Тара Хайланд
Красив лъжец (34)

Тридесет и четвърта глава

Три месеца по-късно…

Майка ми извади една тава от фурната. Из въздуха се разнесе наситеният аромат на печено говеждо. Двамата с Алекс бяхме седнали на кухненската маса.

Мама остави тавата на плота, а сосът цвърчеше апетитно. Новият й приятел Джеф пристъпи напред и започна да реже месото, докато тя и Ейприъл пълнеха чиниите с печени картофи и зеленчуци, и ги сервираха.

— Мога ли все пак да помогна с нещо? — попита Алекс, когато сестра ми сложи на масата купа със свеж зелен фасул.

— Няма нужда, ти си гост.

Нямаше как да не забележа зачервеното лице на сестра ми и задъханите й думи. Очевидно все още си падаше по гаджето ми. Но влюбването й бе безобидно и скоро щеше да премине. Напоследък все по-често споменаваше някакво момче от нейния клас.

Алекс ме стисна леко по врата и ми каза:

— Аз не помагам, защото съм гост. Но какво е твоето оправдание?

— Аз съм просто мързелива — отвърнах и повдигнах многозначително вежди. — Поне в кухнята — допълних тихо, за да не ме чуят останалите.

— Хмм… — Той докосна носа ми със своя. — Значи това означава, че няма да ми готвиш? Трябваше да науча за това, преди да те поканя да се пренесеш при мен.

— Човек винаги трябва да чете дребния шрифт — съгласих се тържествено аз и го целунах по устните.

Всъщност чувствах се щастлива, като ги гледах как се суетят и сервират. Вече бях предложила помощта си, но ми бяха отговорили, че нещата са под контрол. Това идеално ме устройваше. Облегнах се на стола си и огледах хората в кухнята, всеки зает със своите задачи. Внезапно ме завладя неочаквано блаженство. Неделен обяд с говеждо печено и гарнитура — традиционният за всяко английско семейство ритуал.

Баща ми много обичаше неделното печено, а след смъртта му мама отказваше да го приготвя, защото бе прекалено болезнено за нея. Затова останах изненадана, че точно тя предложи да сготви именно това. Навярно изпитваше носталгия. В този ден окончателно се пренасях у Алекс и бях дошла, за да прибера последните си вещи. Тревожех се, че майка ми може да се разстрои, но сякаш готвенето наистина й доставяше удоволствие и през цялото време учеше Ейприъл на разни неща, точно както една майка трябва да прави. Предчувствах, че неделното печено щеше да се превърне в традиция.

Чиниите с месото и йоркширският пудинг^[1] бяха готови, и майка ми и Джеф най-после седнаха на масата. Алекс напълни чашите ни с вода. Виното бе единственият липсващ елемент от обяда ни — бяхме се отказали от него заради мама. Ейприъл седна последна, като, преди да се настани, сложи купа със сос на масата.

— Каза ли на Нина за Париж? — попита сестра ми, докато си сипваше картофи. Бе ясно, че говори на мама.

Канех се да разрежа отлично изпеченото парче месо, но оставих вилицата и ножа си.

— Не — изпреварих аз отговора на майка ми. — Нина за първи път чува за Париж.

— Ще ходим там през ваканцията за пет дни. С „Евростар“^[2].

Ейприъл бе много развълнувана и това беше разбираемо. За първи път щеше да пътува в чужбина. Но аз не споделях ентусиазма й заради предстоящата екскурзия.

— Кой ще пътува? — попитах възможно най-небрежно. Преместих поглед от Ейприъл върху мама и накрая го спрях многозначително върху Джеф. — Тримата заедно ли ще ходите?

Напоследък мама наистина се справяше доста по-добре. Преди да ме роди, бе работила като помощник-счетоводител и сега бе успяла да си намери такава работа в едно архитектурно бюро. В началото изпитваше известни трудности, защото не беше работила отдавна, но бързо привикна и започна истински да се наслаждава на малките предизвикателства, с които се сблъскваше всеки ден, и постигнатите малки победи. Мисля, че това й помогна да не посегне отново към алкохола, защото имаше с какво да се занимава.

Запознали се с Джеф на работа. Той е строителен инженер, който работи на свободна практика за шефа й и се отбивал в офиса веднъж или два пъти седмично. Излизаха от два месеца и той изглеждаше наистина добър човек. Бе разведен и имаше две деца, момчета на осем и единадесет години. Вече бе получил одобрението ми, макар и предпазливо, но връзката им все още бе в началото си. Искаше ми се да го опозная по-добре, преди да се превърне в постоянна част от живота на Ейприъл. Не желаех майка ми отново да повтаря грешката, която често допускаше — да се впусне в следващата връзка и да забрави всичко останало. Ако нещата между тях не се получат, тя можеше отново да се върне към бутилката, а ние всички се стремяхме да не допуснем това.

Но за мое облекчение тя поклати глава.

— Не, Джеф няма да идва. Ще сме само аз и Ейприъл.

— Тя се пресегна и хвана ръката на сестра ми. — Почивка по женски, с разглеждане на много забележителности и кроасани. И може би с малко пазаруване.

Ейприъл изпищя от щастие, а аз бях готова да кажа, че ще тръгна с тях. Но Алекс ме изпревари, сложи ръка на коляното ми и го стисна леко. Знаех какво означава това — че предусеща какво смятам да кажа и иска да ме спре. Двамата бяхме разговаряли вече по този въпрос — че трябва да имам повече доверие на майка си, да й позволя да се грижи за сестра ми и да обръщам повече внимание на себе си. Но бе много по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни.

Огледах масата и отново се изненадах колко добре се справяше семейството ми, което доскоро бе напълно разбито. Именно затова приех без колебание предложението на Алекс да се преместя при него. Той скоро щеше да отвори хотела си, а заради работата по него не му оставаше много време. Все още обичаше да излиза, когато имаше възможност да го прави, но не се бе върнал към предишното си саморазрушително поведение. Дори бе започнал да се разбира по-добре с баща си. Смъртта на Джайлс ги беше накарала да сключат примирие и да положат усилия да се справят. Двамата бяха много различни, но поне можеха да започнат да се ценят такива, каквито са.

Сега Алекс вечеряше с баща си веднъж седмично. Нямах нищо против техните срещи, но все още не бях готова да се присъединя към тях. Разбирах, че Дънкан бе прикрил обстоятелствата около смъртта на баща ми, за да защити семейството си, но все още не му бях простила напълно. Той все пак беше баща на Алекс, затова в даден момент трябваше да намеря начин да се виждам с него, но имаше време за това. В момента исках просто да се наслаждавам на мига.

Вдигнах чашата си с вода и казах:

— Е, тогава да пием за Париж.

— Не можем да вдигаме тост за това — отвърна майка ми. — Днес се изнасяш от къщи. Трябва ни по-подходяща наздравица.

— Тогава да вдигнем тост за новите приключения — предложи Алекс.

— Това звучи чудесно — съгласи се Ейприъл.

Всички вдигнахме чашите си, чукнахме се и пихме за новите приключения.

— Това е последният кашон — каза Алекс и го остави на пода в спалнята. Изправи се и театрално разтри гърба си. — Между другото, дължиш ми един масаж. Нали каза, че нямаш кой знае колко много багаж?

Бе рано вечерта. След неделния обяд всички заедно отидохме на дълга разходка, за да изгорим калориите от печеното и ябълковия десерт. Най-после двамата с Алекс се прибрахме в апартамента му.

— Хм… — Вдигнах поглед от куфара с дрехи, който разопаковах, и огледах стаята. — Да, явно имам повече неща, отколкото предполагах.

Алекс погледна часовника си.

— Ако оправим багажа по-бързо, ще имаме време за един филм. Откъде искаш да започна?

Кимнах към един от кашоните, на който имаше надпис „Училище“.

— Нека този кашон бъде първи — отвърнах аз.

— Добре, ще го занеса в кабинета.

Той занесе кашона надолу по коридора в третата, най-малка спалня, която щях да използвам за мой кабинет.

Записах се в местен колеж, за да мога да взема матурите си. До момента ученето много ми харесваше. Единственият недостатък бе липсата на свободно време. Курсът ми беше интензивен, взимах две години за една. Продължавах да работя във фитнеса по двадесет часа седмично, така че бях доста заета.

Алекс ми каза да не се тревожа за работата и ме увери, че ще ми дава пари. Сега вече трябваше да работя само за своята издръжка, защото мама можеше да се грижи за Ейприъл и за себе си. Въпреки това настоях да остана във фитнеса. Бях извървяла дълъг път и най-после се бях разкрила пред него, но за мен бе важно да запазя независимостта си и да се издържам сама. Според мен това беше добър пример за Ейприъл. Исках тя да се научи да бъде самостоятелна.

Сигурно бяха минали около пет минути, когато чух Алекс да се връща в спалнята. Вдигнах поглед и го видях да стои на прага с намръщено лице.

— Какво е това?

Първоначално не разбрах какво държи в ръката си, но щом видях, затворих очи. Надявах се да успея да отложа този разговор поне още известно време.

— Проспекти на университети — признах аз. Изправих се, изтупах прахта от дънките си и взех брошурите от ръката му. Бяха общо три на брой — за „Нотингам“, „Манчестър“ и „Екзитър“. Най-близкият от тези университети беше на два часа и половина път с влак от Лондон. Пътуването с автомобил отнемаше още повече време. — Мисля да кандидатствам право.

Можех да кандидатствам в някой лондонски университет, но шестото чувство ми казваше да не го правя. Би било прекрасно да съм с Алекс, но така нямаше да създавам нови приятелства. Какъв бе смисълът да уча в университет, ако нямаше да се впусна изцяло в това приключение?

— Защо не ми каза?

Въздъхнах. Нима щастливите ни дни вече свършваха след дванадесет седмици, изпълнени с блаженство? Коремът ми се сви само при мисълта за това.

— Предполагам, че не исках да повдигам въпроса, докато не стане наложително. — Прокарах пръсти през косата си. — Проблемът е, че ще се наложи да се изнеса оттук. Вероятно няма да се виждаме често през семестъра. Не знаех как ще реагираш — обясних аз и смръщих лице. — Тъкмо се събрахме. Сякаш не е особено добра идея да създавам пречки едва в началото на нашата връзка.

— Не, не е — прекъсна ме Алекс. Сините му очи бяха меки и искрени. Той обгърна лицето ми с ръцете си и каза: — Ако искаш да кандидатстваш в университет, трябва да го направиш. Дори и това да означава, че известно време ще сме разделени. Ще се наложи да повярваш, че ще намерим начин да се справим и с това.

Той се наведе и ме целуна, а в този миг аз осъзнах, че наистина вярвах в това.