Тара Хайланд
Красив лъжец (31)

Тридесет и първа глава

Обърнах се към Джайлс. Все още се опитвах да асимилирам факта, че той е бил зад волана в онази нощ.

— Но защо всички си мислят, че Алекс е карал? Не разбирам.

Скъсах с Алекс заради това. Мразех го през цялото това време, а той ми позволи и не направи нищо, за да ме спре. Нямаше логика. Защо той не ми каза истината?

— Какво се случи онази нощ? — попитах аз, но не получих отговор, затова настоях: — Моля те, Джайлс. Трябва да ми кажеш. Дължиш ми поне истината.

Джайлс направи обратен завой и сега се отдалечавахме от апартамента ми. Но в този момент не бях в състояние да схвана важността на действието му. Имах други, по-належащи грижи. Джайлс трябваше да ми обясни какво всъщност се бе случило в нощта на катастрофата.

Той въздъхна тежко и започна да разказва:

— Беше в края на коледната ваканция. Тъкмо научих, че са ме приели в „Оксфорд“ и поканих няколко приятели да отпразнуваме новината. — Той прокара ръка по лицето си, а аз разбирах колко мъчително бе за него да си припомня случилото се дори и след толкова години. — Алекс никога не спазваше правилата. Беше готиното хлапе, на което всички се възхищаваха. Аз винаги трябваше да бъда разумен, да имам добри оценки, за да не разочаровам баща ни. Постоянно трябваше да се доказвам. Никога не бях постъпвал безразсъдно, но онази нощ реших, че е време да поживея на ръба. Татко имаше автопарк с прекрасни коли. Алекс постоянно взимаше някоя от тях без разрешение, въпреки че нямаше книжка. Но винаги му се разминаваше. Затова онази нощ реших да постъпя като него.

Той ме погледна, за да прецени реакцията ми, но аз положих усилия да не показвам никакви емоции.

— Промъкнах се, без никой да ме види, качих се на един от автомобилите и се отправих към близката кръчма, където ме чакаха приятелите ми. Обикновено не пиех, но онази нощ всички ме окуражаваха и си казах: „Защо пък не?“. Смятах, че имам право да се насладя на момента и поне една вечер да не спазвам правилата.

Той поклати глава и аз разбрах, че все още съжалява за постъпката си. Но въпреки това му бях ядосана — все пак баща ми бе мъртъв заради неговото безотговорно поведение.

— Започнахме да играем на различни игри с алкохол. Не знам колко съм изпил. Дори не осъзнавах, че съм пиян, докато карах към къщи. — Не сваляше поглед от шосето пред нас, сякаш не искаше да ме погледне. — И тогава се случи катастрофата. — Той млъкна и последните му думи прозвучаха сподавени. — Отидох да проверя как е баща ти. Не изглеждаше добре, но не осъзнавах, че той бе…

— … мъртъв? — довърших аз вместо него.

— Да. — Той затвори очи за миг. — Но положението щеше да е много лошо, дори и ако той бе само ранен. Внезапно се оказа, че вместо университет, ме очакваше затвор. Не знаех какво да правя. Отидох в стаята на Алекс и го събудих. Държах се истерично, повтарях, че това е краят на живота ми. Алекс предложи да поеме вината. Той бе по-малък, затова най-лошото, което можеше да му се случи, бе поправително училище. Нямаше да има криминално досие. Алекс разказа на татко за инцидента още преди да разберем, че шофьорът — баща ти — е мъртъв. Тогава вече беше късно да промени версията си. Той бе готов да поеме вината вместо мен и да влезе в затвора. Не искаше това престъпление да остане ненаказано. Но не очакваше, че баща ни ще скрие случилото се. Чувстваше се ужасно, но нямаше какво да направи по въпроса.

Опитах се да осъзная смисъла на всичко, което ми разказваше, но ми идваше прекалено много.

— Искаш да кажеш, че тогава Алекс те е прикрил и сега продължава да те прикрива, макар че това разрушава целия му живот? Макар че това ни пречи да сме заедно?

Джайлс дълго мълча, а след това започна бавно да кима с глава. Лицето му пребледня и той заприлича на невестулка, движенията му станаха неловки под погледа ми. Не можех да повярвам, че доскоро го намирах за атрактивен. Въпреки всичко не смятах, че бе лош човек, а просто един страхливец. Ето защо се държеше толкова мило с мен. Едва ли можех да си представя как се е чувствал, докато е трябвало да ме държи под око в „Дестинация“ — все пак аз бях момичето, за смъртта, на чийто баща той бе отговорен. Навярно през цялото време съм му напомняла за греховете му, които той се опита да изкупи. Припомних си опита му да ме сваля — дали наистина изпитваше нещо към мен, или просто се надяваше да компенсира стореното? А може би си бе създал романтична фантазия, в която двамата се влюбваме и нещата се подреждат? Мисля, че самият той не знаеше отговора на тези въпроси.

— Но защо не си призна? — попитах аз. — Защо не каза истината? — Не можех да си представя някой да поеме вината за нещо, което аз съм извършила, защото никога нямаше да забравя, че съм постъпила погрешно. Аз не бих могла да живея с тази вина.

Джайлс придоби засрамено изражение.

— Защото знаех, че Алекс ще се справи. Той винаги е бил по-твърд от мен. Винаги се е справял много добре с обидите на баща ни. Каза ми, че татко и без това има толкова лошо мнение за него, че още един инцидент няма да промени нищо. И за бога. — Той проплака и продължи: — Аз се съгласих. Защото знам, че баща ни бе постоянно разочарован от Алекс, а аз не можех да понеса идеята да изпитва същото и към мен.

Той прокара ръка по лицето си и се опита да изтрие бликналите сълзи. Изпитваше вина и угризения. Бе позволил на Алекс да поеме вината за случилото се, но никога не бе престанал да вини себе си.

— Къде е Алекс сега? — попитах тихо аз, след като той се поуспокои.

— Един от братовчедите на Хю се напи. Едва на шестнадесет е, затова се наложи да извикат линейка и да го откарат в болницата за промивка. Алекс организира всичко и трябваше да говори с полицията за случилото се. Каза ми, че има среща с теб и помоли да ти предам да го почакаш още пет минути…

— А ти защо не го направи?

— Защото се притеснявах какво ще ти каже.

— Нима е смятал да ми каже истината? Да признае, че ти си карал автомобила в нощта на катастрофата?

Джайлс поклати глава.

— Обеща, че няма да ти каже. Той считаше, че двамата ще намерите начин да се справите с това, без да се налага да ме издава.

Алекс е бил прав. Аз бях взела решение да се опитам да превъзмогна случилото се, да призная, че той вече не е същият човек, причинил катастрофата преди толкова много години.

— Тогава какъв е проблемът? — недоумявах аз. — Защо си направи труда да се намесиш, щом той е смятал да запази тайната ти?

— Не можех да му имам доверие. Алекс ми е брат и знам, че е лоялен към мен, но знам, че чувствата му към теб са по-силни. Не знам какво би казал, ако тази вечер разговорът ви не потръгнеше както трябва и съществуваше вероятност да те изгуби…

— Но какъв е смисълът да ни разделиш точно тази вечер? Той можеше да ми каже истината по всяко време.

Джайлс се намръщи.

— Надявах се, че мога да го убедя да ти кажем заедно. — Поклати глава, сякаш искаше да прогони мислите си. — Ако трябва да съм честен, не знам какво си мислих. Просто се паникьосах. — В очите му се появиха сълзи. — Това беше грешка, Нина, и аз съжалявам за случилото се. Ако можех да върна времето и да поправя нещо, бих го сторил веднага.

— О, я стига! — Започваше да ми писва от самосъжалението му. — Постъпил си като най-големия страхливец. Как е възможно това? Можеше да признаеш какво си направил, но вместо това си предпочел да гледаш как по-малкият ти брат поема вината ти и страда. Съсипал си взаимоотношенията между Алекс и баща ви, съсипа и нашата връзка. Жалък си. — Погледнах го с отвращение. — Спри някъде, защото точно сега не искам да съм близо до теб.

— Нина, почакай.

Паниката в гласа му ме накара да спра, да си поема дълбоко въздух и да се обърна към него. Наистина изглеждаше жалък. Очите му бяха пълни със страх.

— Какво? — попитах аз.

— Аз, аз просто искам да знам какво смяташ да правиш. Ако мислиш да отидеш в полицията…

Изсмях се сухо.

— Ти си наистина невероятен. Мислих, че ще се извиниш за болката, която причина на семейството ми и на Алекс. Но вместо това ти само мислиш как да отървеш кожата си. Не знам защо очаквах нещо друго от теб. — Млъкнах за секунда, за да му дам време да осмисли думите ми. — Моля те, спри, за да сляза.

Очаквах той да намали и да спре, но автомобилът започна да се движи по-бързо.

— Съжалявам, Нина, но не мога да го направя.

Едва сега забелязах колко бързо се движехме. Беше късно през нощта и нямаше голямо движение, а малкото автомобили по шосето ни правеха път. Огледах се в опит да позная къде се намираме. Пътувахме по северното крайречно шосе, минахме покрай спирката на метрото „Темпъл“ и поехме към моста „Ватерло“. От другата страна на реката се извисяваше кулата „Оксо“ и ясно се виждаше „Кралската фестивална зала“.

— Къде отиваме? — попитах аз и се обърнах към Джайлс, внезапно разтревожена за състоянието му. Какво имаше да губи, след като дългогодишната тайна вече бе излязла наяве?

— Искам да отида до апартамента ми — отвърна той. Спомних си, че той живееше в някой от новите квартали в района на „Батърсий“ в Южен Лондон. Питах се какво ли ще прави в апартамента си, но скоро щях да науча, защото вече минахме покрай художествената галерия „Тейт Британия“.

В този момент в огледалото за обратно виждане забелязах един автомобил, който се движеше зад нас. Все още бе доста далеч и не различавах подробности, но бях сигурна, че е някаква сребриста спортна кола.

Алекс.

Навярно бе предположил какво се е случило и бе тръгнал след нас. Това ми вдъхна надежда.

Погледнах скришно Джайлс. За щастие той бе прекалено зает със себе си и не забелязваше другия автомобил.

Реших да опитам да го вразумя за последен път.

— Джайлс, моля те, пусни ме да сляза.

Но той поклати глава.

— Съжалявам, Нина, но не мога да го направя. Не и докато не те накарам да проумееш, че не трябва да споделяш с никого това, което научи.

Исках да го уверя, че няма да кажа на никого. Това би било най-разумно от моя страна, но не можех да изрека подобна лъжа. Не можех да предам баща си по този начин, макар и в това да се криеше спасението ми.

Джайлс натисна газта. Стрелката на километража показа 140. Пред нас се виждаха красивите светлини на моста „Челси“, а от другата страна на реката се извисяваха комините на електроцентралата „Батърсий“. Вече се намирахме много близо, но не бях сигурна, че ще пристигнем живи и здрави предвид скоростта. Автомобилът се движеше бясно на зигзаг, а аз изпитвах огромен страх.

— Моля те, Джайлс, намали — казах аз.

Завихме зад ъгъла и пред нас изникна голям камион, който се движеше в средата на шосето.

— Внимавай! — извиках.

Ако Джайлс се движеше с нормална скорост, той можеше да намали и да се разминем безпроблемно с камиона. Но той караше прекалено бързо, затова можеше само да завие рязко наляво, за да избегне челен сблъсък. Вероятно не прецени добре маневрата и вместо автомобилът да се върне обратно на шосето, той продължи да се движи по диагонал и се качи на тротоара. Ниската стена на крайречната алея би трябвало да спре колата, но заради високата скорост автомобилът прескочи стената и полетя към тъмната река.

През краткия миг, в който летяхме във въздуха, аз успях да разбера какво точно се случва. Хванах се здраво за таблото, приготвих се за удара и си поех дълбоко въздух.

Но в момента, в който колата падна във водата, бях сигурна, че ще умра.