Ерин Уот
Парцалена принцеса (18)

Глава 18

След отвратителното събуждане не мога да заспя, но и няма да отида да питам Рийд какво има предвид, тъй като знам, че няма да ми каже. Седем часът е и не мога повече да мигна. Страхотно! Не работя през уикенда и се питам какво ще правя цял ден в тази къща! Калъм сигурно ще измисли сбирка за сближаване на членовете на семейството и ще накара синовете си да присъстват. Направо ужас!

Вземам душ и обличам жълтата лятна рокля с презрамки, която купихме с Брук. Струящата през пердетата слънчева светлина обещава чудесен ден и когато отварям прозорците, в стаята нахлува приятен бриз. Краят на септември е, а времето е толкова приятно.

Гидиън дали ще пристигне днес? Миналата седмица дойде в петък, така че може да се появи всеки миг. Дано баща му и братята му се залисат с него и забравят за мен.

В коридора съм, когато вратата на стаята на Сойер се отваря. Червенокосото миньонче, с което се натискаше на купона у Джордан, се показва на прага. Сойер я прегръща през кръста и се навежда да я целуне.

Тя се смее тихичко.

— Трябва да се прибера, преди нашите да разберат, че ме е нямало цяла нощ.

Той шепне в ухото й и тя отново се смее.

— Обичам те.

— И аз те обичам, бейби — отговаря той. Сойер е само на шестнайсет, но гласът му е също така плътен и дрезгав като на по-големите братя.

— Ще ми се обадиш ли по-късно?

— Абсолютно. — Сойер се пресяга и прибира едно червено кичурче зад ухото й.

Боже мой… Та това не е Сойер!

Зяпвам. Изгореното петно на ръката му от готвенето преди няколко дни го няма. А вчера беше там. Видях го.

Това означава, че не Сойер е с приятелката на Сойер, а с нея е… Себастиан. Интересно дали тя знае?

Момичето се смее от целувката по врата и мълви:

— Престани! Трябва да вървя!

Вероятно знае.

Забелязват ме, червенокоската се смущава за миг, смотолевя „здрасти“ и се втурва надолу по стълбите.

Сойер… не, Себастиан ме измерва с поглед и влиза в стаята на… брат си.

Това си е тяхна работа и все едно нищо не е било. Слизам в кухнята, където заварвам другия близнак да похапва зърнена закуска. Поглеждам лявата му ръка и да, червеното петно е там. За да бъда напълно сигурна, казвам:

— Добро утро, Себастиан.

— Сойер — поправя ме той и пъха лъжица мюсли в устата си. Преглъщам. Нима това момиче обслужва двамата, а си мисли, че е гадже на Сойер? Колко нагло от тяхна страна. Нагло и извратено.

Сипвам си мюсли и след няколко минути пристига Себастиан. Сойер казва тихо:

— Благодаря, брат ми.

Не мога да се сдържа и се засмивам.

Близнаците ме поглеждат.

— Защо се смееш? — пита Сойер.

— Гаджето ти знае ли, че снощи спа с брат ти?

Чертите му се изострят, но не отрича.

— Само да се разплямпаш и… — предупреждава ме той.

— Спокойно, малките. Играйте си секс игрите и не се бойте. Ще мълча до гроб.

В кухнята влиза Калъм. С бяла поло риза и панталони в цвят каки. Тъмната му коса е пригладена с гел и за пръв път ми се струва, че още не е пил.

— Много хубаво, че сте станали — обръща се той към близнаците. — Къде са другите? Казах им да слязат в седем и петнайсет. — Поглежда ме и казва: — Изглеждаш чудесно, но по-добре да облечеш нещо подходящо за плаване.

— Какво плаване? — мигам аз.

— Не ти ли казах снощи? Днес сме на яхтата.

Моля? Не, не ми е казал, защото ако знаех, щях да се измъкна след червенокоската, да се скрия в багажника на колата й и дим да ме няма.

— Ще се влюбиш в лодката „Мария“ — въодушевено ме уверява Калъм. — Днес няма достатъчно вятър и надали ще опънем платната, но пак ще бъде забавно.

Аз и всичките Роял в открито море? Калъм май не е наясно с думата „забавно“.

Появява се Истън — с измачкани карго панталони, изрязан потник и нахлупена бейзболна шапка. Личи му, че е махмурлия, и вече си представям как драйфа над перилата на яхтата.

— Рийд! — провиква се Калъм в коридора. — Побързай! Ела, преоблечи се и обуй обувките за яхта. Брук ти купи, нали?

За пръв път чувам, че има „яхтени“ обувки. Правя отчаян опит да се измъкна от кошмарното плаване, като казвам:

— Имам много домашни…

— Вземи ги. Рийд! — отново вика Калъм.

Боже мой, няма спасение!

* * *

Лодка! Ха-ха! „Мария“ е суперлуксозна яхта за мултибогаташ. Чувствам се като в рап видео, докато се облягам на перилата и отпивам от високата чаша с шампанско „Кристал“, която Брук ми подава, когато Калъм не гледа.

— Ако те пита, ще кажеш, че пиеш безалкохолна бира — намига тя. Но той не пита. Калъм беше прав. Носим се по ширналия се красив Атлантически океан и усещането е наистина прекрасно.

Слава богу, че до кея пътувах с Калъм и Брук, а момчетата се качиха в джипа на Рийд. Повдигаше ми се, като си спомнех за клатещата се на паркинга кола.

Интересно кое беше момичето в джипа. Сигурно милата, сладка Аби. Чувала съм, че след секс човек се чувства отпуснат и спокоен, а ето че Рийд няма такъв вид. Необщителен и напрегнат, той стои в другия край на яхтата, колкото може по-далеч от мен и Калъм. С блестяща на слънцето руса коса, голата Брук се излежава на горната палуба, където са трапезарията и джакузито. Времето не е толкова топло и дори не е за бански, камо ли за без бански, но Брук е на друго мнение.

— Приятно е, нали? — пита Калъм и сочи водната шир.

Не съвсем. Не и когато Рийд не откъсва поглед от мен.

И по-точно, гневен поглед от мен.

Истън е на долната палуба, а близнаците спят дълбоко на два шезлонга. Калъм е единствената ми компания и това вбесява Рийд.

— Скъпи! — вика Брук. — Ела да ме намажеш с лосион!

Калъм избягва погледа ми. Може би се опасява, че ще забележа изпълнилото го сластно желание, породено от зова на Брук.

— Имаш ли против да те оставя за малко? — пита той.

— Не. Върви.

Добре ми е да остана сама, но това не продължава дълго. Рийд се приближава със стъпки на хищник и напрежението отново расте. Обляга се на перилата и гледа към хоризонта.

— Ела.

Не знам дали това е поздрав, или въпрос. Вирвам вежди и на свой ред казвам:

— Рийд.

Той мълчи и не откъсва очи от водата.

Поглеждам го крадешком и както винаги, когато е наблизо, сърцето ми подскача. Рийд е въплъщение на мъжествеността. Висок и широкоплещест, с изваяни до съвършенство черти, с мускулести, твърди и силни ръце. Устата ми пресъхва.

По-висок е с педя и половина и когато най-сетне се обръща и ме поглежда, килвам глава, за да видя очите му. Синият му поглед пълзи по възкъсите ми джинсови панталонки и тесния потник, който се връзва на врата, после слиза към яхтените обувки в морскосиньо и бяло. Единият край на устата му се разтегля в усмивка.

Сигурно се кани да се подиграе с обувките ми, но до нас долита охкането на Брук.

— О, да, да…

Стъписваме се и мълчим.

Дочуваме и мъжки стон. Калъм несъмнено няма задръжки, когато синовете му са наоколо. Това е отвратително. И все пак не мога да го намразя, не и след като сподели, че още тъгува за жена си. Загубата на близки хора ни кара да вършим какви ли не откачени неща.

Рийд стисва зъби, хваща ме за ръка и казва:

— Да вървим.

Желязната му хватка ме принуждава да го следвам към долната палуба.

— Къде отиваме?

Той мълчи. Отваря вратата и влиза в разкошния хол с кожени дивани и стъклени маси. После минава покрай кухнята и трапезарията и се отправя към задните каюти.

Чука на една дебела дъбова врата и влиза.

— Ист! Събуди се веднага!

— Изчезвай — стене брат му. — Главата ми е квадратна.

Рийд влиза, без да чука. Надничам зад широките му рамене. Истън се е проснал на голямото легло с възглавница върху главата.

— Ставай!

— Защо?

— Искам да ангажираш вниманието на татко. Е, той е доста „ангажиран“ в момента — засмива се иронично Рийд, — така че става дума за след това.

Истън маха възглавницата от лицето си и сяда с въздишка.

— Знаеш, че винаги съм те прикривал, но полудявам от пъшкането на тази жена, когато е с татко… Направо кошмар… — В този миг ме вижда зад гърба на Рийд и по всяка вероятност погледът на брат му е достатъчно красноречив, за да стане и да добави: — Ясно. Разбрах.

— Внимавай и за близнаците — казва Рийд.

Истън изчезва безмълвно и той ме повежда към съседната каюта. Спирам на прага и кръстосвам ръце.

— Какво ще правим?

— Ще говорим.

— Можем да говорим тук.

— Влизай, Ела.

— Няма да вляза.

— Ще влезеш.

Отпускам ръце и влизам. Не знам защо, но изпълнявам онова, което ми нарежда. Първо се противопоставям. Но той винаги печели.

Рийд затваря вратата и прокарва пръсти през разрешената си от бриза коса.

— Мислех за разговора ни.

— Всъщност говореше само ти. — Сещам се за думите му и пулсът ми се учестява.

Ако трябва да те чукам, за да не провалиш всички, ще го направя.

— Искам да стоиш настрана от брат ми.

— Да не ревнуваш? — Калъм би казал, че дърпам лъва за опашката, но не ми пука. До гуша ми дойде да слушам какво трябва да правя.

Рийд не обръща внимание на подмятането ми и заявява:

— Ти си свикнала на определен начин на живот. Сигурен съм, че в предишното училище за теб е имало опашка от наточени мераклии с дрелки в ръка.

Сърцето ми спира, тъй като съблича фланелката си.

— Нормално е да имаш такива нужди. Напълно те разбирам и знам, че съм пречка за сближаването ти с момчетата в „Астор Парк“. Малцина са тези, които биха се осмелили да застанат срещу мен и да те свалят. Не че не си секси. Всички те харесват.

Защо ми говори всичко това? И защо се съблича?

Шестте коремни плочки са главозамайващи, а опънатите мускули са твърди и излети. Тялото ми пламва. Стисвам бедра, за да спра пулсирането между тях, ала то се засилва.

Рийд се усмихва и е напълно сигурен, че е успял да ме възбуди.

— Брат ми много го бива, но аз съм по-добър от него — уточнява той с пламъче в очите, докато дърпа ципа на панталоните си.

Не мога да дишам. Не мога и да помръдна, докато ги сваля и изритва встрани. Краката ми треперят. Заслепена съм от гладката му златиста кожа и опънатите мускули.

— Предложението е следното. Брат ми и баща ми са табу за теб. Усетиш ли необходимост от дрелка, аз съм насреща.

Голямата му ръка пълзи надолу по корема.

Дъхът ми секва. Не мога да откъсна очи от ръката под колана на боксерките. Рийд хваща възбудения си член. Чувам стон. Спонтанен стон от моите, а не от неговите гърди. Той се усмихва и бавно движи пръсти нагоре-надолу.

— Искаш ли го? Твой е. Ближи го, смучи го, чукай го, прави с него, каквото искаш, бейби. Но само с мен.

Сърцето ми започва да бие още по-силно.

— Разбрахме ли се?

Премереният му тон ме изважда от унеса. Обземат ме ужас и възмущение, залитам назад и се блъскам в леглото.

— Разкарай се, Рийд!

Той не обръща внимание на думите ми.

Облизвам устни. Устата ми е по-суха от Сахара и съм цялата на тръни. Нито стриптийзьорството, нито изплъзването от пипалата на гаджетата на мама са ме подготвили за това. Може и да е имало желаещи да спят с мен, но аз бях улисана с работата си, с грижите за мама, а после и с оцеляването си. Не си спомням физиономията на нито едно момче от последното ми училище.

Образът на застаналия пред мен Рийд — гол, як и със златист тен — ще остане завинаги запечатан в паметта ми.

Той притежава всичко, което едно момиче може да желае — страхотно тяло, красиво лице, което ще изглежда чудесно и след много години, богатство, а и още нещо. Чар. Омайване от пръв поглед.

Ябълката от приказката се люлее пред мен, червена, сочна и сладка, а Рийд Роял е предрешеният като принц злодей. Опитам ли ябълката, ще направя огромна грешка.

Принцът ме привлича, ала не искам да го направя за пръв път с някого, който ме мрази. И който предпазва съвсем не беззащитния си брат от невинното ми злосторство.

И все пак се изкушавам да узная вкуса на ябълката. Вероятно защото не съм чак толкова силна или… глупава.

Той може да ме мрази, но ме желае. Ръката му в боксерките продължава да се движи нагоре-надолу и сякаш в очакване на докосването ми, тялото му става все по-напрегнато.

За такова усещане говореше Валери, когато танцувахме. Тълпата под клетката не ме вълнуваше, но страстният поглед на Рийд ме следеше и ме караше да се чувствам истинска. Ако надникна в главата му сега, ще видя само себе си.

Вземам колана на сгънатата на стола хавлия. Прекарвам го през пръстите си и питам:

— Значи всичко, което искам, така ли?

Той примигва и ме поглежда с такова силно желание, че коленете ми се огъват.

— Да. Всичко. Но само с мен.

— Защо си толкова нетърпелив? Нали снощи прави секс?

— Няма такова нещо. Ти се натискаше с Ист.

— А кой клатеше роувъра така, та колелата му се бяха развъртели?

— Уейд. — Поглеждам въпросително и Рийд пояснява: — Куотърбекът на отбора. Приятел ми е. Тоалетните бяха заети с двойки. Човекът не можеше да чака.

Иде ми да въздъхна от облекчение. Може би сега е моментът да сме заедно. Може би това е моята възможност да го притежавам. И моята награда. Решавам да опитам и предлагам:

— Ще те завържа.

Мускулите на лицето му се изопват. Вероятно допуска, че си падам по фетишистки номера.

— О, да, бейби, всичко, което искаш.

Не се предава, а се съгласява и за миг се размечтавам, като допускам, че за него съм нещо повече от топло тяло, което му е подръка.

Приближавам го с още по-голяма увереност и питам:

— Това ти харесва, нали?

Той ме гледа внимателно, а аз се навеждам над протегнатите му китки. Правя се, че не ми пука, но дъхът ми секва, когато ръцете му докосват за миг корема ми под късия потник. Нота бене: „За да се опазиш, носи повече дрехи, когато си близо до този тип“.

Не съм скаут, нито пък моряк, така че знам само простия възел за връзване на обувки. Усуквам китките два пъти и коланът докосва издутината в боксерките няколко пъти.

— Направо ме убиваш — процежда през зъби Рийд.

— Чудесно — усмихвам се, макар че ръцете ми треперят и ми е трудно да направя възел.

— Харесва ли ти да са зависими от теб?

— Много добре знаеш, че не си зависим от мен.

Той мърмори, че нищо не ми е ясно, ала аз не му обръщам внимание и се оглеждам за място за връзване. Хубавото на яхтите е, че всичко е застопорено. На пода до стола има лъскава метална халка. Бутам Рийд да седне и коленича между краката му с колана в ръка. Той седи като Тутанкамон с робиня в нозете.

Туптенето в слабините ми е мъчително. В главата ми се върти дяволски въпрос — какво толкова, ако… Какво толкова…

Рийд ме желае толкова силно, че ерекцията му е все така внушителна. Чака да го докосна според желанието — или молбата му. Никога не съм правила фелацио и нямам представа какво бих усетила.

Не съумявам да се въздържа и дърпам боксерките надолу. Опипвам члена му и се изненадвам — кожата е като коприна.

— Ти си… — Искам да кажа „съвършен“, но се боя, че ще ми се присмее. Галя го с пръсти и поемам дълбоко дъх. Желанието пулсира в мен.

— Това ли искаш? — Въпросът му не прозвучава предизвикателно, а като молба.

Възбуденият пенис ме смущава. На върха му има малка капчица. Облизвам я.

Това не ми стига. Езикът ми пълзи около нея, сякаш е горещ юлски ден и трябва да побързам, че сладоледът във фунийката ще потече. Рийд слага ръце на главата ми.

— Лапни го, по дяволите. Хайде, сигурен съм, че знаеш как.

Грубите му думи ме сепват. Отдръпвам се.

— Сигурен ли си, че знам? — Увереността ми е спаднала дотолкова, че ми е трудно да прикривам спотаената си уязвимост.

— Ами вероятно си го правила… — Млъква за миг, доловил обидата в гласа ми, но довършва мисълта си: — … хиляди пъти.

— Точно така — засмивам се нервно аз. — Стегни се, тъй като знам такива номера, че свят ще ти се завие.

Връзвам колана за халката на пода. Възелът е стегнат. Очите на Рийд блестят от възбуда. Иде ми да го ударя, и то силно, та да го заболи. Ала той издържа на физическа болка и затова не ми остава друго, освен да го убедя, че ще съсипя прекрасното му семейство. Както той ме прави на пух и прах.

Прекрачвам го с лице към него.

— Знам, че ме искаш. Знам, че умираш да съм отново на колене пред теб. — Дърпам главата му назад и го гледам право в очите. — Но това ще стане на куково лято. Не бих го направила дори да ме молиш и дори да ми платиш. А и дори да се закълнеш, че ме обичаш повече, отколкото слънцето обича луната. По-скоро бих чукала баща ти, но не и теб.

Бутам го назад и слизам от коленете му.

— Защо ли не се заема с Калъм сега? Истън твърди, че обича младите момичета.

Запътвам се към вратата с престорена увереност. Рийд се мъчи да стане, но възлите са стегнати.

— Развържи ме!

— Не си познал. Ще се развържеш сам. — Слагам едната си ръка на дръжката на вратата, другата на кръста си и подхвърлям: — Ако наистина си по-добър от Истън, то баща ви ще е шемет.

— Ела, върни се и ме отвържи!

Усмихвам се и излизам. Той ме вика, но аз се отдалечавам и гласът му се превръща в неприятен спомен. Баща му е на палубата и надига чашата. Истън спи на шезлонга.

— Как си, Ела? — пита Калъм, надига се и тръгва към мен.

Оправям косата си и се правя, че всичко е наред.

— Добре. Мислех си за Стив. Ще ми бъде приятно да науча повече за него.

— Добре. Седни — усмихва се Калъм с озарено лице.

Прехапвам устни и навеждам очи.

— Не може ли да поговорим насаме?

— Разбира се. Да отидем в моята каюта?

— Идеално — отвръщам с усмивка аз.

— Боже мой, все едно видях Стив да се усмихва. — Прегръща ме през раменете и продължава: — Двамата се знаехме от деца. Неговият дядо е бил моряк. Заедно с моя основават „Атлантик Авиейшън“. Със Стив слушахме с часове историите на дядо му. И сигурно затова решихме да станем Тюлени.

Истън надига глава и вижда как баща му е метнал ръка на раменете ми и ме води към каютата си. Очаквам арогантно подмятане, което може би заслужавам, но той ме гледа така, сякаш съм го ритнала в корема или съм го излъгала, което е още по-лошо.

* * *

Калъм говори за добрия стар Стив десетина минути. Най-накрая го прекъсвам.

— Калъм, много ти благодаря, че споделяш всичко това с мен, но трябва да те попитам нещо, което не излиза от главата ми.

— Можеш да ме питаш всичко, Ела.

— Защо синовете ти са толкова нещастни? — Преглъщам, тъй като пред очите ми е непрестанно начумереният Рийд. — Защо са толкова недружелюбни? Искам да знам защо не ме харесват.

Калъм потрива лицето си с ръка.

— Трябва им още малко време да свикнат.

Настанявам се на леглото с подвити крака, а Калъм заема единствения стол. Чувствам се неловко да седя на леглото и да разговарям със заместника на новооткрития си починал баща.

— Спомена го и преди, но това едва ли ще стане. Не разбирам какъв е проблемът. Да не би да е заради парите? Вероятно се дразнят, че ми даваш пари.

— Не, не е заради парите. Идиотска работа… Извинявай за думите — поправя се Калъм и добавя: — Ще ми се да пийна. Но ти сигурно няма да разрешиш.

— Не и сега. — Кръстосвам ръце. Щом иска да съм строга, ще бъда строга.

— О, значи направо и без заобикалки. Напълно в твой стил, щом става дума за идиотски неща.

— Точно така — кимам с усмивка.

Поглежда към тавана.

— Отношенията ми с момчетата са ужасни. И Майка Тереза да доведа, и нея ще обвинят, че ме сваля. Не знам защо мислят, че съм изневерявал на майка им и съм причинил смъртта й.

Слисана съм и едва се сдържам да не го покажа. Това обясняваше донякъде нещата.

— Атака ли беше?

— Не. Никога не съм й изневерявал. Дори не съм се изкушавал. Нито веднъж. Когато бяхме млади, със Стив си поживяхме, но след като се ожених за Мария, не съм поглеждал друга жена.

Звучи искрено, но имам чувството, че това не е всичко.

— Тогава защо децата ти са все така сърдити?

— Стив беше… — Калъм отклонява поглед. — Ела, исках да ти дам възможност да обикнеш баща си, а не да ти разказвам за тъпотиите, които вършеше, защото беше самотен.

Хващам се за всяка сламка, само и само да изкопча тайните, които пази.

— Дано не прозвучи грозно, но аз не познавам Стив, а след като вече не е между живите, няма никакъв шанс да го познавам. За мен той не е реален човек, не е като теб, като Рийд или Истън. Искаш да бъда член на семейството, ала синовете ти не ме приемат. Ще завърша и няма защо да се връщам тук, тъй като съм нежелана.

Емоционалното ми изнудване е успешно. Калъм се вживява и ме трогва със силното си желание да ме приобщи към семейството.

— Стив беше ерген дълго време. Обичаше да се хвали и когато синовете ми бяха малки, гледаха на чичо Стив като на символ на мъжествеността. Разказваше им за похожденията ни на младини и аз не го спирах. Стив винаги се забавляваше, когато пътувахме по работа. Всички смятаха, че и аз го удрям на живот. Но не беше така. — Калъм мърда притеснено на стола и продължава: — Мария изпадна в депресия, но аз не забелязах. Отчуждаването и апатията й бяха сериозни симптоми, ала аз бях твърде зает да запазя бизнеса по време на рецесията. Тя прекарваше времето си само с децата и гълташе все повече и повече хапчета. Когато взе свръхдозата, бях на другия край на света, в Токио, и се опитвах да измъкна Стив от публичен дом. Всички обвиниха мен…

И вероятно са били прави.

— Стив не беше лош човек и ти си… доказателство за това. Водеше ме за носа към неща, който в крайна сметка убиха майката на децата ми. — Очите му ме молят за разбиране и дори прошка, но аз не съм тази, която може да му ги даде. — Когато получи писмото от майка ти, Стив се промени. Изведнъж стана нов човек. Кълна ти се, че щеше да бъде най-грижовният и най-всеотдаен баща. Много искаше да има деца и беше на седмото небе, когато разбра за теб. Щеше веднага да те потърси, но с Дайна отдавна бяха замислили това пътуване — искаха да летят с делтапланери на някакво забранено място. Стив подкупи местните служебни лица и взе разрешение. Чакаше с нетърпение да се върне и да започне да те търси. Не го мрази.

— Не го мразя. Аз дори не го познавам. Аз…

Мислите ми са объркани. Осъзнавам, че момчетата свързват по някакъв начин Стив със смъртта на майка си, а аз съм им подръка като много удобна — при това жива мишена. Не бих могла да променя отношението им, но поне попитах за истината и я научих.

— Благодаря ти, Калъм — мълвя аз. — Благодаря ти, че беше искрен с мен. — Дори да бях съвършена, момчетата пак щяха да ме мразят. Дори да приличах на Аби, пак щяха да… — Не успявам да се въздържа и питам: — Каква беше Мария?

— Мила. Мила и добра. Миньонче, малко над метър и петдесет, с душа на ангел. — Той се усмихва и аз разбирам, че наистина я е обичал. Познавам пламъка на истинската обич, макар да съм го виждала само в очите на мама, която може и да не беше съвършена, но ме обичаше.

Мария бе предала обичта на синовете си. Това, че Аби е нейно копие и обратното на онова, което съм аз, не трябва да ме безпокои, но колкото и да не искам да го призная, много бих искала Рийд да изпитва към мен чувствата, които изпитва към нея.

А това е като че ли най-глупавата сантиментална мисъл, която ме е осенявала.