Тара Хайланд
Красив лъжец (25)

Двадесет и пета глава

— Вечерята беше чудесна, мамо. — Ейприъл побутна празната си чиния и се отпусна на стола. — С удоволствие бих хапнала и трета порция, но преядох.

Тя потупа корема си, а аз не успях да сдържа усмивката си. Това бе първата вечер на сестра ми у дома и до момента всичко вървеше много добре. Ейприъл хареса апартамента и новата си стая, а мама приготви любимата й лазаня за вечеря, за да отпразнуваме завръщането й. Но тя се радваше най-вече, че отново бяхме заедно.

Аз също бях много щастлива, че Ейприъл се върна. Така жилището се бе превърнало в наш дом. А и завръщането й ме принуди да сключа примирие с мама.

— Да, този път вечерята ми се получи много добре — каза мама. — Макар че можех да добавя чаша вино към соса.

Погледът, който й отправих, бе толкова строг и остър, че можеше да нареже дори стъкло.

— Шегувам се!

Видях разтревоженото изражение на сестра ми, затова някак успях да преглътна отговора си. Не исках да разваля първата й вечер у дома.

— Ще направя чай — казах аз.

Станах от масата, напълних чайника и оставих Ейприъл и майка да си поговорят и да наваксат пропуснатото. Не се бяха виждали три месеца, защото мама не искаше сестра ми да я посещава в рехабилитационния център. Облегнах се на плота, докато чаках водата да заври, доволна да ги видя отново заедно. Двете толкова много си приличаха и бяха толкова по-женствени от мен — говореха си за дрехи и си разказваха последните клюки за знаменитости.

— А как вървят нещата с момчетата? — попита мама. — Има ли някой симпатичен младеж в класа ти?

Завъртях очи с досада. Колко типично за майка ми — да постави момчетата преди училището.

За щастие Ейприъл направи гримаса.

— Не, всички момчета са отвратителни. — Останах доволна да чуя това, защото все още не обръщаше голямо внимание на момчетата. Но тя ме погледна многозначително и каза: — Но Нина си има гадже.

Цялата изтръпнах. Не бях предупредила Ейприъл да си мълчи за Алекс най-вече защото нямах особена причина да го правя.

Но тя не забеляза смущението ми и продължи да говори, без да вижда знаците ми, с които се опитвах да я накарам да замълчи.

— Той е много красив.

— О, така ли? — Доволното изражение на мама бе нелепо.

— И има страхотна кола. Сигурно е много богат.

Мама ме погледна.

— Забелязах тайните ти телефонни обаждания и се чудех с кого ли говориш — пошегува се тя. — Е, кой е този младеж и защо аз все още не го познавам?

— Никой. — Исках тонът ми ясно да покаже, че няма какво да коментираме. — Ейприъл е разбрала погрешно.

Но Ейприъл не схващаше намеците ми.

— Това са глупости и ти го знаеш. Той е толкова влюбен в теб, а и ти в него. Разбрах го, когато той ме закара до вкъщи. Как му беше името… — Тя се замисли за миг. — Започваше с А. — Ейприъл мислеше задълбочено, а аз се молех да не се сети, но в следващия миг тя вдигна победоносно поглед. — Сетих се! Алекс. Алекс Ноубъл. Запомних го, защото звучи много изискано…

Лицето на майка ми пребледня. Не знаех какво да кажа, нито какво мисли тя. Но мама очевидно не искаше да покаже пред Ейприъл, че има проблем, защото се обърна към нея и се усмихна ведро.

— Достатъчно, скъпа. Сестра ти има нужда от лично пространство и уединение. Защо не отидеш да си разопаковаш багажа? Ще ти донеса чая.

Изчака Ейприъл да излезе от стаята и насочи вниманието си към мен.

— Е, вярно ли е това? С Александър Ноубъл ли излизаш?

— Да — отвърнах аз почти непочтително. — Това проблем ли е?

След думите на Дънкан Ноубъл, очаквах тя да се ядоса много и да започне да ми чете лекции. Но вместо това мама само въздъхна дълбоко и ме погледна с изпълнени с тъга очи.

— О, Нина — каза тя и замълча, клатейки глава. — Как се случи това?

Обясних й накратко, че се бе наложило да се свържа с Дънкан Ноубъл и да го помоля за работа. Печалното й изражение ме накара да избухна.

— Моля те, недей и ти. Защо нашата връзка е такъв проблем за всички?

Майка ми ме гледа продължително, сякаш се чудеше как да отговори. Накрая се усмихна с усилие и ме изненада.

— За мен не е проблем, че излизаш с Алекс. Просто съм изненадана, това е всичко.

Не бях сигурна дали да вярвам на думите й. Но не ме беше грижа. Бях щастлива с Алекс. Не ми пукаше какво мислят другите.

 

 

Следващата вечер отидох у Алекс на вечеря.

В момента ситуацията между нас беше странна. Бяхме свикнали да се виждаме често, докато работех за него, и дори живяхме под един покрив. Сега бе по-трудно да се срещаме, защото исках да прекарвам повече време с майка ми и Ейприъл, и се стараех да създам някакъв ред в живота ни.

Тази вечер смятахме да излезем, но накрая си останахме вкъщи и поръчахме пица, която изядохме сгушени под завивките, гледайки дивиди. Той искаше да остана през нощта, но му отказах с неохота. Майка ми се държеше чудесно след прибирането си у дома, но все още й нямах доверие и не можех да я оставя сама с Ейприъл.

— Никога няма да си го простя, ако се случи нещо, докато съм тук.

Понякога все още се будех през нощта и премислях колко по-различни можеха да са нещата след пожара.

Алекс каза, че разбира и в единадесет часа ме закара у дома.

Цяла вечер не му казах, че майка ми знае за него. Спряхме пред сградата, той се наведе да ме целуне, а аз му позволих да го направи, защото исках да отложа още малко времето, преди да му кажа истината.

Най-после се отдръпнах, а Алекс протегна ръка и докосна лицето ми. Колата бе паркирана под една улична лампа, която осветяваше силната му челюст и скулите му.

— Ще изчакам, докато стигнеш до входната врата — каза той.

— Можеш да ме изпратиш, ако искаш — добавих и изчаках миг преди да продължа. — Може дори да влезеш за малко. Знам, че Ейприъл много иска да те види отново. — Завъртях очи при последните си думи. Ако Ейприъл бе няколко години по-голяма, щях да имам сериозна конкуренция за вниманието на Алекс.

Алекс повдигна едната си вежда.

— И как ще обясним присъствието ми на майка ти? Ще трябва да се преструвам на някой друг ли? — Засмях се леко, защото той очевидно се опитваше да разведри разговора. — Ще използвам фалшиво име и фалшива самоличност…

Поех си дълбоко въздух.

— Това не е необходимо.

— Защо?

— Ами — започнах внимателно аз. — От вчера майка ми знае за теб благодарение на малката ми сестра, която е голяма клюкарка, така че можеш да дойдеш и да се запознаеш с нея.

Той не отговори веднага. Лицето му замръзна, отмести поглед от мен и се вгледа в далечината.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Защо не? — Той нямаше отговор за моя въпрос. Макар да виждах, че не му бе приятно, аз продължих да го притискам. — Моля те. Направи го заради мен. Важно е. — Усещах, че му дължа обяснение, затова продължих: — От години не се разбирам с майка ми. Но този път тя полага усилия. Ти значиш много за мен и аз искам тя да те познава.

Той задържа погледа си върху мен, а след това въздъхна.

— Добре. Печелиш.

Усмихнах се и отговорих:

— Обикновено става така!

Тръгнахме към апартамента, а Алекс ме хвана за ръка. Пуснах го, за да извадя ключовете от чантата си, но щом влязохме, пръстите му отново се преплетоха с моите, сякаш искаше да е сигурен, че съм до него.

Телевизорът във всекидневната работеше. Влязохме и заварихме мама и Ейприъл да лежат заедно на дивана. Двете се обърнаха, а лицето на Ейприъл грейна, щом видя Алекс.

— Алекс! — Тя сигурно каза името му, без да се замисли, но после разбра какво е направила и се изчерви. Малката ми сестричка определено си падаше по гаджето ми, макар че се опитваше да го прикрие. — Радвам се да те видя отново.

Едва сдържах усмивката си, когато чух колко сериозно се държи. Беше ясно, че се старае да скрие чувствата си към него.

Очаквах Алекс да се засуети около Ейприъл, но вместо това той остана до мен, притихнал и скован. Обърнах се към него и забелязах, че погледът му бе насочен в друга посока. Проследих го и осъзнах, че той всъщност гледаше майка ми.

Бях толкова увлечена от реакцията на сестра ми при вида на Алекс, че изобщо не помислих за мама. Погледнах я и видях, че лицето й бе пребледняло.

Като истинска дъщеря се притесних и изтичах до нея.

— Добре ли си? — Сложих ръка на челото й и се наведох уплашена, очаквайки да усетя мирис на алкохол в дъха й. Но опасенията ми се оказа напразни.

Думите ми привлякоха вниманието на Ейприъл. Щом видя колко бледа бе мама, тя сякаш напълно забрави за Алекс.

— Мамо! — Ейприъл застана на колене на дивана. — Какво има? Зле ли ти е?

— Не, не. — Тя махна с ръка. — Добре съм. Просто съм малко уморена, това е всичко. — Отворих уста с намерението да й противореча, но тя поклати глава. — Наистина. Не се тревожете.

Преди да успея да протестирам, тя се изправи, тръгна към Алекс и спря пред него. Със своите скромни сто и шейсет сантиметра височина и крехка фигура тя изглеждаше миниатюрна до неговите сто и деветдесет сантиметра и атлетично тяло. Но сякаш той се сви, щом тя застана до него.

— Значи ти си Алекс Ноубъл. — Гласът й бе сдържан и безпристрастен, затова не можех да преценя дали се радваше да го види, или тъкмо обратното.

Алекс сигурно също се притесняваше, защото облиза нервно устните си. Почти спрях да дишам в очакване на това, което предстоеше да се случи.

Тя продължи да го гледа, а след това сложи ръце на раменете му, изправи се на пръсти и го целуна по бузите. Постъпката й ме изненада, а майка ми само каза:

— Приятно ми е да се запозная с приятеля на Нина. Напрежението ми изчезна. Тя се върна на дивана, а аз отидох при Алекс и хванах ръката му.

— Искаш ли чай или нещо друго?

Искаше ми се той да поостане и да поговорим всички заедно, като истинско семейство. Но той поклати глава.

— Благодаря, но трябва да вървя.

Опитах се да прикрия разочарованието си.

— Да, добре. Разбира се.

Той се обърна към Ейприъл и й намигна.

— Постарай се да не разбиваш сърцата на момчетата.

— Тя се притесни и изчерви от вниманието; определено бе развълнувана. След това Алекс се обърна към майка ми: — Беше ми приятно да се запознаем, госпожо Бакстър.

Изпратих го до входната врата, но бях малко обезсърчена. Това със сигурност не бе страхотната среща със семейството, която си представях. Стояхме на полуосветения праг и аз наклоних глава за целувка по устните. Но Алекс набързо ме целуна по челото.

— Ще се чуем утре — каза той и докосна лицето ми с ръка така, сякаш ми беше по-голям брат.

Тръгна си, преди да успея да реагирам, по какъвто и да е начин.

 

 

На следващия ден се прибрах от работа и тръгнах направо към кухнята. От вратата чух майка ми да говори по телефона. Не разбрах какво точно казва, но спомена моето име, а след това и името на Алекс.

Не исках да подслушвам, затова влязох в стаята и я заварих седнала до масата. Тя явно не беше чула, че се прибирам и вдигна виновно поглед, щом ме видя.

Сега вече чух гласа на човека, с когото разговаряше. Беше мъжки и звучеше доста оживено.

— Нина се прибра — прекъсна го мама, преди да успея да разбера какво точно казва. — Ще затварям, но ще ти звънна по-късно.

Докато тя оставяше телефонната слушалка, аз си взех една ябълка от фруктиерата.

— Кой беше това? — Отхапах и задъвках бавно, очаквайки отговора й.

— Консултантът ми от рехабилитационния център. Проверява как се справям.

Задържах погледа си върху нея. Консултантът й беше жена, а гласът в телефонната слушалка със сигурност бе мъжки. Лъжеше ме, а аз нямах представа защо. Искаше ми се да я разпитам подробно, но се отказах. Щом желаеше да има свои тайни, това си беше нейна работа.

— Всичко наред ли е? — попитах вместо това в тон с думите й.

— Защо да не е?

Нямах представа какво се случва, но подозирах, че крие нещо от мен. Усмихнах се насила.

— Няма причина — изчаках един миг и добавих: — Ще се преоблека.

Излязох от кухнята с ябълка в ръка, сякаш плодът бе най-важното нещо на света. Държах се спокойно и непринудено, но умът ми препускаше. За момента нямах намерение повече да повдигам въпроса, но разговорът ме бе разтревожил.

* * *

Откакто Ейприъл се прибра у дома, в живота ни настъпи определен ред. Тя ходеше на училище, аз работех, а вечер цялото семейство се събираше за вечеря.

Майка ми започна да си търси работа и да се среща със стари приятели. За щастие тя не се занимаваше с лошите мъже, които се въртяха около нея преди. Една вечер получи обаждане от един от тях, но му каза, че не иска да го вижда и чува повече. Постъпката й ме накара да се гордея с нея. Този път се стараеше да се държи разумно.

Опитвах се да се сближа със семейството си, затова не ми оставаше много време да се виждам с Алекс. Ейприъл бе в особено настроение и искаше постоянно да бъде с мама и мен, сякаш се страхуваше, че щастието ни няма да продължи дълго. Притеснявах се, че не се среща с приятелите си, но реших да изчакам малко, преди да поговорим за това.

Но един четвъртък, две седмици след като се върна, Ейприъл се прибра от училище изключително развълнувана.

— Джули ме покани да спя у тях утре. Може ли да отида?

Страхотно! Най-после щях да имам една вечер само за себе си. Обичах сестра си, но гаджето ми ми липсваше и исках да прекарам малко време с него.

Обадих се на Алекс веднага след вечеря.

— Имам една прекрасна новина.

— Така ли? Каква?

— Утре вечер Ейприъл ще спи у приятелка. А аз мога да спя при теб.

Той не се зарадва на възможността, както очаквах. Почти не се виждахме, откакто Ейприъл се върна вкъщи, затова предположих, че изгаря от желание да преспя при него.

— Няма проблем, ако не искаш да ме видиш. Сигурна съм, че ще намеря друг млад джентълмен, който с готовност ще се възползва от шанса да ме покани да… — Тонът ми бе шеговит, но дълбоко в себе си бях изненадана от поведението му.

— Няма нужда. — Той се опита да ми отговори също толкова шеговито, но усещах някакво напрежение. — В колко часа смяташ да дойдеш?

— Свършвам работа в шест.

— В шест… добре… — звучеше някак разсеяно. — Защо не наминеш към осем и половина?

Думите му ме изненадаха. Обикновено искаше да отида веднага след работа и да си взема душ в апартамента му.

— Защо толкова късно? — не се сдържах и попитах аз. — Зает ли си?

Той се забави само секунда преди да отговори:

— Хю ме покани на питие утре след работа. Според мен смята да предложи на Джас…

Колебанието му ме разстрои за миг, но сега бях безкрайно развълнувана от идеята, че Хю смята да направи предложение на Джас.

— Боже мой… уау… — Едва осъзнавах важността на това събитие. — Нямам търпение да чуя всички подробности! Значи ще се видим в осем и половина.

Вероятно повече нямаше да се замисля за разговора ни, но изпитах силно желание да говоря с Джас. Разбира се, нямаше да й кажа нищо, но просто исках да чуя гласа й. Но тя беше доста заета.

— Нямам време за дълги разговори — каза тя задъхано.

— Утре заминаваме за Париж и опаковам багажа.

Думите й ме притесниха.

— Кога ще пътувате? — попитах аз, молейки се да ми каже, че заминават на другия ден вечерта.

— Утре сутринта, скъпа. Затова по-добре да… — Тя не довърши изречението, а направи звук, приличащ на боботещ автомобил.

— Да, разбира се. — Положих усилия, за да й отговоря с безгрижен глас, но едва успях. — Обади ми се, щом се приберете.

 

 

След разговора с Джас легнах на леглото си и се загледах в тавана, стискайки телефона в ръка. Един паяк си беше изплел мрежа до лампата. Наблюдавах го как се опитва да се изкачи по паяжината, а след това пада обратно долу.

Не откъсвах очи от паяка, който отново и отново се опитваше да се изкачи по паяжината си. Това бе единственият начин да се сдържа и да не се обадя на Алекс, за да го попитам защо ме излъга. Ненавиждах онези параноични момичета, които постоянно досаждат на гаджетата си и стават подозрителни, ако приятелят им не е постоянно до тях. Нямаше да позволя да се превърна в едно от тях.

Нямах причина да се съмнявам в него. Вероятно това бе просто някаква грешка, беше сгрешил деня. Утре вечер щяхме да се смеем на случката.

Защо тогава изпитвах безпокойство?

За мой късмет Ейприъл влезе в стаята, преди да успея да променя решението си и да му се обадя.

— Приключи ли с телефона? Моите безплатни минути свършиха, а искам да се обадя на Джули и да й кажа, че утре ще спя у тях.

— Да, приключих.

Станах от леглото, подадох й телефона и изпитах облекчение, че вече не е в ръцете ми. Така нямаше да се обадя на Алекс.

— Няма да говоря дълго — каза Ейприъл през рамо.

— Не се притеснявай, говори колкото искаш.

Тя се обърна към мен, а на лицето й имаше весело изражение.

— Наистина ли? Страхотно!

Ейприъл приключи разговора си след четиридесет и пет минути, а дотогава аз бях успяла да се успокоя и вече не изпитвах желание да се обаждам на Алекс.

На следващия ден също успях да не мисля за това. Събудих се късно и отидох на работа, където бях много заета цял ден.

Смятах да се отбия до нас и да се преоблека, преди да тръгна към апартамента на Алекс за срещата ни в 20:30. Но на една от другите рецепционистки й стана зле, затова аз се съгласих да остана до по-късно на работа. Нямаше смисъл вече да минавам през вкъщи и отидох направо у Алекс. Знаех кода за асансьора и си носех чисти дрехи, така че можех да се изкъпя и преоблека в апартамента. Той и без това щеше да излиза, макар че не знаех къде точно, но щях да съм там, щом се върне.

Не очаквах да има някого в апартамента, но когато влязох, забелязах, че лампите светят. Алекс сигурно ги бе забравил.

Вървях по коридора и изведнъж чух гласове във всекидневната. Смятах да извикам за поздрав, но интуицията ми ме предупреди да замълча. И тогава чух някаква жена да споменава името ми.

Гласът звучеше познато. Отне ми малко време да се досетя на кого принадлежи, защото това бе напълно неочаквано за мен. Говореше майка ми и звучеше разстроена. Какво, по дяволите, правеше тя тук?

Пристъпих напред по коридора, като внимавах да не вдигам шум, за да мога да чуя думите й.

— Алекс, не смяташ ли, че дъщеря ми заслужава да знае истината? — каза тя, щом стигнах до вратата, която бе открехната, така че чувах съвсем ясно какво говори. — Мислиш ли, че тя би останала с теб, ако знаеше какво си направил?

Думите й ме смразиха. Явно се бе случило нещо наистина ужасно, щом всички се страхуваха да ми кажат какво бе то. Но какво би могъл да направи Алекс, за да не искам повече да бъда с него? Дълбоко в себе си не исках да знам, не исках нещо да разруши щастието ми. Но нещата все някога щяха да излязат наяве и може би това щеше да се случи точно сега.

Поех си дълбоко дъх и отворих вратата. В стаята бяха майка ми, Алекс и баща му. Всички се обърнаха, за да видят кой ги прекъсва, но щом разбраха, че съм аз, на лицата им се изписа ужас.

Огледах ги един след друг.

— Нямаше как да не чуя спора ви — казах аз. — Иска ли някой все пак да ми каже какво, по дяволите, става?