Тара Хайланд
Красив лъжец (1)

Първа глава

— Сама ли си?

Мъжът не ме погледна, докато задаваше въпроса, бъркайки в портфейла си. Извади три банкноти, за да плати бензина, и ги пъхна в малкия отвор. След единадесет часа вечерта приемахме плащания единствено по този начин, защото магазинът бе заключен като предпазна мярка.

Пръстите ни се докоснаха само за миг, докато взимах парите му, и аз се отдръпнах при допира на влажната му, студена кожа. Трябваше да устоя на желанието си да избърша ръка в гащеризона си, затова се забавих на касата и затърсих дребни за рестото.

Съвсем съзнателно не отговорих и се надявах, че той няма да настоява повече. Но тогава чух гласа му, този път по-настоятелен:

— Попитах дали си сама… — Погледна баджа с името ми, закачен на раирания ми гащеризон. — … Нина.

Пулсът ми се ускори. Бях сама в бензиностанцията, но не исках той да разбере. Особено като се имаше предвид, че бе единственият клиент от полунощ насам. Все пак беше в първите часове срещу понеделник и всички разумни хора спяха, за да си отпочинат добре преди натоварената лондонска седмица, която ги очакваше.

Поех си дълбоко дъх и се обърнах към него:

— Управителят е отзад. — Наложих си да го погледна в очите. — Ще го извикам, ако желаете.

Охранителните камери отново не работеха, така че ако се стигнеше дотам, от полицията щяха да разчитат на мен да опиша мъжа. Огледах го, търсейки някакъв отличителен белег, но нямаше такъв. Беше бял, на средна възраст, с кестенява коса и кафяви очи. Беше среден на ръст и килограми — напълно безличен. Бе паркирал белия си ван, така че не виждах регистрационния му номер.

Мъжът старателно преброи рестото и пъхна парите в задния си джоб. Вдигна поглед и веселото му изражение показваше, че знае, че блъфирам.

— Не трябва да те оставят сама. Не и по това време на нощта. Младо момиче като теб. Не е никак безопасно. Кажи това на управителя. — Кимна за довиждане и си тръгна, без да каже нищо повече.

Наблюдавах го, докато прекосяваше площадката и се качваше във вана си. Едва след като си тръгна, осъзнах колко напрегнато беше тялото ми. Издишах шумно и си наложих да се успокоя.

Трудно можех да определя какво мисля за мъжа. Може би наистина бе загрижен, а не страшен злодей. Повечето хора не смятаха, че е правилно едно деветнадесетгодишно момиче да работи само през нощта, но нощните смени са по-добре платени от дневните, а парите ми трябваха.

Беше почти 2 часа след полунощ, затова изхвърлих мисълта за мъжа от ума си и се приготвих да затворя. Прибрах слабия оборот за вечерта в сейфа отзад, облякох якето си, взех чантата си и тръгнах към вратата. Спрях за миг и долепих нос в стъклото, докато се взирах в тъмнината. Бях нащрек като газела в Серенгети. Никой не се спотайваше в тъмното, затова угасих осветлението. Бензиностанцията потъна в мрак. Единствено площадката отпред беше осветена от флуоресцентната светлина на табелата, издигната до пътя. Отворих вратата и излязох.

Миризмата на бензин ме удари в носа заедно със студения нощен въздух. Работех тук отдавна, но така и не успях да свикна с нея. Тя се просмукваше навсякъде — в дрехите и кожата ми. След всяка смяна прекарвах часове под душа, но не можех да се отърва от този мирис.

В едната си ръка държах голямата връзка с ключове от магазина, бях приготвила тези, които ми трябваха, за да не се бавя. Имаше две ключалки и един катинар. Вече се справях със заключването за тридесет секунди. Накрая дръпнах катинара, за да се уверя, че е заключен, пуснах ключовете в чантата си и тръгнах в тъмнината.

Все още бях нащрек, докато минавах през площадката на бензиностанцията. Взирах се в сенките за някакво движение. Пулсът ми се успокои едва когато стигнах до главното шосе. Повечето хора смятаха този район на Източен Лондон за опасен, но аз нямах нищо против да се прибирам сама през нощта. Макар че в квартала „Тауър Хамлетс“ имаше много висока престъпност и бедност, аз никога не бях имала неприятности. Според мен причината се състоеше в това, че успявах да си придам вид на много твърда и страшна. Външността ми не беше особено заплашителна — бях висока едва един метър и шейсет и пет сантиметра и бях слаба. Но облечена в обичайните си дрехи — тъмни дънки, рокерски ботуши и спортно яке — изглеждах като човек, с който другите не желаят да си имат работа. А и заради късата ми тъмна коса, скрита под шапка, човек лесно можеше да ме сбърка с момче.

Тръгнах по шосето, водещо към пристанището. Отдалечавах се от богатия район „Канари Уорф“^[1] и вървях към по-бедния „Плейстоу“ в „Нюхам“, където живеех. Обикновено край дюнерджийниците се събираха много младежи, но тази вечер улиците бяха почти пусти. Беше краят на септември и по земята вече имаше скреж, така че никой не се мотаеше навън, без да има основателна причина за това.

Две момичета на моята възраст се бяха сгушили пред денонощния магазин и брояха парите си, за да си купят цигари. Късите рокли, с които бяха облечени, подсказваха, че се връщат от някой нощен клуб. Завиждах им за безгрижния им живот. Докато минавах, хвърлих един поглед към магазина и кимнах на продавача вътре. Цените тук бяха много надути, но беше единственото място, откъдето посред нощ можех да купя водка за майка ми. Персоналът ме познаваше добре.

Внезапен рев на сирени разцепи тишината. Огледах се инстинктивно и видях как профучаха две пожарни, последвани от линейка. След петстотин метра завиха надясно по нашата улица.

Първата ми мисъл беше: „О, мама. Не отново“.

След това започнах да тичам.

За около минута и половина изминах разстоянието. Едва дишах, когато завих на ъгъла към „Хейфийлд Корт“ — общинските жилища, в които живеехме. Три скучни блока се извисяваха на двадесет етажа над бетонен площад. В центъра имаше едно самотно дърво, което растеше хилаво заради постоянната липса на слънчева светлина. Преместихме се тук, когато навърших тринадесет — годината, в която баща ми почина. След като видях мястото за първи път, си изплаках очите. Нямаше нищо общо с красивата улица в предградието, където живеехме преди това. Но след смъртта на татко нямахме пари да плащаме ипотеката и общинското жилище беше единственото решение.

Погледнах към петнадесетия етаж на нашия блок. На площадката пред апартамента ни имаше пожарникари. Можех да предположа какво се беше случило. Мама не за първи път заспиваше пияна, докато пушеше.

Парамедиците вече качваха някого в линейката, което означаваше, че този път асансьорът работеше. Приближих се и видях мама на носилката. На лицето й имаше кислородна маска заради вдишания дим, но иначе не беше пострадала.

Тя вдигна поглед към мен. Големите й виолетови очи бяха тъжни, а бледорусите й къдрици падаха около нежното й лице. Дори след всички тези години, в които тя не спираше да пие, все още беше красива — истинско въплъщение на женствеността. Аз изобщо не приличах на нея, а по-скоро на баща ми — бях наследила неговата квадратна челюст, шоколадовокафявите му очи и коса, и смуглата му кожа.

— Къде е Ейприъл?

Парамедикът ме погледна изненадано заради враждебния ми глас, но не ми пукаше. Цялото ми съчувствие и симпатии към майка ми бяха изчезнали много отдавна. Сама си беше виновна — със своята слабост провали живота на всички ни. Разбира се, не беше лесно да изгубиш съпруга си и сама да отглеждаш дъщерите си. Но нямаше никаква полза от това да дави мъката си в алкохол. Тя стремително се носеше по пътя на самоунищожението. Но сестра ми бе нещо съвсем различно…

Ейприъл беше едва на четиринадесет години и не заслужаваше да живее по този начин.

— Къде е тя? — попитах отново.

Майка ми дори не направи опит да проговори, а извърна очи към полицейската кола. Проследих погледа й и изпитах облекчение, когато видях Ейприъл. Тя стоеше там, облечена в карираната си пижама, с кафяво одеяло, наметнато върху крехките й рамене. Плачеше на глас, а една млада полицайка се опитваше да я успокои.

Ейприъл навярно усети, че я наблюдавам, защото вдигна поглед. Без въобще да се замисли, че е боса, тя се откъсна от полицайката, изтича към мен през неравния бетон и се хвърли в ръцете ми.

— О, боже, Нина. Толкова се радвам, че се върна — изплака тя в силната ми прегръдка. — Знаех, че тази вечер тя беше зле. Трябваше да остана будна, но…

Но тя беше на четиринадесет и се нуждаеше от сън. Не беше честно някой да очаква от нея да се грижи за пияна тридесет и девет годишна жена, която не биваше да се държи по този начин.

Притиснах сестра си още по-близо до себе си и я погалих по косата. Имаше късмет, че бе наследила външността на мама, но за щастие не беше взела нищо от егоистичния й характер. Хората често мислеха, че не съм доволна, тъй като очевидно не бях от печелившите в лотарията с разпределението на гените. Но истината бе, че се радвах, защото нямах нищо общо с майка ни.

— Не се обвинявай — не изричах тези думи за първи път. — Ти нямаш никаква вина.

Ейприъл се отдръпна от мен и ме погледна с големите си, пълни със сълзи очи.

— Ще ме отведат, нали? След това, което се случи…

Тя заплака.

Разбирах тревогата и тъгата й. Последния път социалният ни работник ни беше предупредила, че при следващ инцидент ще преместят Ейприъл в приемно семейство. Изкушавах се да й кажа, че нямаше да я вземат, но не смятах да я лъжа. След много неспазени обещания човек спира да се доверява на другите. Научих го по трудния начин. Не беше честно да отнемам това на Ейприъл.

Изпитах вина, че бях отишла на работа. Това нямаше да се случи, ако работех само през деня. Но ни трябваха пари и считах, че това е по-важното.

— Съжалявам, скъпа.

Нечий глас прекъсна обвиненията, които отправях към самата себе си. Беше съседката ни Дорийн Купър — слаба, притеснена жена с пет деца. Тя беше обещала да наглежда майка ми, докато мен ме няма.

— Помислих, че си е легнала в полунощ. Но после се включи противопожарната аларма…

Всички други се чувстваха виновни, с изключение на човека, който наистина трябваше да се чувства така — нашата егоистична майка.

Затворих очи и си пожелах целият този кошмар да приключи.