му се доверя отново, независимо от думите му.

Навярно бих могла да простя на шестнадесетгодишното момче, което бе постъпило безразсъдно и бе убило баща ми, но не и на двадесет и две годишния мъж, който ме лъжеше през всичките тези месеци. Мъжът, който ме накара да се влюбя в него, макар да знаеше, че някой ден истината ще излезе наяве.

Отдалечих се от Алекс, за да не може да ме докосне.

— Не мога да го направя. Съжалявам, но не мога. Моля те, умолявам те, остави ме. Не прави раздялата ни още по-трудна. — Обърнах се и бързо се отдалечих. Този път той не ме последва.

 

 

Майка ми ме чакаше на дивана. По-рано днес й се обадих, за да й кажа, че ще се срещнем с Алекс, но след разговора ни бях толкова разстроена, че не й звъннах да й обясня как е минало всичко.

— Значи сте се видели? — попита тя.

Кимнах в отговор.

— Как мина? — Свих рамене, а тя се усмихна тъжно. — Толкова ли беше зле? — Потупа мястото на дивана до себе си, а аз седнах без колебание.

През последните два дни мислих много. Знаех, че трябваше да забравя Алекс и да продължа напред. В началото исках възмездие, постоянно говорех на майка ми, че трябва да съобщим в полицията. Тя бе единственият човек, който знаеше какво става. Не ме съветваше да не го правя, просто ме изслушваше и казваше, че решението е само мое.

Но сега, след като се бях успокоила, знаех, че не можех да го направя. Това би предизвикало прекалено много нещастие. Не се опитвах да защитя Алекс, а по-скоро Ейприъл. Тя вече бе приела смъртта на баща ни. Защо да сипваме сол в раната?

— Ще оставя нещата така — казах на майка ми.

Двете се бяхме сближили и това бе единственото хубаво нещо от цялата история. Най-после разбрах какво я беше подтиквало към пиенето през всичките тези години. Тя, от своя страна, изглеждаше по-доволна, защото можеше да сподели бремето си с мен.

— И какви ще са последствията за вас двамата?

Намръщих се.

— Никакви! Не мога да бъде с него след всичко това.

Тя въздъхна.

— Нина, видях колко много се обичате. Трудно е да намериш човек, към когото да изпитваш такива чувства. Късметлийка си, ако ти се случи. Не забравяй, че сега той е друг човек. Вече не е онзи глупав хлапак. Никога повече няма да направи това.

— Нима това оправя всичко? Онова, което той причини на татко?

— Не знам.

— Наистина ли смяташ, че трябва да му простя? — Не можех да повярвам на ушите си. — Как дори можеш да си го помислиш?

Тя въздъхна отново.

— Тези неща никога не са единствено черни или бели. Трябва да изпитваш съчувствие към другите. И да прощаваш. Не знаеш какви са били обстоятелствата.

— Но мога да предположа. Бил е пиян и глупав.

— И много млад. Не забравяй това. Налага му се да живее с това, което е направил. Сигурно му е трудно.

— Да. Толкова му е било трудно, че през последните шест години не е спрял да пие и да купонясва. А след това ме измами и ме накара да се влюбя в него. — Горчивината в гласа ми ме изненада. Поклатих глава, имах нужда да споделя какво изпитвам. — Ти не разбираш. Дори и да му простя онова, което е направил с татко преди шест години, не мога да му простя начина, по който постъпи с мен през последните няколко месеца. Той ме излъга. Измами ме. И затова го мразя.

Мама потръпна и покри ръката ми със своята.

— Опитай се да не се ядосваш, миличка. Не позволявай това да разбие живота ти. Мисля, че ще се почувстваш по-добре, ако успееш да простиш на Алекс и да погледнеш нещата от неговата гледна точка. Ти не си единствената, която страда.

Разбирах какво имаше предвид. Знам, че имах склонността да съдя хората и да не проявявам снизхождение. Години наред се сърдех на майка ми, но сега, когато разбрах защо се бе пристрастила към алкохола, й простих.

Но това не можеше да се случи с Алекс. Не можех да оправдая постъпката му.