Тара Хайланд
Красив лъжец (20)

Двадесета глава

Отворих очи. Не знаех къде се намирам. Със сигурност не бях в Лондон. Далечният шум на автомобили бе заменен от птичи песни и бръмченето на трактор. Стаята бе полутъмна, съвсем малко светлина влизаше през тясната пролука между дебелите плюшени завеси.

Спомних си събитията от предната нощ. Изведнъж осъзнах, че съм гола и съм се сгушила до топло мъжко тяло, а нечия ръка ме прегръщаше през кръста.

Тялото ми се вцепени, а ръката ме притисна още по-силно.

— Будна ли си? — попита Алекс.

Измърморих утвърдително вместо отговор. Нямах представа как трябва да постъпя в тази ситуация. Всичко се беше случило в един страстен миг, а сега, в студеното утро, аз не знаех как трябва да продължи. Въпреки споделената интимност Алекс все още ми беше непознат.

Той се изправи и се подпря на лакът.

— Успя ли да се наспиш? — Звучеше загрижен. — Снощи си легнахме късно…

— Добре съм. — Исках да се държа спокойно, докато разбера какво се очакваше от мен. Не знаех как трябва да постъпя.

Изминалата нощ бе много важна за мен, но това не означаваше, че Алекс приема нещата по същия начин. Той е имал много такива срещи само за една нощ. Може би сега просто чакаше да се облека и да си тръгна.

— Просто добре? Е, това е удар по самочувствието ми. — В гласа му се усещаха флиртуващи нотки, които звучаха обещаващо, но не исках да правя никакви предположения, затова замълчах.

Алекс ме дръпна нежно и аз се преобърнах по гръб. Наложих си да го погледна. Завивките покриваха тялото му само до кръста и ми бе много трудно да не забележа голите му мускулести гърди.

Той наклони глава на една страна и ме погледна внимателно.

— Е, ще ми кажеш ли какво се случва в главата ти?

Дотук с плана ми да си мълча. Дори и аз не можех да пренебрегна един такъв директен въпрос.

— Мислих си, че трябва да се приготвям. Да се връщам в Лондон…

Гласът ми заглъхна. Алекс не отговори веднага. Аз тайно го погледнах, подготвяйки се да бъда отблъсната. Но очите му танцуваха развеселено.

— Само не ми казвай, че смяташ да ми избягаш. — На лицето му се изписа престорена тъга. — Какво съм аз за теб? Просто поредната бройка?

— Да… не… просто не бях сигурна кое е редно… — Не можех да повярвам колко неубедително звучах. За щастие за Алекс това нямаше значение.

— Ами… — каза той проточено и наведе глава, така че устните му докоснаха рамото ми. — Ако зависи от мен — изрече той между целувките — бих предпочел да останеш още малко. Стига да не бързаш да се връщаш…

Положих усилия да не реагирам, но докато пръстите му галеха голия ми корем, несъзнателно ахнах.

— Всичко зависи от това дали ще ми посочиш добра причина да остана — отвърнах аз. Зарязах всички преструвки, прегърнах го през врата и го придърпах върху себе си.

 

 

— Гладна ли си?

Час по-късно все още бяхме в леглото. Алекс лежеше по гръб, главата ми беше на гърдите му и той галеше косата ми.

— Умирам от глад — признах аз. До момента не ми бе хрумвало, но в този миг осъзнах, че малко храна щеше да ми се отрази добре.

— Хайде да слезем и да видим какво ще открием в хладилника.

— Нима се очаква сами да си направим закуска? — престорено промърморих аз, а Алекс стана от леглото и обу дънките си. — Мислих, че на едно такова място ще има слуги, които изпълняват всяко наше желание. Какъв е смисълът да спя с богаташ, ако това няма да ми донесе поне някакви бонуси?

Той се засмя.

— Те знаят от опит, че предпочитам да не ми се бъркат.

Усмихнах му се нахално.

— Това означава ли, че мога да сляза долу гола?

— Щом така искаш. Но все пак е по-добре да облечеш това — отвърна той и ми подаде тениската си.

Щом се облякох, той ме хвана за ръка и двамата излязохме от стаята. Слизахме по стълбите и се смеехме. Той вървеше пред мен, а аз го следвах.

Но щом стигна до последното стъпало, той внезапно спря. Аз спрях зад него и надзърнах над рамото му, за да видя какво става. В коридора стоеше елегантен мъж на средна възраст, облечен в тъмносив костюм. Мъжът ме гледаше втренчено.

Беше Дънкан Ноубъл.

Тримата замръзнахме на местата си — Алекс и аз стояхме на последното стъпало, а баща му бе застанал върху каменния под на внушителния коридор. Настъпилата тишина стана неловка.

Алекс първи наруши мълчанието.

— Татко — каза той с неприкрита враждебност. — Какво правиш тук?

— Помолих Бил и Сара да те наглеждат. — Гласът на Дънкан бе също толкова спокоен. — Знаех, че отново си започнал да организираш покер игри, и имах предчувствие, че рано или късно някоя от тях ще се проведе именно тук.

Макар че Дънкан привидно бе ядосан заради покера, имах усещането, че това не беше единствената причина. Навярно се държах като параноичка, но мисля, че гневът му се дължеше по-скоро на моето присъствие. Исках да пусна ръката на Алекс, но той стисна пръстите ми окуражаващо. Това не ми подейства особено успокоително под строгия поглед на баща му.

Дънкан ме погледна, а аз потръпнах. Той бе достатъчно добър да ми даде работа и да ме покани на вечеря, а сега усещах, че бе разочарован да ме види тук с Алекс. Единственото хубаво нещо в цялата история беше, че все пак не бях слязла гола, макар че краката ми бяха на показ, тъй като носех само бельо и тениската на Алекс. Дръпнах тениската, в опит да се поприкрия още малко. Алекс също бе полугол — носеше само дънки. На Дънкан Ноубъл му стана пределно ясно с какво се бяхме занимавали, освен ако точно днес по някакъв начин не бе изгубил ясната си преценка.

Най-после отмести очи от мен и погледна сина си.

— Александър. Може ли да поговорим насаме, моля — каза той. — И, за бога, облечете някакви дрехи.

При тези свои думи той се обърна и тръгна към задната част на къщата.

Алекс въздъхна и ме погледна.

— По-добре да отида и да реша проблема.

— Разбира се. — Почувствах облекчение, че нямаше да участвам в разговора.

— Няма да се бавя. — Той ме целуна по носа. — Поне така се надявам.

Можех да отида в кухнята и да си направя закуска, но не се чувствах удобно, като знаех, че Дънкан Ноубъл е тук, затова реших да се върна в стаята на Алекс и да го изчакам.

Къщата имаше добра звукоизолация, но докато се качвах по стълбите, чух далечен шум от повишени гласове. Навярно бях много смутена, но не можех да се отърся от усещането, че аз съм причината за спора между Алекс и баща му.

Качих се на горния етаж и се сгуших на един от фотьойлите. Мислех, че Алекс ще се върне след няколко минути, но времето минаваше, а него го нямаше. По едно време чух как входната врата се затвори с трясък, но Алекс отново не се върна.

Накрая започнах да се чувствам глупаво да лежа там само по бельо. Станах и се облякох. Най-добре беше да изляза, независимо какво се случваше.

Тъкмо обувах обувките си, когато Алекс се появи на вратата.

— Какво стана? — Почувствах облекчение да го видя. — Наред ли е всичко?

Той не отговори. Просто си стоеше там и ме гледаше, а лицето му бе непроницаемо.

— Алекс? — подканих го аз, когато тишината стана изнервяща.

— Всичко е наред — отвърна той, отиде до леглото и се просна на него.

Не очаквах такъв отговор.

— Нима? Баща ти не изглеждаше никак доволен. Какво искаше?

— Обичайното. Да ме убеди да се откажа от покер игрите.

— О… ясно.

Изчаках за още обяснения, но такива не последваха. Замислих се дали да не легна до него, но нещо ме спираше да го направя. Настроението на Алекс се бе променило. Флиртаджийските закачки бяха изчезнали. Бе покрил лицето си с ръка, така че не виждах очите му. Пред мен стоеше онзи студен и сдържан Алекс от изминалата седмица. Разговорът с баща му очевидно му бе повлиял, независимо за какво бяха говорили.

Надигна се на лакти и ме погледна.

— Виж, имам няколко неща за вършене. Искаш ли да се прибереш в Лондон с влака?

Отворих изненадано уста. Исках да попитам нямаше ли да закусваме, но интуицията ми казваше да не го правя.

— Разбира се — отвърнах аз. — Няма проблем, ще се прибера с влака.

— Добре. Ще ти извикам такси.

Събрах нещата си, докато той се обади за такси, опитвайки се да не обръщам внимание на студенината и тревогата, които ме обземаха.

— Ще си взема душ — каза той, щом приключи разговорът. — Можеш да си тръгнеш сама, нали?

— Да… разбира се. — Не знаех какво друго да кажа. Ситуацията бе станала толкова неловка, а аз не разбирах защо. Тъкмо щях да си тръгна, но нещо ме спря. — Алекс?

— Хмм?

— Навярно се държа като параноичка… но дали баща ти се ядоса, защото ни завари заедно?

Той беше зает да изпраща съобщения от телефона си и дори не вдигна поглед, а само попита:

— Защо да е ядосан за това?

Намръщих се и се замислих. Хрумваше ми само едно нещо, независимо колко невероятно изглеждаше.

— Не знам… може би е преувеличено, но нали знаеш, че майка ми и баща ти са скарани? Питах се дали няма нещо общо с това…

Така и не успях да накарам майка ми да ми каже защо онази нощ го изгони от дома ни. Какво толкова ужасно се бе случило, че то да повлияе на начина, по който Дънкан Ноубъл приемаше връзката ми с Алекс?

Но той не се интересуваше от размислите ми.

— Мисля, че влагаш прекалено много емоции — каза той, прибра телефона си и ме целуна по носа.

Това трябваше да бъде жест на обич и нежност, но с него сякаш ме игнорираше. Или пък бе само плод на въображението ми.

— Какво мога да кажа? Благодаря за невероятната вечер. Беше страхотна — рече той.

Разговорът не вървеше, но не можех да разбера каква точно бе причината за това. Постоянно се питах дали всичко е наред. Бях сигурна, че странното настроение на Алекс е безспорно свързано с онова, което му е казал баща му.

Той вече беше на вратата. Не исках всичко да приключи по този начин. Отчаяно се питах какво да кажа.

— Ще се върнеш ли до довечера? Защото, ако се прибереш, можеш да се отбиеш в клуба.

Алекс спря, обърна се и ме погледна.

— Да — каза той след кратка пауза. — Да, ще се видим в клуба.

— Чудесно. — Гласът ми беше престорено весел. Исках да кажа още нещо, но отношение му не бе никак предразполагащо.

Докато слизах по стълбите, не можех да се отърся от странното усещане, че нещо не беше наред. Но каква бе причината? Всичко между нас вървеше страхотно до появата на баща му. Не можех да си представя, че думите на Дънкан Ноубъл биха могли да го настроят срещу мен.