Тара Хайланд
Красив лъжец (4)

Четвърта глава

На следващия ден следобед слязох от метрото на спирката „Грийн Парк“, която се намираше най-близо до „Дестинация“. Разбираемо, нощният клуб беше в „Мейфеър“, един от най-престижните райони на Лондон. Минах покрай хотел „Риц“, пресякох шосето, тръгнах по улица „Олд Бонд“ и минах покрай всички скъпи бутици — „Тифани“, „Луис Вутон“, „Джими Чу“… От магазините излизаха жени с красиви прически, последвани от техните шофьори, натоварени с торби с покупки. Какво, за бога, правех аз тук?

След срещата ми с Дънкан Ноубъл потърсих информация за „Дестинация“ в интернет и вече бях още по-убедена, че мястото изобщо не бе подходящо за мен. Това беше частен клуб за членове — млади, готини и богати хора. Парите и добрият външен вид бяха задължителни условия тук. На мен ми звучеше като претенциозно и елитно място, а аз мразех тези две неща. Но трябваше да се възползвам максимално от ситуацията.

Вървях по лабиринта от луксозни улици, докато най-после не стигнах до „Дестинация“. Подобно на повечето нощни клубове в квартал „Мейфеър“ и този се намираше в сутерена на една от големите жилищни сгради. Някога тези красиви сгради са били лондонските резиденции на някои от най-богатите хора в страната, но днес бяха превърнати в посолства, петзвездни хотели и офиси на фондове. Отвън нямаше никакви табели за клуба, но последвах указанията и намерих страничния вход, на който ми бяха казали да отида.

Позвъних на интеркома.

— Да? — отвърна отчетлив глас.

Уверих се, че бях на правилното място, казах как се казвам и обясних защо бях там. След миг вратата се отвори.

Влязох в малко, но модерно обзаведено фоайе. Зад едно бюро стоеше равнодушна блондинка. Спокойно можеше да бъде отдавна изгубената сестра близначка на Пандора, личната асистентка на Дънкан Ноубъл.

— Седнете. Джайлс ще дойде след минута — каза тя и отново впери поглед в екрана на компютъра си.

Зад нея имаше хладилник със стъклена врата, пълен с бутилки вода „Вос“^[1]. Очевидно нямаше да ми предложат нищо за пиене, затова се настаних на ниския кожен диван и зачаках.

Пет минути по-късно се появи висок, слаб мъж, който предположих, че беше Джайлс Ноубъл. Беше красавец — изглеждаше спретнат, образован и консервативен, с къса, пясъчноруса коса и дружелюбно, открито лице. Беше облечен спортно-елегантно, а дрехите му бяха класически избор за офис — чино панталон и синя риза, с навити ръкави, сякаш денят му беше наистина натоварен. Изглеждаше така, като че ли току-що беше излязъл от каталог на модния дизайнер Ралф Лорън.

— Нина, нали? — Той ми се усмихна и на бузите му се образуваха трапчинки. — Аз съм Джайлс Ноубъл. Какво ще кажеш да отидем в офиса ми?

Последвах го в офиса му, където той се настани зад бюрото си и ми направи знак да седна на стола срещу него. В интернет попаднах на няколко статии за него, докато търсих информация за клуба, и знаех, че беше едва на двадесет и четири години, но вече го считаха за изключително успешен. Беше златно момче, завършил „Оксфорд“, очевиден наследник на „Ноубъл Ентърпрайзис“ и беше превърнал „Дестинация“ в най-известния нощен клуб в Лондон. Човек спокойно можеше да заключи, че видът му отговаряше на биографията му.

— Е, баща ми каза, че си търсиш работа. — Той направо премина към интервюто без никакви предисловия. — Кажи ми какво знаеш за клуба?

— Честно казано, не знам много. Прочетох малко за него в интернет. Но… — Опитах да се усмихна. — … не е от местата, които аз посещавам.

Джайлс кимна.

— Разбирам. Това не е проблем. Никой не очаква от теб да бъдеш специалист.

Впусна се да описва клуба и това, което се опитват да постигнат. Каза ми, че фокусът бил върху обслужването на клиентите — те плащали много пари, за да бъдат в клуба, затова всичко трябвало да бъде перфектно. Той очевидно се отнасяше с голяма страст към това, така че нямаше как да не бъда впечатлена.

— Работила ли си като сервитьорка досега? — попита той, щом приключи с речта си.

— Да — отвърнах аз. Това беше само едно от многото работни места, които изгубих, защото трябваше да се занимавам с драмите на майка ми. Но бях работила в долнопробна кръчма, която нямаше нищо общо с това място. — Но не съм работила в клуб като този.

— Не бих се притеснявал прекалено много за това. Разбирам, че мястото изглежда страховито, но повярвай ми, това е просто един клуб като всички останали. Ще се справиш.

— Страхотно… Благодаря.

Настъпи неловко мълчание. Бях изненадана от официалността на срещата. След миг Джайлс свали очилата си и разтри горната част на носа си. Отново вдигна поглед, но този път не изглеждаше толкова сигурен.

— Виж… — започна той и млъкна. Изглежда, се чувстваше неловко, а аз нямах представа какво искаше да каже. В началото си помислих, че се опитва да ми обясни, че тук няма подходяща работа за мен, но вместо това той каза: — Исках само да ти кажа, че съжалявам за баща ти.

— О! — Изобщо не очаквах да каже това. Предполагах, че Дънкан Ноубъл му е обяснил коя съм, но не смятах, че ще спомене за смъртта на баща ми. — О, благодаря… Но това беше отдавна.

— Да, разбира се. — Той поклати глава, очевидно беше ядосан на себе си. — Съжалявам. Вероятно не трябваше да повдигам въпроса. Но просто… ами помня баща ти. Той често идваше в „Рексли“.

Това име ме разтърси. „Рексли“ беше имението на семейство Ноубъл в Бъкингамшир. Именно там умря баща ми. Една вечер, след като закарал Дънкан Ноубъл в имението, на връщане към Лондон автомобилът му поднесъл на заледен участък от пътя. Баща ми изгубил управлението и се блъснал в едно дърво край шосето. Той загина при катастрофата.

Споменът предизвика неочакван прилив на емоции. Отместих поглед встрани и премигнах няколко пъти, за да прогоня сълзите.

— А сега те разстроих. — Джайлс изглеждаше унил. Той затвори очи, сякаш укоряваше сам себе си. Изпитах топли чувства към него, защото виждах как се опитваше да постъпи правилно. След като първата част от срещата беше по-официална, сега той изглеждаше някак по-човечен. — Исках само да кажа, че баща ти беше добър човек и че не заслужаваше да умре по този начин. Сигурно е било много трудно за теб и за семейството ти, затова, ако има нещо, което бих могъл да направя, за да ти помогна, моля те, кажи ми.

— Благодаря ти — промърморих аз.

Отново се върнахме към основния въпрос. Джайлс ми обясни какво включваше работата — в началото щях да отсервирам чаши, каква е заплатата и работното време. Заплатата бе доста по-голяма от сумата, на която се надявах. Имаше и бакшиши, което по груби сметки означаваше, че щяха да са ми необходими около шест седмици, за да спестя достатъчно пари за депозит за приличен апартамент, в който да живеем.

— Е, кога можеш да започнеш? — попита накрая Джайлс.

— Когато искаш.

— Какво ще кажеш за тази вечер? Клубът отваря в девет, а ти трябва да си тук в осем. Как ти звучи това?

— Идеално.

— Добре. Сега ще уредим документите. — Той ми подаде ръка, сякаш финализирахме сделка. — И не забравяй — баща ми иска някой да се грижи за теб. Затова, ако има някакви проблеми, идвай направо при мен.

Отново ми се усмихна ослепително и разкри идеалните си бели зъби. Аз му се усмихнах плахо в отговор. Честно казано, чувствах се леко объркана от цялото това специално отношение. Не бях очаквала Дънкан Ноубъл да прояви толкова голям интерес към мен. Знаех, че са се разбирали добре с баща ми, но останах изненадана от загрижеността му за моето благополучие. Не бях сигурна какво мисля за факта, че Джайлс ще се грижи за мен, но нямах особено голям избор.

 

 

Вече беше почти шест часа, когато приключихме с попълването на документите. До отварянето на клуба оставаха още няколко часа, затова реших, че ще отида някъде да вечерям.

Намерих едно кафене наблизо и си купих чай и сандвич с шунка и кашкавал. Заведението беше много скъпо, но положението щеше да е същото и в другите места в района.

Настаних се на една маса в ъгъла и се усамотих с чаша чай. Имах два часа, затова взех няколко вестника, но първо изпратих съобщение на сестра ми, за да я попитам как се чувства. Сутринта разговарях със социалния работник за момичето, което тормози Ейприъл, но Маги Уокър не помогна особено. Каза ми, че може да съобщи на приемните родители, а те от своя страна да разговарят с момичето, но ме предупреди, че е възможно да навреди повече, отколкото да помогне. Ако се наложи, можеха да преместят Ейприъл в друго приемно семейство, но нямаше никакви гаранции, че нещата щяха да се развият по-добре. Знае ли човек как да постъпи! Усещах болка в главата и разтрих слепоочията си, в опит да облекча главоболието.

След няколко минути Ейприъл ми отговори, че всичко е наред, затова поне за момента можех да забравя грижите си за нея и да се концентрирам върху предстоящата вечер.

Сервитьорките вече ми хвърляха лоши погледи — явно бяха нетърпеливи да затворят. Излязох на улицата и студеният въздух ме удари, а това си беше истински шок след топлината в кафенето. Пъхнах ръце в джобовете си и забързах към „Дестинация“.

Стигнах до клуба и останах изненадана от промяната, която бе настъпила тук. Сградата беше изгубила анонимността си и сега изглеждаше като скъп и модерен нощен клуб. Двама огромни охранители стояха до заградения с въжета вход, а до тях имаше една жена с ориенталски черти, която държеше папка в ръцете си и слушалка в ухото. Вече имаше опашка от хора. Най-отпред група от четири момичета спореха с портиерката.

— Но ние имаме резервирана маса — настоя едното от момичетата.

Докато по-рано днес Джайлс ми обясняваше политиката на клуба, той ми каза, че всяка вечер допускали много малко посетители, които не членуват в клуба. Броят им зависел от това колко пълно е заведението. Те трябвало да запазят маса предварително, но портиерът имал правото да не ги пусне, „ако не изглеждат подобаващо“. За мен това означаваше, че нямаше да ги пуснат, ако не изглеждат достатъчно красиви или не бяха достатъчно добре облечени. Трябваше да проявя доста усилия, за да не завъртя очи, щом чух това. Не мисля, че самата аз имах големи шансове да бъда допусната в клуба.

Момичетата очевидно бяха облекли най-хубавите си дрехи за излизане по клубовете, но дори и аз забелязах, че имаха типичния за предградията външен вид.

— Съжалявам. — Портиерката ги гледаше безизразно. — Тази вечер клубът е пълен.

Изглежда, момичетата най-после осъзнаха, че няма смисъл да спорят и си тръгнаха. Част от мен ги съжаляваше, защото вечерта им беше съсипана. Но в същото време се питах защо искат да отидат в толкова снобарски клуб.

Влязох през страничния вход, както и предишния път. Сега в заведението беше много по-оживено, отколкото по-рано днес. Тогава коридорите бяха празни, а сега персоналът тичаше напред-назад и се подготвяше за предстоящата нощ.

Джайлс излезе, за да ме посрещне. По-рано днес обеща да ме разведе наоколо, но сега беше разсеян. Извика едно зашеметяващо момиче, което имаше копринено гладка кожа с цвят на кафе с мляко и дълга черна коса, падаща на меки къдрици около лицето. Джайлс ми я представи като Джасмин Райт.

— Тази вечер ще работиш с Джас, тя ще ти покаже какво трябва да правиш. — Той погледна Джас и я попита: — Имаш ли нещо против?

Джас подигравателно му отдаде чест.

— Както кажете, сър — отвърна тя с престорено уважение.

Джайлс се намръщи леко и се върна обратно в офиса си.

Веднага щом той си тръгна, Джас въздъхна театрално.

— О, толкова е прекрасен, нали? Малко е стегнат и сериозен, но по някакъв властен начин.

Бях шокирана от нейната общителност. Самата аз никога не бих могла да кажа подобно нещо на някой непознат.

— Хайде, ела — каза тя и ме хвана за ръката. — Имаме половин час до началото на смяната ни. Искам да чуя всичко за теб.

Заведе ме в съблекалнята на персонала и седнахме на една пейка. Едва ли Джайлс имаше предвид точно това, когато помоли Джас да ме разведе наоколо, но тя очевидно проявяваше по-голям интерес към бъбренето. Докато стояхме на пейката, ми разказа цялата история на живота си. Пораснала в имение като „Хейфийлд“, но в Южен Лондон и не познавала баща си.

— Върнал се в Ямайка още преди майка ми да разбере, че е бременна.

Когато била на петнадесет години, майка й заживяла с друг мъж, който обаче проявявал повече интерес към дъщеря й, и това никак не й се харесало.

— Мама ме изхвърли в деня, в който навърших шестнадесет. Това ми беше подаръкът за рождения ден.

Издържала се, като работела в стриптийз клубове. Беше очевидно, че се е справяла добре с работата си. Дори скромният черен панталон и черна туника, с които беше облечена, не успяваха да прикрият страхотното й тяло. Работила в тези клубове две години, а след това богат клиент я харесал и й намерил работа в „Дестинация“, където била вече от година.

След двадесет минути знаех всичко възможно за Джас и нейния живот.

— Ами ти? — попита накрая тя. — Каква е твоята история?

Свих рамене неангажиращо.

— Няма много за разказване.

Джас ме погледна с проницателен поглед и очевидно усещаше, че това съвсем не бе всичко.

— Не казваш много, нали? Това е добре. Аз разказвам живота си на всички.

Тя не изглеждаше обидена от моята сдържаност. Не беше нищо лично. Просто преди много време се научих да пазя личния си живот за себе си. Когато майка ми започна да пие, разказах за това на едно момиче, което смятах за най-добрата ми приятелка. На следващия ден цялото училище знаеше тайните ми. Никога повече не повторих тази грешка.

Джас спря да говори за достатъчно дълго време, за да ми покаже по-голямата част от съблекалнята. Тя също бе луксозна, с електрически душове и тоалетни принадлежности на известната козметична фирма „Молтън Браун“. Приличаше по-скоро на скъп и изискан СПА център.

Тя намери шкафчето ми, в което висеше униформа. Служителите носеха различни дрехи в зависимост от ранга си. Тъй като моята работа беше да разчиствам масите и бях сред най-низшите работници, униформата ми беше възможно най-проста — тесен черен панталон и черна туника. Проста, но стилна. Предполагам, че изцяло черното облекло ни позволява да се движим незабележимо наоколо като нинджи.

— Страхотно е да работиш тук — каза Джас, докато аз се преобличах. — Има толкова много готини мъже. А и са фрашкани с пари. Излизала съм с няколко от тях. Не би трябвало, но всички се правят, че не знаят, стига да не им се навираме в очите. Имам някои страхотни неща от срещите с тези мъже. — Тя издърпа едно колие изпод туниката си. — Бижуто е на „Тифани“^[2]. Не е нищо кой знае какво, само сребро, но все пак е доста хубаво. — Тя докосна и обеците си. — Те също са оттам.

— Значи си излизала с някои от клиентите? Като гаджета?

— О, не. Просто спя с тях от време на време, а те ми подаряват разни неща.

Не успях да прикрия ужаса, който изпитах. Тя се намръщи.

— О, недей така. Това е просто малко забавление. А и на тях не им пука за парите.

Сякаш беше проститутка. Това не бе най-добрият начин да живееш живота си, но нямаше как да не изпитам топли чувства към Джас. Ако си правеше по-тънки сметки, щеше да бъде отвратително. Но тя беше толкова открита и честна, толкова откровена, че в поведението й имаше нещо мило.

Тя вероятно видя, че се опитвах да преборя неодобрението си, защото се заигра с колието си и каза:

— Сигурно звучи ужасно, но обичам хубавите бижута. Предполагам, че е така, защото нямах подобни неща, докато растях. Какво лошо има в това?

За щастие, нямаше време за моя отговор. В този миг в съблекалнята влезе висока, слаба жена без никакво чувство за хумор и всички утихнаха. Тя изглеждаше по-възрастна от нас. Вероятно беше около тридесетгодишна, имаше неестествено черна коса, оформена в строга къса прическа, и яркочервени устни, които се открояваха на алабастровобялата й кожа. Беше облечена в черен елегантен панталон, точно като портиерката, което подсказваше, че беше от ръководството.

— Хайде, момичета, време е за работа.

Дори и да знаеше, че бях нова, не го показа по никакъв начин. Тя дори не погледна към мен.

— Това е Мел, помощник-управителката — прошепна ми Джас, докато вървяхме към вратата. — Джайлс е добър, но тя е… — Джас направи физиономия, която ясно показваше какво мисли за Мел.

Но нямаше време за повече разговори. Последвах Джас навън за първата ми нощ в „Дестинация“.