Тара Хайланд
Красив лъжец (23)

Двадесет и трета глава

— Сандра тук ли е?

В офиса на брокера за недвижими имоти имаше само още един човек — пъпчив младеж, който сигурно още не се бръснеше, облечен с прекалено голям за него костюм. Предположих, че е стажант.

— Съжалявам, тръгна си. Мога ли да ви помогна?

Поколебах се за миг и се почудих дали можех да се доверя на този малко нервен, но благ младеж. Но какво пък. Просто щях да оставя подписаното копие на договора. Ако не можеше да го обработи, щях да се върна на следващия ден.

Той всъщност се оказа по-компетентен, отколкото изглеждаше. Покани ме да седна и през следващите десет минути огледа всичко много старателно. Бях се замислила за други неща, когато го чух да казва:

— А шестседмичният депозит е платен предварително.

— Не, не съм платила.

Той ме погледна изненадано.

— Имах възможност да платя депозит за четири седмици и Сандра се съгласи.

Той повдигна вежда.

— Това не е никак типично за Сандра. — Той отново разгърна документите. — Не, сто, записано е. Пише, че е изплатен целият депозит.

Вероятно трябваше да оставя нещата така, но исках да се уверя, че всичко е наред. Не исках да се окаже, че ще ми вземат апартамента.

— Казвам ви, платила съм само за четири седмици.

Той се намръщи.

— Нека проверя отново… Да — каза той след миг. — Платила сте само за четири седмици, а сумата за останалите две е платена от друг. Оттук идва объркването.

Нещо в ума ми прищрака. Пулсът ми се ускори.

— Въпросът сигурно ще ви се стори странен, но как се казва този друг човек?

— Ами… — Колебанието му бе очевидно. Сигурно се чудеше дали не допуска грешка, разкривайки информацията. В един миг явно осъзна, че парите бяха платени от мое име, така че нямаше значение. Отново прегледа документите. — Сумата е платена от Александър Ноубъл. — Явно забеляза изписания на лицето ми ужас, защото каза: — О, боже. Добре ли сте? Нещо лошо ли казах? Мога ли да ви помогна?

Успях някак да го убедя, че съм добре. Напълно зашеметена от чутото, събрах нещата си и излязох от офиса.

Вървях по улицата и размишлявах за това колко сигурна бях, че нямаше да получа нито работата, нито апартамента. Накрая все пак ги получих, сякаш бе станало чудо. Спомних си успокоенията на Джас, че нещата не са толкова зле, колкото ми се струват на мен, и реакцията й, когато разбра, че всичко се бе подредило. Тя не беше толкова изненадана, колкото аз. Сякаш очакваше точно този развой на нещата.

 

 

— Добре ли си, скъпа? — Гласът на Джас долетя от кухнята, когато блъснах входната врата. — Тъкмо щях да правя чай. Искаш ли една чаша.

В мига, в който се появих на вратата на стаята, тя млъкна. Изражението ми говореше достатъчно.

— Ти си знаела, нали? — кимнах аз. Все още бях прекалено ядосана, за да говоря.

Тя затвори очи за миг и изруга тихо. Вдигна поглед към мен, а очите й вече бяха пълни със сълзи.

— Седни за минута, става ли? Ще ти обясня всичко.

Но аз останах на мястото си и само скръстих ръце на гърдите си. Беше ми дошло до гуша близките ми хора да ме предават. Ненапразно бях толкова затворена през всички тези години. Всеки път, щом се доверявах на някого, той неминуемо ме предаваше.

— Смятах те за своя приятелка, Джас. — Гласът ми бе тих и овладян. Наложи се да впрегна цялата си воля, за да не обърна внимание на терзанието, изписано на лицето й. — Смятах, че ти също го мразиш.

— Така е, наистина!

— Защо тогава му помагаш? И каква е целта на всичко това? Не разбирам.

Този въпрос ме измъчваше през целия път към апартамента на Джас и не успявах да намеря отговор. Какво иска Алекс? Той ясно ми показа, че ме презира, че не означавам нищо за него. Защо тогава бе платил част от депозита, за да получа апартамента? И защо бе направил всичко възможно да получа работата във фитнеса? Бях почти убедена, че той имаше нещо общо и с предложението за работа.

Пристъпих към Джас.

— Просто ми кажи какво става. Това е поредната му игричка, с която иска да ме унижи, нали? А ти си решила да му помогнеш?

— Не, за бога! Нищо подобно!

— А какво става тогава? Наистина нищо не разбирам.

Джас сбърчи лице.

— Моля те, скъпа, не се ядосвай. Няма нищо подмолно и нередно, кълна се. — Аз не отговорих, а тя трепереше като лист под погледа ми. — Виж, миналата седмица Алекс дойде при мен в клуба. Попита ме как си. Бях му толкова ядосана, че му разказах всичко — как се опитваш да си намериш работа и да наемеш апартамент. Казах му, че той е виновен за всичко. Той поиска да научи повече, а аз се питах дали пък не може да помогне. И когато разбрах за онези обаждания, предположих, че той има пръст в това. Но наистина не виждам какъв е проблемът. Това е най-малкото, което можеше да направи за теб, след като се държа по този начин. Но двамата не сме заговорничили или нещо такова…

Очите й бяха големи и влажни като на куче, което не знае къде е сгрешило и моли за прошка. Вярвах й, но в момента не бях в настроение да й простя и да я оставя на мира.

— Може и да си заговорничила с него умишлено, но все пак трябваше да ми кажеш.

Тя сведе поглед, а ръцете й започнаха нервно да пипат кухненската маса.

— Знам. Съжалявам.

Знам, че искаше да чуе, че й прощавам, но все още не бях готова за това. Обърнах се и излязох от стаята.

Чух стърженето на стола по пода, когато Джас стана и ме последва.

— Наистина съжалявам — каза тя и ме настигна до входната врата. — Моля те, не ми се сърди.

Въздъхнах. Тя звучеше толкова смутено, че трябваше някак да я успокоя.

— Виж, не се сърдя на теб. Сърдя се на него — изплюх последната дума с цялото отвращение, на което бях способна.

Джас прехапа устна.

— Разбирам те, но…

— Какво? — попитах аз. Тя се колебаеше дали бе редно да каже онова, което искаше. — Кажи ми какво има.

— Ако това ще е някаква утеха за теб, мисля, че той направи всичко това, защото е загрижен за теб.

Не си направих труда да й отговоря. Просто излязох и блъснах вратата зад гърба си.

 

 

Стоях на оживената улица и гледах нагоре към сградата от стъкло и хром, в която се намираше апартаментът на Алекс. Когато си тръгвах преди две седмици, не очаквах, че пак щях да се върна тук, затова ми трябваше малко време да събера кураж. Костюмиран мъж мина покрай мен, блъсна ме леко и ми хвърли злобен поглед. Очевидно средата на тротоара не бе най-удачното място, на което да застана. Беше почти осем часа вечерта. Най-голямото движение бе отминало, но „Найтсбридж“ беше район, който винаги кипеше от живот. От магазините „Харълдс“ и „Харви Ник“ излизаха тълпи купувачи, а съседните ресторанти и хотели гъмжаха от посетители.

Влязох в облицованото с мрамор фоайе, опитвайки се да се успокоя. Три красиви рецепционистки седяха зад огромно дъбово бюро, а четирима охранители бяха заели позиции из цялото помещение.

Знаех паролата за асансьора и можех да вляза, но исках да го направя по установения ред. Затова помолих една от рецепционистките да се обади в апартамента. Алекс си беше вкъщи и тя ме покани да се кача.

Стоях в асансьора и наблюдавах как етажите се сменят един след друг. Радвах се, че бях сама. Чувствах се като боксьор преди важен мач — всяка частица от тялото ми беше напрегната. Чувах дишането си, въпреки блудкавата музика в асансьора; пръстите ми барабаняха по дясното ми бедро и усещах докосването им дори през дънките.

Най-после асансьорът достигна луксозния апартамент на последния етаж и спря със свистене. Вратите се отвориха, аз си поех дълбоко въздух и стъпих в коридора на Алекс.

Той стоеше на входа на всекидневната с чаша уиски в ръка.

— Добре направи, че се отби — каза провлечено той, докато вървях към него. — Но трябваше да ме предупредиш. Щях да се облека в подходящи за събитието дрехи.

— Какви игрички играеш? — прекъснах го аз, щом стигнах до него.

Той наклони глава на една страна, а на устните му заигра усмивка.

— Ще се наложи да бъдеш малко по-конкретна, скъпа. Последните две седмици бяха доста натоварени…

— Престани с тези глупости. Знам всичко, Алекс.

Доброто му настроение се изпари. Отпи от уискито и едва след това отговори:

— Какво точно знаеш? — Опитваше се да запази игривите нотки в гласа си, но ясно чувах появилата се острота.

— За депозита за апартамента ми.

— О, това ли?

Дали само ми се стори, или той наистина изпита облекчение? Какво друго бих могла да знам? Това не беше ли достатъчно?

Той се обърна и тръгна към кухнята с обичайното си равнодушие. Нямах друг избор, освен да го последвам. Наля си още една чаша уиски, а аз дори не си направих труда да удостоя предложението му с отговор.

— А работата във фитнеса? — продължих аз. — И в това ли си замесен?

Алекс сви широките си рамене.

— Собственикът ми е приятел. Поговорих с него и му казах, че според мен ще се справиш добре с работата.

Облегна се на кухненския плот и прокара пръст по ръба на чашата. Едва се сдържах да не я избутам от ръката му. Дразнеше ме фактът, че се опитва да омаловажи всичко. Наложи се да положа огромни усилия, за да овладея емоциите си.

— Ако трябва да съм напълно откровен — започна той и потисна прозявката си, — правиш от мухата слон. Помогнах ти и точка. Какво друго да кажа?

— Искам да ми кажеш защо.

Той повдигна вежда.

— Защо ти помогнах ли?

Кимнах в отговор.

— Има ли значение? — Погледнах го, а той въздъхна, сякаш целият разговор му беше неприятен. Отпи от уискито и продължи: — Може би съм те съжалил. Или пък съм се почувствал виновен. А може би това е бил най-бързият начин да те извадя от живота си. Сама избери. За мен е все едно.

Задържах погледа си върху него в продължение на един дълъг миг. Изваяното му лице изглеждаше отегчено и аз едва устоях на желанието си да си тръгна. Но нещо ме спря. Той се държи като задник, няма две мнения по въпроса. След последните му думи трябваше да си тръгна и никога повече да не погледна назад. Но знаех, че той искаше точно това. Сякаш полагаше огромни усилия да се прави на глупак.

— Не ти вярвам. — Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра.

Той въздъхна.

— За кое?

— За всичко, което каза. — Нямаше да позволя очевидното му раздразнение да ме ядоса. Можеше да се преструва, че не му пука за нищо, но аз знаех, че дълбоко в себе си бе загрижен. — Мисля, че ми помогна, защото все още имаш чувства към мен.

— Нима? — попита подигравателно той. — Мислиш, че се интересувам от теб, въпреки че те нараних и те унижих пред приятелите ми? Ти да не си се побъркала?

Навярно наистина се бях побъркала. Може би в момента се излагах ужасно. Но интуицията ми подсказваше, че не е така. Пристъпих към него. Не исках да се откажа, докато той най-после не признаеше какво всъщност се случва.

— Познавам те, Алекс. Искаш всички да мислят, че не ти пука за нищо, но дълбоко в себе си ти си добър човек. Не разбирам какво става, но със сигурност има нещо повече от това, което ми казваш.

— Мисли каквото искаш — каза безгрижно той, за да ми покаже ясно, че смята думите ми за пълни глупости. Взе чашата си и се обърна към мен.

В този миг сигурно щях да се откажа, но за части от секундата видях напрежение в очите му и разбрах, че съм на прав път. Затова продължих да го притискам.

— Знам, че това звучи нелепо. — Той започна да обикаля из стаята. — Не съм забравила как ме унижи пред приятелите си. Постъпката ти бе много жестока. — За мой срам гласът ми започна да звучи неуверено. Забих нокти в дланите си в опит да спра сълзите си. — Накара ме да изглеждам като пълна глупачка. Но аз все още вярвам в теб. Дори след всичката болка, която ми причини, аз…

— Добре! Стига! — Той се завъртя, а очите му блестяха. — Права си. Това ли искаш да чуеш? Онази нощ, когато те унизих пред приятелите ми. Не исках да те нараня. Целта ми беше да те предпазя.

Макар че аз бях тази, която го притискаше да се съгласи, че помощта му бе продиктувана от нещо друго, признанието му ме накара да загубя ума и дума.

— Какво искаш да кажеш? — попитах най-после аз.

Той поклати глава.

— Знаеш ли какво? Уж си много умна, а понякога се държиш наистина глупаво. — Направи стъпка към мен. — Искаш да знаеш защо го направих? Истинската причина? Защото се безпокоя за теб. Защото започнах да се влюбвам в теб.

Това бе последното нещо, което очаквах да чуя от него. Бях толкова смаяна, че не можех да говоря, затова просто му позволих да продължи.

— Онази сутрин в имението се събудих, погледнах те и осъзнах, че никога преди не бях изпитвал подобни чувства към друга. Бил съм с толкова много момичета, но ти си единствената, с която наистина исках да прекарвам повече време. И тогава се появи баща ми. — Гласът му стана горчив. — Попита ме какво, по дяволите, правя там с теб. Каза ми, че накрая ще те нараня, а това няма да е честно спрямо теб. Че трябва да имаш работлив и надежден мъж до себе си. Някой коренно различен от мен. Знаех, че е прав. Аз не съм добър човек, Нина. Не съм подходящ за теб. Затова…

— Затова реши да докажеш това, като ме зарежеш пред всички? — Не можех да повярвам на ушите си и дори не си направих труда да го прикрия.

Той затвори очи за миг, а на лицето му се изписа болка.

— Е, това е. Оттогава съжалявам за постъпката си. Дори и да бях взел решение да те отблъсна, трябваше да го направя по друг начин. — Той се засмя огорчено. — Предполагам, че е напълно нормално и очаквано да се държа като копеле. — Той прокара ръка през тъмната си коса. — Последните две седмици бяха ужасни и за мен. Попитах Джас как си, защото наистина се интересувах. Щом тя ми каза колко зле е положението… Ами исках да помогна. Затова направих така, че да получиш апартамента и работата. Исках да си щастлива. — Той направи още една крачка към мен и виждах искреността в сините му очи. — Не си мисли, че съм те отхвърлил. Исках те. И продължавам да те искам.

Направи пауза, за да ми позволи да осмисля думите му. Гледах го, без да знам какво да кажа и как да реагирам. Беше толкова близо до мен, че можех да го докосна. Знаех, че той искаше да ме докосне, и търсеше знак, че може да го направи. Но как можех да му имам доверие?

Очите ми потърсиха неговите. Опитвах се да открия нещо, което да ми покаже, че той лъже. Не долових нищо, но какво всъщност означаваше това?

— Не знам на какво да вярвам, Алекс. Как мога отново да ти имам доверие след всичко, което направи? — попитах аз почти шепнешком.

— Как би могла да не ми се довериш след всичко, което казах?

Не откъсвахме поглед един от друг. Той направи крачка към мен. Хвана с две ръце лицето ми и нежно ме погали с палци. Поколеба се само за миг. Гледаше ме, за да разбере дали имах нещо против. В този миг осъзнах, че съм притаила дъх. Страхувах се, че дори най-малкото движение щеше да развали деликатността на мига. И тогава, преди да успея да помисля дали исках да го спра, устните му докоснаха моите и той ме целуна страстно.

Отвърнах инстинктивно, обвих ръце около врата му, придърпвайки го по-близо към себе си, сякаш не можех да му се наситя. След цялото това време на раздяла нямахме дори и секунда за губене. Алекс сигурно се чувстваше по същия начин, защото разтвори ризата ми с едно движение, копчетата се разпиляха по пода, а той свали презрамките на сутиена ми. Ръцете му докосваха цялото ми тяло, галеха гърдите и корема ми и обсипваха с ласки кожата ми.

Преди да осъзная какво се случва, той ме повдигна върху кухненския плот. Избута полата ми нагоре и събу бикините ми. Бедрата ми се разтвориха и вдишах тежко, щом ме докосна.

Не издържах повече, затова протегнах ръце към колана на Алекс. Изругах нетърпеливо, когато ципът на дънките му заяде и свалих боксерките му.

Обвих крака около тялото му и го придърпах по-близо. Най-после го усетих в себе си, движенията му бяха страстни и бързи. Пъхна ръка в косата ми и издърпа главата ми назад, обсипвайки шията ми с горещи, жадни целувки.

Цялото ми тяло се разтрепери и впих нокти в гърба му.

— Нина… О, мили боже… — Притискаше ме още по-силно към себе си, оставяйки ме без дъх. Най-накрая изстена и се отпусна върху мен, полагайки глава на рамото ми.

Останахме така, притиснати един в друг, изтощени и замаяни. Единственият звук в стаята бе тежкото ни дишане. В този миг разбрах, че няма връщане назад, независимо какво щеше да се случи помежду ни.