Тара Хайланд
Красив лъжец (18)

Осемнадесета глава

Събудих се на сутринта, но Алекс не беше в апартамента. През следващите няколко дни не се засичахме изобщо и аз се питах дали той не ме избягва нарочно. Част от мен се радваше — толкова се срамувах от случилото се, че нямах никакво желание да го виждам. Но знаех, че все някога трябваше да говоря с него и исках да приключа с това възможно най-бързо.

Отношенията между мен и Джайлс също бяха неловки. Видях го няколко пъти в клуба и той само ми кимна любезно.

В събота вечерта приятелите на Алекс се появиха в „Дестинация“, но той не беше с тях. Изпитвах безпричинно раздразнение и цяла вечер не спрях да мърморя.

— Какво ти става? — Най-накрая ме попита Джас, след като й се сопнах за трети път без никаква причина.

— Нищо.

Бързият ми, кратък отговор я накара да повдигне вежди.

— Да, да. Сигурно.

Тази нощ се прибрах в апартамента по-уморена от всякога. Минах през кухнята за обичайното късно хапване и си отидох в стаята. Разположих се на фотьойла до леглото, събух си чорапите и започнах да масажирам уморените си крака.

В този момент телефонът ми звънна. Грабнах го бързо. Часът беше три и половина след полунощ, затова който и да се обаждаше, едва ли беше за нещо хубаво. Видях на екрана името на социалния ни работник и пулсът ми се ускори.

Маги Уокър ми съобщи, че тази вечер Ейприъл бе избягала от приемния си дом, но вестта не ме изненада особено. Затворих очи и изслушах подробностите за случилото се.

Защо беше нужно да го правиш, Ейприъл? Казах ти да потърпиш…

— Имаш ли представа къде може да е отишла? — попита Маги.

Замислих се, преди да отговоря. Имах някаква идея, но не исках напълно непознати хора да открият Ейприъл.

— Имам няколко предположения. Нека да проведа няколко телефонни разговора.

Обух обувките и изтичах обратно на долния етаж. На улицата лесно щях да си намеря такси. Тъкмо стигнах до асансьора, когато той спря, вратата се отвори и от него слезе Алекс с увисналата на ръката му Лавиния. Той ми хвърли поглед и сигурно смяташе да направи някакъв подигравателен коментар, но ме погледна отново и самодоволната му усмивка изчезна.

— Какво се е случило? — попита той, махна ръката си от талията на Лавиния и пристъпи към мен.

Ситуацията бе странна — през последните няколко дни се притеснявах от среща с него. Но сега, след като получих вестта за Ейприъл, разбрах, че това не беше никак важно. Единствено Ейприъл имаше значение.

— Сестра ми. — Толкова се страхувах за нея, че изрекох думите, без да се замисля дали исках Алекс да разбере за случилото се. В този миг просто исках да споделя с някого. — Избягала е от приемното семейство. Едва на четиринадесет е. Трябва да я намеря.

— Добре. — Гласът му бе отсечен и властен. — Аз ще карам.

Поколебах се само за миг. Каквото и да се случваше между мен и Алекс, Ейприъл бе по-важна. Алекс щеше да ме закара много по-бързо от таксито.

— Трезвен ли си? — Не усещах алкохол, но трябваше да съм сигурна. За щастие той не се обиди от въпроса ми.

— Не съм пил нито капка.

— Да вървим тогава.

— Ами аз?

Двамата се обърнахме към Лавиния.

— Отиди на рецепцията и ще ти извикат такси — каза й Алекс. — Това е по-важно.

Лавиния се мусеше и цупеше, докато слизахме с асансьора. Тя се запъти към рецепцията, а ние с Алекс тръгнахме към подземния паркинг, където беше сребристото му порше.

— Къде отиваме? — попита той, щом се качихме в колата.

Казах му адреса в „Хейфийлд Корт“ — така ми подсказваше шестото ми чувство. Бях почти сигурна, че Ейприъл е отишла в стария ни апартамент.

Алекс потегли, без да каже нито дума. Излезе на главното шосе и даде газ, не спазваше никакви ограничения на скоростта. Не си направи труда да води какъвто и да е разговор, защото беше наясно колко съм уплашена и колко важно бе да пристигнем по-бързо.

За щастие по улиците на Лондон нямаше почти никакво движение, с изключение на няколко микробуса за доставяне на стоки и такситата, затова се движехме бързо. Наблизо изрева полицейски автомобил с включена сирена. Алекс намали скоростта, докато патрулката ни подмина. Запитах се къде ли отива полицейската кола. Дали не отиваше да разпознае трупа на едно младо момиче? Бързо прогоних тази мисъл от ума си.

Алекс ме погледна. Явно бе прочел мислите ми, затова протегна ръка и стисна окуражително коляното ми.

— Опитай се да се успокоиш. Ако поне малко прилича на сестра си, знае как да се грижи за себе си.

Неусетно стигнахме в Източен Лондон. Околностите ставаха все по-бедни и Алекс се оглеждаше, за да се ориентира в квартала, в който бях живяла.

Най-после пристигнахме в „Хейфийлд Корт“.

— Тук ли си живяла? — попита той с намръщено изражение.

— Да. — В този миг погледнах мястото през неговите очи — високи скучни блокове и покрити с графити стени. Това ме накара да заема отбранителна позиция: — Не е толкова зле.

Алекс не отговори. Спря колата, а аз изскочих от нея, видях залепената на асансьора табела „Не работи“ и тръгнах по стълбите. Погледнах назад и с изненада видях, че Алекс ме следва.

— Най-добре е да не оставяш автомобила си без надзор — казах му аз.

— Да не мислиш, че ми пука за това?

Прескачах по две стъпала, а Алекс вървеше след мен. Апартаментът ни беше на петнадесетия етаж и когато най-после се изкачихме, и двамата дишахме тежко. След пожара входната врата бе закована с дъски, по нея имаше изрисувани графити, а сега дъските бяха разбити и някой беше влизал в апартамента.

Тръгнах към вратата, но Алекс ме спря с ръка.

— Нека вляза първи.

Отдръпнах се, а той натисна временната врата, отвори и влезе.

Апартаментът не се беше променил особено от последния път, когато го видях — в деня след пожара. Килимите бяха подгизнали, стените бяха изпоцапани със сажди и миришеше на пушек. Никой не беше почистил и се виждаше, че стаите са необитаеми. Електроуредите бяха изключени, а единствената светлина влизаше от съседните апартаменти и караше жилището да изглежда някак зловещо.

— Ейприъл? — извиках аз. — Скъпа? Аз съм, Нина.

Цареше пълна тишина. Запитах се дали не съм сгрешила, дали не беше избягала на друго място. Но само миг по-късно чух някакъв звук от задната част на апартамента.

— Тук съм.

Последвах гласа й и стигнах до стаята на Ейприъл. Тя бе там, седнала на пода между леглото и бюрото, на което си пишеше домашните. Щом влязох, тя вдигна поглед, а очите й бяха пълни с тъга. Лявата й ръка все още бе гипсирана.

Алекс влезе и ме докосна по рамото.

— Ще бъда оттатък.

Стаята на Ейприъл беше в задната част на апартамента, затова бе по-малко пострадала от всекидневната. Приближих се и седнах на пода до сестра ми. Тя бе свила колене до гърдите си и ги бе стиснала здраво с ръце.

Вече бях решила, че няма смисъл да й чета лекция. Вместо това изчаках тя да заговори.

— Не понасям онова място — каза най-после тя.

— Знам.

— Ужасно е дори и без Ракел. Просто искам всичко да бъде както преди.

— Аз също.

Едва сега ме погледна.

— Наистина ли? Защото се тревожа, че ти живееш по-добре, докато аз съм в приемно семейство.

Бях ужасена, че тя дори си бе помислила подобно нещо.

— Как ти хрумна това?

— За първи път не е нужно да се притесняваш за мен и мама. Можеш да излизаш, когато си искаш и да правиш каквото си искаш, без ние да сме ти в тежест. Затова не дойде на срещата ни онази вечер, нали? Защото си била навън и си се забавлявала.

— О, скъпа! — Очите ми се напълниха със сълзи. Не можех да понеса тя да мисли, че съм я изоставила. — Не беше така. Просто преди това видях мама и исках да забравя всичко поне за една вечер.

— Да забравиш и мен? — Ейприъл дори не се опита да прикрие тъгата в гласа си.

— Не! Това не е вярно! — Хванах ръцете й, за да й покажа, че съм напълно сериозна. — Ти си всичко за мен. И за мама също. Не знам какво щях да правя, ако тази вечер ти се бе случило нещо. Правя всичко възможно да се прибереш у дома. Съжалявам, че според теб не се справям добре. Но единственото ми желание е всички отново да сме заедно у дома, кълна се…

Гласът ми затрепери и аз се разплаках. Ейприъл бе смаяна. Не ме беше виждала да плача от години. След смъртта на татко се опитвах да крия чувствата си и да не показвам никаква слабост. Сълзите ми явно я смутиха, защото тя ме прегърна.

— О, Нина, съжалявам! — Прегръдката й стана още по-силна. — Не исках да те разстройвам. Не се бях замислила как се чувстваш ти. Моля те, не плачи.

Затворих очи и я притиснах до себе си. Бе чудесно да е до мен и това усещане ме накара отново да разбера колко много ми липсваше тя.

Дълго стояхме прегърнати, докато най-после се отдръпнах с неохота и я погледнах. Косата й беше разрошена, затова я пригладих с палец.

— Нали знаеш, че в момента те търсят. Ще трябва да се обадя на Маги Уокър и да й кажа, че съм те намерила. — Прехапах устна, притеснена как Ейприъл ще реагира на следващите ми думи. — Знам, че не искаш да чуеш това, но трябва да се върнеш там, поне за още малко.

— Знам.

Очаквах спор, но вместо това сестра ми сякаш се беше примирила със съдбата си. Очевидно моето безпокойство за ситуацията й бе помогнало да разбере, че е необходимо да прояви малко търпение и стоицизъм. Трябваше да науча още нещо, преди да я изпратя обратно в приемното семейство.

— Но трябва да ми кажеш нещо — има ли конкретна причина, заради която избяга? — попитах аз. — Ако се случва нещо нередно…

Ейприъл вече клатеше глава.

— Не, няма нищо. Не ме бият и не ме тормозят.

— Какъв тогава е проблемът?

Ейприъл сви рамене.

— Там просто не е моят дом. Не е моето семейство. Искам да живея с теб и мама.

Бях готова отново да се разплача заради простото й обяснение. Но нямаше смисъл от това.

— Знам — казах аз. — Разбирам, че искаш всички да сме отново заедно. Аз също го искам и се опитвам да уредя нещата.

Отново прегърнах сестра си. Чувствах се обезсърчена, сякаш се бях провалила. Ейприъл страдаше най-много от случващото се, а аз трябваше да я защитавам. Трябваше да се постарая повече, за да събера семейството, дори и ако това означаваше да намеря начин да се сближа с майка ни.

 

 

Обадих се на Маги Уокър и на Денис, приемната майка на Ейприъл, за да им кажа, че съм открила сестра си. Алекс предложи да ни закара до приемния й дом.

Ейприъл бе впечатлена от поршето му, но още по-силно впечатлена от Алекс. Видях как лицето й се изчерви, когато той се ръкува с нея.

— Това гаджето ти ли е? — прошепна тя, щом се качихме в колата.

— Не — казах твърдо аз, знаейки, че той ни чува. Чудех се как да й обясня кой всъщност е той. Майка ми бе толкова против семейство Ноубъл, че не исках тя да разбере за отношенията ми с тях. — Той е… — започнах аз, без да знам как да й обясня ситуацията. — Той е мой приятел — казах най-после аз. — Познаваме се от работата.

За съжаление, тя не спря дотук.

— Сигурно те харесва, щом тази вечер те докара — каза тя, когато излязохме от колата. Не отговорих нищо. — Какъв е проблемът, щом те харесва, а и ти сигурно го харесваш?

Отново не отговорих.

— Значи проблемът е в теб? — попита тя, когато стигнахме до входната врата на приемното жилище. Ейприъл спря и се обърна към мен. — Виж, знам, че ти е много трудно с мама. Знам, че ти е трудно да се довериш на някого, защото тя винаги те предава.

— Но тя се държи така и с теб.

— Не, за мен е по-различно. Аз имам теб. Ти винаги помниш рождените ми дни и ми помагаш с домашните. Ти винаги си до мен, когато нея я няма.

Погледнах я невярващо. Смятах, че тя няма представа какво правех за нея през всичките тези години или че просто приемаше това за нещо нормално. За мен бе истински шок да разбера, че тя винаги е знаела прекрасно какво се случва.

— Само казвам, че трябва да бъдеш с Алекс, ако го искаш. Според теб, като не допускаш никого до себе си, се предпазваш, но е тъжно да живееш така. В някакъв момент трябва да се довериш на някого — дори и този човек да те нарани. А и навярно дълбоко в себе си вярваш на Алекс, защото в противен случай нямаше да му позволиш да дойде с теб тази вечер.

След тези мъдри думи тя се обърна и почука на вратата.

Предполагах, че ще ми бъде трудно да я оставя у приемното семейство. Притеснявах се, че ще се разстрои и ще ме моли да я взема с мен. Но случилото се тази вечер явно я бе направило по-спокойна и по-силна, и я бе накарало да се примири с факта, че за решаването на проблема е нужно още малко време. Или пък това, че аз се бях разстроила толкова много, я бе убедило, че правя всичко по силите си, за да сме отново заедно. Затова тя не създаде никакви неприятности.

С Алекс се прибрахме в „Найтсбридж“ в мълчание. Все още бе тъмно, а събитията от нощта се въртяха в ума ми, докато пътувахме по мокрите от дъжда улици.

— Добре ли си? — попита най-накрая той, щом наближихме апартамента му.

— Чувствам се ужасно, че я оставих на онова място.

С лекота можеше да ме успокои с безсмислени баналности и да ми каже, че всичко ще се оправи, но не бях в настроение да ги слушам и той сякаш разбра това.

Беше вече почти шест часа сутринта, когато се качихме в асансьора. Алекс натисна копчето и се обърна към мен. Виждах, че искаше да ми каже нещо, но не бе сигурен как ще реагирам на думите му.

— Какво има? — Дори и аз усетих колко уморено и отегчено звучах.

— Искаш ли да поостанем и да поговорим? — Протегна отбранително ръце, сякаш вече усещаше подозрението ми. — Нямам скрит мотив, честна дума. Просто мисля, че имаш нужда да се успокоиш. И без това няма да можеш да заспиш.

Шестото ми чувство казваше да откажа, но знаех, че той е прав. Изпитвах силен прилив на адреналин и имах нужда да поговоря с някого за случилото се.

Последвах го в кухнята и седнах на централния остров, а той се зае да направи чай.

— Пия го без захар — казах аз, когато той извади пакета. Но Алекс не ми обърна внимание, сипа две лъжици захар в чашата ми и я сложи пред мен.

— Захарта е полезна при стрес.

Наблюдавах го как пече филийка хляб и я намазва с масло и мед. Настани се на стола срещу мен и ми подаде чинията, а аз поклатих глава.

— Не съм гладна.

— Хапни поне малко. Ще ти се отрази добре.

Отхапах внимателно от филията и осъзнах, че ми харесва много повече, отколкото предполагах. Алекс отпи от чая си. Настъпи неловко мълчание, което никак не ми допадаше. Погледнах го в очите.

— Виж, исках да ти обясня какво се случи миналата вечер. Онова, което видя… Джайлс и мен.

Той вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Не се тревожи за това. Права си. Не е моя работа какво правиш.

Думите му ме объркаха. Не очаквах да отхвърли темата по такъв начин. Не знаех какво друго да кажа, затова допих чая си.

— Е… най-добре е да си лягам.

Той кимна леко с глава.

— Да, разбира се.

Слязох от стола.

— Нина?

Гласът му ме спря. Поех си дълбоко въздух и се обърнах. Страхувах се от онова, което той щеше да каже, и моя отговор. Но лицето му беше безизразно и непроницаемо.

— Свободна ли си във вторник? — попита той делово.

Кимнах. Във вторник бяха срещите ми с Ейприъл, но съм сигурна, че тя ще се съгласи да се видим по същото време в понеделник.

— Добре. Ще организирам една игра, в която искам да участваш. Играта е важна. След нея дългът ти ще бъде изплатен.

Обзе ме разочарование. Не бях сигурна какво очаквах да ми каже, но със сигурност не и това. Опитах се да прогоня обърканите си чувства и да се съсредоточа върху въпроса.

— Мислех, че игрите винаги се провеждат в неделя.

— Участниците са свободни само във вторник. Ще успееш ли?

— Ще бъда там — казах аз и ми хрумна нещо. — Къде ще се проведе играта?

Той се поколеба за миг.

— Това може би няма да ти хареса. Исках да направя играта на някое специално и по-различно място. В началото не се сещах, но после ми хрумна тази идея.

— Е, кое е това място?

Сякаш знаех какъв щеше да бъде отговорът му.

— Имението „Рексли“. Семейното ни имение в провинцията.

И мястото, на което загина баща ми.