Ерин Уот
Парцалена принцеса (8)

Глава 8

Обядът с Калъм е неочаквано приятен. Не настоявам, ала той ми разказва за Стив и твърди, че това му носи утеха. Признава, че не е прекарвал достатъчно време с жена си и синовете си, ала към Стив е бил винаги всеотдаен. Изградената връзка като Тюлени е безспорно неприкосновена.

Не ми се смее, когато питам дали са станали добри приятели, „бъде“, по време на участието във военноморските сили, но се усмихва, докато обяснява, че БЪД/С е тренировъчна програма. След обяда вече имам по-добра представа за Роял Старши — той е предан, малко твърде праволинеен, но не управлява напълно живота си. Не споменаваме синовете му и по-късно ги намираме в голямата зала в дясното крило на къщата. Калъм я нарича „игралната зала“. Тя е огромна и въпреки черните стени не прилича на пещера. Противно на очакванията на баща си, братята ни посрещат с ледено мълчание.

— Къде ще ходите довечера? — непринудено пита той.

Никой не продумва. По-малките братя поглеждат Рийд, който се е подпрял на стола до бара. Гидиън е зад плота и ни наблюдава.

— Гидиън? — настоява за отговор Калъм.

Най-големият брат свива рамене.

— У Джордан Карингтън ще има купон.

Рийд поглежда Гидиън, сякаш е извършил предателство.

— Ще заведете Ела — нарежда баща им. — Трябва да се запознае със съучениците си.

— Ще има пиене, дрога и секс — предупреждава Рийд. — Наистина ли искаш да я заведем?

— Предпочитам да остана вкъщи. Уморена съм — обаждам се аз, но никой не ме чува.

— Тогава и петимата ще я пазите. Тя е вече ваша сестра. — Решен да спечели съревнованието по силна воля, Калъм скръства ръце на гърдите си и пренебрегва споменаването на пиене, дрога и секс. Страхотно. Направо фантастично.

— О, осинови ли я? — саркастично пита Рийд. — Но какво има да се чудим! Вършенето на дивотии зад гърба ни е твоя запазена марка, нали тате?

— Не искам да ходя никъде — настоявам аз. — Уморена съм. По-добре да си остана вкъщи.

Калъм ме прегръща през рамо.

— Добре, Ела. Двамата ще гледаме телевизия.

По лицето на Рийд потрепва мускулче.

— Едно на нула за теб — казва той. — Ще я заведем у Джордан. Тръгваме в осем.

Калъм пуска раменете ми. Явно съм грешала в преценката си за него. Той не е вчерашен и знае, че момчетата не искат да оставам насаме с него.

Стоманено синият поглед на Рийд се спира на мен.

— Хайде, сестричке, отивай да се издокараш. Не може да се излагаш на дебюта си с такова облекло.

— Рийд! — гълчи го Калъм.

Синът му гледа невинно.

— Какво? Старая се да съм любезен.

Истън стои до масата за пул и едва сдържа усмивката си. Гидиън не реагира, а близнаците се стараят да не ни обръщат внимание.

Обзема ме паника. На училищните партита, на които съм ходила, всички бяха с джинси и тениски. Момичетата се държаха по-разпуснато, но по съвсем допустим начин. Изкушавам се да попитам какви дрехи са подходящи за купона, но не искам братята да злорадстват над неведението ми.

Осем без петнайсет е и торбите с дрехи са в редица до леглото ми. Не съм забравила за предупрежденията на Савана. Ако ще бъда тук през следващите две години, трябва да направя добро впечатление. Но защо изобщо ми пука? Не държа да бъда харесвана от тези хора, искам да завърша гимназия и толкова.

И все пак ми пука. Мразя се, че е така, ала не мога да преодолея отчайващата нужда да опитам. Да опитам да се пригодя и да превърна живота си в новото училище в различен от живота ми в предишните училища.

Навън е топло и обличам къса тъмносиня пола и копринена блуза с памучни нишки в снежно синьо и бяло. Тя струва колкото всичките дрехи в „Уол март“, но е зашеметяващо красива. Оглеждам се и въздишам.

Изваждам тъмносини равни обувки с широка сребърна ретро катарама. Сресвам се, връзвам косата на опашка, но после решавам да я пусна. Слагам сребриста диадема, която взех по настояване на Брук, тъй като „аксесоарите са задължителни“. Вече разполагам с цяла торба с гривни, гердани, шалове и чанти.

Гримирам се леко. Мацвам едва забележими сенки с надеждата, че опитът ми от стриптийз клубовете и баровете няма да проличи. Не съм свикнала да ходя на училищни купони. Свикнала съм да съм сред трийсетинагодишни, които се опитват да изглеждат с десет години по-млади и смятат, че ако не си с три пласта грим, значи не си за тази работа.

Оглеждам се и все едно виждам някаква непозната. Издокарана. Елегантна. Савана Монтгомъри, а не Ела Харпър. Но в това няма нищо лошо.

Братята Роял ме чакат на алеята с колите и, уви, в реакцията им няма нищо одобрително. Гидиън гледа учудено, от близнаците и Истън се разнасят многозначителни въздихания, а Рийд се хили.

Споменах ли, че всичките са с плитки джинси и много тесни тениски?

Нарочно ме подведоха с това облекло.

— Ама сестричке, ние сме тръгнали на купон, а не на чай с кралицата. — Този път дълбокият глас на Рийд не ми въздейства. Отново ми се подиграва и се забавлява на мой гръб.

— Ще се преоблека за пет минути — сдържано завявам аз.

— А, не, време е да тръгваме.

Без да се обръща, той се запътва към един от рейндж роувърите, Гидиън ме оглежда още веднъж, въздъхва и го следва.

Купонът е в къща, далеч от брега. Пътувам с Истън. Другите тръгват преди нас и той не е доволен, че се налага да ме вземе. Не продумва. Не пуска радиото и тишината е доста неловка.

Поглежда ме чак когато минаваме през портите на голяма триетажна къща, и казва:

— Хубава диадема.

Иде ми до го фрасна, та да спре да се подсмихва подигравателно.

— Благодаря. Струва сто и трийсет долара. Дар от вълшебната черна карта на татко ти.

Той ме поглежда с неприязън.

— Внимавай, Ела.

Усмихвам се и отварям вратата на колата.

— Благодаря за транспорта, Истън.

Увлечени в тих разговор, Рийд и Гидиън стоят пред колоните на фасадата. Дочувам гневните думи на Гидиън.

— Това не е добре, брат ми. Не и по време на сезона.

— Сякаш ти пука! Нали даде да се разбере какво е мнението ти и, мамка му, ти вече не си сред нас.

— Брат си ми и се безпокоя за… — Гидиън не довършва, когато вижда, че съм наблизо.

Двамата мълчат напрегнато, после Рийд ми дава указания:

— Това е домът на Джордан. Семейството й е в хотелиерския бизнес. Не се напивай. Не излагай семейството. Не се мотай около нас. Не се възползвай от името Роял, за да се сдобиеш, с каквото и да е. Ако се държиш като уличница, ще те изхвърлим. Гид ми каза, че майка ти е била проститутка. Не си и помисляй за подобни дивотии.

Прословутите декрети на Роял.

— Майната ти, Роял! Тя не беше проститутка. Или за теб танцуването е секс? Е, ако е така, значи си доста зле със секса. — Дръзко посрещам острия му поглед и добавям: — За нищо не ставаш. В сравнение с онова, което съм преживяла, ти си един прост аматьор.

Понасям се с валсова стъпка и влизам в къщата, сякаш е моя. Веднага съжалявам, тъй като всички във фоайето са се вторачили в мен. Басът на музиката тътне, тресе стените и пода, а от свода на портала вляво долитат смях и висок говор. Две момичета с оскъдни потничета и супер тесни джинси ме зяпат неодобрително. Високо момче с поло риза ми се хили и надига бутилка бира.

Иде ми да се обърна и да избягам. Но ако проявя малодушие, ще бъда на прицел през следващите две години, така че се налага да бъда смела, та дори и безстрашна. При възможност ще се старая да се приобщавам все повече и повече. Няма да се държа като кучка, няма и да мътя водата.

Ето защо се усмихвам учтиво на зяпналите ме гости, а когато отправят погледи към братята зад гърба ми, използвам възможността да изчезна в най-близкия коридор. Стигам до най-отдалечения ъгъл — потънала в тишина и полумрак ниша, подходяща за влюбени гълъбчета.

— Още е рано — сепва ме женски глас. — Но дори и да не е, никой не идва тук.

— Ох, не те видях в тъмното! — стряскам се аз и притискам ръка до бумкащото си сърце.

— Не си единствената.

Момичето се надига от стола в ъгъла. Нисичка е, с черна коса до ушите и с малка бенка над горната устна. Бюстът й е направо за завиждане.

— Валери Карингтън — представя се тя.

Сестрата на Джордан?

— Аз съм…

— Ела Роял.

— Всъщност Харпър.

Оглеждам се, за да разбера какво прави Валери тук. Телефонът й е на стола. Може би си чати с гаджето?

— Криеш ли се?

— Да. Бих ти предложила стол, но е само един.

— Много добре знам защо се скатавам — казвам с наивна искреност, — но се питам какво е твоето обяснение. Нали това е домът ти?

Валери се засмива.

— О, аз съм бедната втора братовчедка. Обект на благотворителност.

Сигурна съм, че Джордан не спира да й го натяква.

— В криенето няма нищо лошо — свивам рамене. — Защото ако избягаш, трябва да продължиш да се бориш. Така мисля аз.

— А ти защо се криеш? Нали вече си Роял? — подсмихва се тя.

— А ти пък си Карингтън.

Валери свива вежди.

— Разбрах намека.

Прокарвам ръка по челото си. Не биваше да го казвам!

— Извинявай. Не исках да прозвучи така. Последните няколко дни всичко ми дойде в повече и не съм на себе си.

Валери килва глава и ме оглежда.

— Е, Ела, Харпър, да намерим нещо, което да те развесели — набляга тя на презимето, сякаш ми предлага маслинена клонка. — Можеш ли да танцуваш?

— Горе-долу. Ходех на уроци като малка.

— Значи ще ти бъде приятно. Хайде, отиваме да се веселим.

Повежда ме по коридора към стълбите.

— Да не би да спиш под тях?

— Ха-ха! Имам стая на горния етаж. На долния живее персоналът, а синът на икономката, Там, ми е гадже. Замина да учи в колеж и остави игрите си тук. Много обичахме да играем на ДДР.

— Какво е това? — Когато живеехме в Сиатъл, с мама нямахме дори телевизор.

— Данс-Данс-Революция. Имитираш движенията на екрана и получаваш оценка за уменията си. Много ме бива. А ти имаш опит в танците, така че няма да си като паднала от небето.

Когато се усмихва, ми иде да я прегърна — не помня откога не съм имала приятелка. До този момент дори не бях се замисляла за това.

— Моят Там никак не го биваше — споделя тя и по тъжния й тон разбирам, че приятелят й й липсва. И то много.

— Не си ли идва често? — питам, тъй като се сещам за Гидиън, който си беше у дома само след две седмици в колежа.

— Не. Няма кола. Ще се видим чак за Деня на благодарността. Майка му ще го докара. Ще отида с нея да го вземем. — Валери почти подскача от радост. — Е, все някой ден ще си купи кола.

— Значи си имаш гадже?

— Да — тя ме поглежда с укор. — Нещо против ли имаш?

Вдигам извинително ръце.

— Разбира се, че не. Просто попитах.

Валери отваря вратата към малка стая с идеално оправено легло и телевизор с прилична големина. Слага играта и се обръща към мен:

— Как се държат младите Роял?

— Добре — лъжа аз.

— Наистина ли? — Тонът й е скептичен. — Защото момчетата не говорят добре за теб.

Някакво неоснователно чувство на лоялност ме кара да възразя:

— Мисля, че постепенно ще се променят. — Бързам да сменя темата, като предлагам да започнем с танците.

Валери се съгласява на мига, грабва две бутилчици Уайн Кулър от минихладилника и ми подава едната.

— Наздраве за криеницата, която ни забавлява!

Играта е много лесна. Дори твърде лесна. Валери танцува страхотно, но аз съм израснала в такава среда и нито едно завъртане на ханша или извиване на ръцете не може да ми се опре. Приятелката ми решава, че ни трябва предизвикателство, спира играта и надигаме виното. Алкохолът нарушава ритмичните й движения, но на мен ми действа като магия и аз се отдавам на музиката.

— Я гледай колко те бива в танците — хвали ме Валери. — Трябва да се явиш на телевизионен конкурс!

— О, не — поклащам глава и отпивам. — Не желая да се появявам по телевизията.

— А трябва. Виж се! Привлекателна си дори в този тоалет на богата кифла, да не говорим за уменията ти да танцуваш. Ти си готова звезда.

— Не си падам по такива неща.

— Твоя воля — засмива се тя. — Отивам да пишкам.

Аз също се засмивам и Валери се отправя към тоалетната. Прелива от енергия и толкова ми харесва! Ще я питам дали учи в „Астор Парк“ — така ми се иска да имам приятелка там. Песента свършва и аз се отдавам на следващата — „Touch Myself“ на „Дивайнълс“. Не следвам движенията на играта, просто танцувам. Бавен, чувствен танц. Кръвта ми кипва и дланите ми се изпотяват.

Без да помислям за Рийд, неочаквано си представям сините очи и страхотното му тяло. Да му се не види, обсебил е мислите ми и не знам как да го прогоня. Затварям очи и си представям как ръцете му се плъзгат по бедрата ми и ме притискат, а кракът му е между тях и…

Лампата светва. Спирам да танцувам.

— Къде е той? — Сякаш чувам гласа на дявола.

— Кой? — питам, сепната. Не мога да повярвам, че Рийд Роял е във фантазиите ми — та той смята, че чукам баща му.

— Тъпанарят, за когото танцуваше. — Рийд прекосява стаята и сграбчва ръката ми над лакътя. — Предупредих те да внимаваш какви ги вършиш с приятелите ми.

— Че тук няма никого. — Опияненият ми мозък не проумява думите му. Валери пуска водата в тоалетната. Рийд отваря вратата. Чува се писък, той се извинява и я затръшва.

— Не ти ли казах, че съм лесбийка? — подсмихвам се аз.

Но на него не му е смешно.

— Защо не ми каза, че си с Валери?

— Защото ми е забавно, когато правиш разни заключения. Пък и да бях ти казала, нямаше да повярваш. Вече си решил коя съм и каква съм.

Той се намръщва, но не ми противоречи.

— Да вървим, Ела.

Прокарвам пръст по долната си устна, сякаш обмислям предложението му.

— Чакай да си помисля… Ами… Не. Няма да дойда.

— Тук не ти харесва.

— Благодаря, господин Прозрение.

Рийд не обръща внимание на сарказма ми.

— На мен също не ми харесва. Но работата е там, че ако не дойдеш с мен, баща ми ще продължи да те кара да ходиш на такива купони. Ако обаче помръднеш задника си и ме последваш, а всички докладват на родителите си, че са ни видели заедно, баща ми ще се откаже. Ясно?

— Не съвсем.

Рийд се приближава и аз съм отново зашеметена от физиката му — толкова е висок, че ако беше слаб, прякорът му щеше да е „тръстиката“ или нещо подобно.

Ала той не е слаб. А як. Едър и мускулест. Алкохолът ме кара да тръпна и да го желая.

Рийд продължава да говори, без да се досеща за нечестивите ми мисли.

— Ако баща ми те има за изгубено наивно агънце, ще настоява да излизаме групово. Това ли искаш? Да те виждат с нас по купони?

Обвиненията му ме изкарват от алкохолното опиянение и заявявам:

— Точно така! Ето на, цяла вечер сме неразделни.

Изражението му не се променя. Не признава, че иронията ми е уместна.

— Хайде, Валери! — провиквам се аз. — Купонът ни чака.

Тя отвръща от банята.

— Ти как си го представяш? Рийд Роял ме видя в тоалетната.

— Кретенът си тръгна. Пък и ти сигурно си най-красивото и най-привлекателно момиче, което е видял тази вечер.

Рийд завърта негодуващо очи, запътва се към сочената от мен врата и излиза. Валери се показва и пита:

— Защо да оставяме този малък рай?

— За да ни видят и да ги видим.

— Звучи ужасно!

Съгласна съм.