Тара Хайланд
Красив лъжец (32)

Тридесет и втора глава

Ударът мина през цялото ми тяло, а силата му разтърси всичките ми кости.

Щом осъзнах в какво положение се намирам, облекчението, че все още бях жива, бе заменено от смразяващ ужас. Предпазният колан ми бе помогнал да не изхвърча, затова все още бях на седалката, притисната към таблото. Въздушната възглавница започна бавно да спада и аз успях да видя, че колата вече потъва в реката. Купето се пълнеше с леденостудена вода, а аз знаех, че разполагам с едва няколко секунди, за да се спася.

Внезапно си спомних за една статия, която бях чела преди време. В нея се разказваше за жена, която успяла да излезе от колата си, след като автомобилът й паднал от мост и потънал в реката. Статията обясняваше как да действаме, ако попаднем в подобна ситуация, и в ума ми нахлуха всички подробности. Прозорецът бе най-добрият ми шанс, но електрониката на колата нямаше да работи дълго под водата. Махнах колана и се приготвих. Погледнах Джайлс, който следваше точно моите действия. Нямах време да се занимавам с него, защото вече целият автомобил беше под вода. Поех си дълбоко въздух и се измъкнах през прозореца, като с всички сили се изтласквах нагоре.

Мастиленочерната вода сякаш нямаше край. Не се виждаше нищо, затова не знаех дали плувам в правилната посока. Въздухът ми свършваше и аз изпаднах в паника.

И тогава ги видях — малките светлинки, които трептяха над мен. Изпитах облекчение и заплувах устремено към тях, намерила нови сили в себе си.

След няколко секунди най-после изплувах на повърхността, поемайки си въздух.

Движех се във водата и се оглеждах наоколо в тъмнината, за да намеря брега. Мокрите ми дрехи тежаха и се чудех как ще събера сили, за да продължа да плувам. В този момент усетих как две силни ръце ме поемат през кръста.

— Държа те. — Беше Алекс. Топлите му устни докоснаха ухото ми. — Не се страхувай. Всичко ще бъде наред.

Не можех да говоря, бях прекалено слаба. Затова се отпуснах в ръцете му, докато той плуваше към брега.

Към мен посегнаха нечии ръце и ме издърпаха на тротоара. Бяха се събрали хора. Някой ме зави с одеяло. Огледах се и забелязах, че Алекс не беше до мен. Той все още бе във водата.

— Къде е той? — извика Алекс. Веднага разбрах за кого пита.

— Още е долу. Джайлс все още е в колата. Недей, Алекс! Прекалено опасно е.

Но той вече плуваше обратно към средата на реката. Нямаше какво друго да направя, освен да наблюдавам безпомощно, докато той се гмурна в дълбоките води.

Наобиколиха ме минувачи, които се опитваха да ме накарат да седна. Но аз трябваше да се уверя, че Алекс е добре. Зъбите ми тракаха, а аз стоях на брега и не откъсвах поглед от тъмната вода. Вече бях в безопасност, но вместо пулсът ми да се успокои, сърцето ми биеше още по-бързо. Какво щях да правя, ако се случеше нещо с Алекс? Защо се бавеше толкова?

— Ето там! — извика някакъв мъж. — Във водата има някой!

Погледнах в посоката, в която той сочеше. Там имаше някаква фигура, но не можех да видя добре кой беше човекът. Пристъпих напред и застанах толкова близо до ръба, че хората зашепнаха притеснено и нечии ръце ме задържаха. Миг по-късно плувецът достигна до осветен участък и цялото ми тяло се отпусна — беше Алекс.

Той бе добре и в безопасност, но сам.

В този момент изгубих съзнание.

* * *

Събуди ме ритмичният звук на някакъв апарат. Отворих очи и видях, че лежа в болнично легло. Бяха ми включили системи, а един монитор издаваше равномерно пиукане, което вероятно бе добър знак.

Като че ли се намирах в някакво по-отдалечено отделение, защото бях сама в стаята. Огледах се и видях Алекс, седнал на един стол срещу мен. Той веднага скочи на крака и дойде до леглото ми.

— Как си? — попита загрижено и посегна към сигналния бутон. — Ще извикам някой.

— Не. — Гласът ми бе слаб и ме болеше гърлото. Сигурно бяха източвали от стомаха ми водата, с която се бях нагълтала. — Трябва да поговорим.

Посочих леглото и му направих знак да седне до мен. Не исках да напрягам гласа си, защото и без това едва шепнех.

— Защо не ми каза? — попитах аз. — За Джайлс.

Така и не разбрах защо Алекс не бе предпочел да улесни живота си, като разкрие, че не е направил нищо лошо.

— Тайната не беше моя, нямаше как да я разкрия — отвърна той.

Не знаех какво да кажа или да мисля. Вече му бях наговорила какви ли не ужасни неща, а сега се оказа, че всичко това не беше вярно. Спомних си думите на майка ми, че не трябва да го съдя, ако не знам цялата история.

— Джайлс бе объркан от случилото се дори още преди да осъзнае колко тежка беше катастрофата. Той се бе трудил усилено, за да успее, и се страхуваше, че ще изгуби всичко заради една глупава проява. Поех вината, за да му помогна. Но тогава разбрахме, че шофьорът е умрял.

— Че баща ми е умрял — не се сдържах и уточних аз.

Думите ми накараха Алекс да потръпне.

— Да. Че баща ти е умрял. Вече беше прекалено късно да променим версията за случилото се.

— Нека позная — казах аз. — Джайлс е отказал да си признае.

Алекс се усмихна едва-едва, но на лицето му бързо се върна сериозното му изражение.

— Баща ни вече бе свършил добра работа и бе прикрил случилото се. Бях млад и просто приех нещата. Но времето минаваше и аз започнах да съжалявам. Някой трябваше да си плати за случилото се, макар че катастрофата бе инцидент. Но вече беше прекалено късно. Вероятно дълбоко в себе си съм усещал, че аз трябваше да поема вината. Баща ми веднага повярва, че съм карал пиян и съм избягал от мястото. Щом и без това имаше толкова лошо мнение за мен, можех спокойно да бъда човекът, за когото ме смяташе.

Внезапно осъзнах колко много си приличахме с Алекс — той бе изоставен, първо, от майка си, а след това, и от баща си, който вечно бе разочарован от него. Пиенето, наркотиците, жените и незаконният хазарт… чувствал е, че никой не се интересува от него и това бе ответното му поведение. Защо тогава той да се интересува от самия себе си?

Настъпи мълчание, сякаш Алекс усети, че засега няма какво повече да обсъждаме.

Косата и дрехите му все още бяха влажни. Лунната светлина влизаше през болничния прозорец и осветяваше изваяното му лице.

Той се прокашля леко.

— Какво се случи тази нощ? Не ме изчака, както се бяхме уговорили?

Поклатих глава.

— Джайлс дойде и ми каза, че си с Тори и се дрогирате.

— И ти му повярва? — Изписаната на лицето му болка ме изненада. Очаквах да се ядоса на Джайлс заради лъжата му, но усещах, че бе по-разочарован от мен, защото му бях повярвала.

— Съжалявам — отвърнах аз и сбръчках чело. — Това звучеше много правдоподобно…

Той кимна бавно, но не по начин, който да ми върне увереността. Нещата не се развиваха така, както очаквах.

Прокашлях се смутено.

— Какво ще стане с нас двамата?

Алекс не отговори веднага, а колебанието му ме притесни.

— Виж, Нина — каза най-после той. — Трябва да помисля. Нужно ми е малко време да осъзная какво се случи. Джайлс, брат ми, той загина.

Цялата потръпнах.

— О, боже! — Скрих лице в ръцете си. — Смяташ, че вината е моя, нали?

— Не — отвърна тихо той. — Разбира се, че не. Но трябва да прекарам малко време с баща ми. Той е сломен.

— Да, разбирам.

Той все още не помръдваше.

— Но това не е всичко, нали? — попитах аз.

Той въздъхна.

— Нина, исках нещата между нас да потръгнат. Наистина исках. Но ти толкова лесно повярва на Джайлс, че отново съм кривнал от правия път. Нима мислиш, че все още имаме някакъв шанс?

Отворих уста, за да отговоря, но така и не намерих правилните думи.

Той поклати тъжно глава.

— Мислих, че можем да бъдем заедно. Наистина го вярвах. Но сега…

Не довърши думите си. Нямаше нужда да го прави.

— Майка ти и сестра ти ще пристигнат всеки момент — каза той и се изправи. — Останах, защото не исках да си сама.

Алекс вече бе стигнал до вратата, когато го извиках. Обърна се и видях тъгата в очите му.

— Все още искам нещата между нас да потръгнат — казах аз.

— Знам. — Той се усмихна печално. — Но не съм сигурен, че това е възможно.