Ерин Уот
Парцалена принцеса (3)

Глава 3

Раницата ми!

В нея са парите и часовникът! Чудовището, което Калъм Роял нарича кола, е най-луксозното нещо на света. Но за съжаление, няма да мога да й се порадвам. Мъча се да отворя вратата, ала дръжката не помръдва.

Поглеждам шофьора и макар да е безсмислено, протягам ръка и сграбчвам рамото му. Вратът му е широк колкото бедрото ми.

— Обърни! Трябва да се върна!

Той не потрепва. Сякаш е от бетон. Дърпам рамото му няколко пъти, макар да съм убедена, че дори да забия нож във врата му (а може би дори не и тогава), той ще реагира само ако Роял му заповяда.

Калъм не помръдва на седалката до мен и аз разбирам, че няма да изляза от колата без негово разрешение. Опитвам да отворя прозореца, но той е заключен.

— Ключалки за детска сигурност — мърморя аз.

Той кима.

— Да. Ще останеш в колата до края на пътуването. Това ли ти трябва?

Раницата тупва в скута ми. Едва се сдържам да не я отворя, за да проверя дали парите и личната ми карта са вътре. Без тях съм напълно безпомощна, но опитвам да се владея и да разбера намеренията на Роял.

— Виж, не знам какво искаш, но несъмнено имаш пари. Проститутки колкото щеш. За разлика от мен, с тях не би имал проблеми със закона. Остави ме на следващото кръстовище и повече няма да ме видиш. Няма да се оплача в полицията. Ще кажа на Джордж, че си стар клиент и сме оправили отношенията си.

— Не търся проститутка. Дойдох за теб.

След това страшно изявление той сваля сакото си и ме намята.

Част от мен иска да проявя повече смелост, но фактът, че се намирам в тази суперлуксозна кола до мъжа, в чийто скут танцувах, ме кара да се чувствам някак уязвима и нерешителна. Какво не бих дала за чифт старомодни кюлоти. Обличам сакото с нежелание, гледам да не обръщам внимание на стягащия ме корсет и притискам реверите към гърдите си.

— Нямам нищо, което да ти дам.

Парите ми на дъното на раницата са трошичка за него. Колата му струва повече от целия клуб.

Роял повдига вежда в опровержение на думите ми. Забелязвам часовника му. Същият… като моя.

— Познаваш го, нали? — Той протяга ръката с часовника към мен. Черната каишка е семпла и кожена, закопчалката — сребърна, а кръглият куполовиден циферблат е с осемнайсеткаратов обков. Цифрите и стрелките светят в мрака.

Лъжа с пресъхнала уста:

— За пръв път го виждам.

— Така ли? Марката е „Орис“. Швейцарска, ръчна изработка. Подарък по случай завършването на БЪД/С^[1]. Най-добрият ми приятел, Стив О’Халоран, получи същия часовник при завършването ни. На гърба е гравирано…

Non sibi sedpatriae.

Проверих значението, когато бях на девет, и мама реши да ми разкаже как съм се появила на този свят. Съжалявам, миличкото ми, но спах с моряк. От него остана първото му име и този часовник. „Както и аз“, побързах да й напомня. Тя разроши косата ми и ми каза, че съм най-прекрасното нещо на света. Сърцето ми се свива, защото я няма.

— Това означава: „Не за себе си, а за родината“. Часовникът на Стив изчезна преди осемнайсет години. Каза, че го е загубил, и никога не си направи друг. Изобщо не носеше часовник. Това беше извинението за редовните му закъснения — въздъхва Роял.

Навеждам се в желанието да науча още нещо за Стив О’Халоран, за БЪД/С и как двамата са се запознали. Съзнателно си налагам да се отдръпна и да се облегна на вратата.

— Много готина история, няма що, но не виждам какво общо има с мен. — Поглеждам шофьора Голиат и повишавам тон. — Вие двамата току-що отвлякохте малолетно момиче, а това е престъпление във всичките петдесет щата.

Голиат мълчи, а Роял отговаря:

— Престъпление е, ако отвлечеш човек, независимо от възрастта му, но тъй като аз съм твой настойник, а ти се занимаваше с незаконни деяния, аз съм в правото си да те изведа от нощния клуб.

Засмивам се престорено подигравателно.

— Не знам за коя ме вземаш, но аз съм на трийсет и четири. — Пъхам ръка в раницата покрай същия часовник, който е на ръката на Роял, и изваждам личната карта. — Ето, виж, Маргарет Харпър, възраст трийсет и четири.

Той дръпва картата от ръцете ми.

— Метър и шейсет и четири. Шейсет килограма. — Роял ме поглежда. — По-скоро към петдесет, но сигурно си отслабнала, откакто бягаш и се криеш.

Бягай? Откъде, по дяволите, знае това?

Сякаш прочел мислите ми, той добавя с въздишка:

— Имам петима синове. Какви ли не номера са ми свивали, така че тийнейджърите са ми ясни до болка. Дори под няколко пласта грим.

Гледам го, без да мигна. Този тип няма да изкопчи нищичко от мен.

— Баща ти е Стив О’Халоран. Беше — поправя се той. — Беше Стив О’Халоран.

Обръщам се към прозореца, не искам този непознат да забележи тъжната сянка на лицето ми. Разбира се, че баща ми е починал. Разбира се.

Гърлото ме стяга и напиращите сълзи боцкат клепачите ми. Плачът е за малките деца. За слабохарактерните. Да плача за баща, когото не съм виждала? Що за слабоволие!

Сред бръмченето на мотора чувам звън на стъкло. Настойникът ми пълни чашата си от една бутилка и подхваща:

— С баща ти бяхме най-добри приятели. Израснахме заедно и учихме заедно в колежа. Изведнъж ни хрумна да се запишем във военноморския флот и в крайна сметка бяхме одобрени да участваме в операциите на Специалните сили, Тюлените. Но бащите ни искаха да се пенсионират рано и вместо да се отдадем на военна кариера, поехме юздите на семейния бизнес. Ако се питаш какво правим, строим самолети.

Ама разбира се, какво друго…

Той не обръща внимание на мълчанието ми или го тълкува като покана да продължи.

— Стив почина преди пет месеца при инцидент с делтапланер. Колкото и да е странно, той като че имаше някакво предчувствие и преди да замине, ми даде едно писмо. Каза, че това е може би най-важното писмо в живота му. Обеща да го прочетем, когато се върне, но след седмица жена му ми съобщи, че е мъртъв. Заех се с проблемите, свързани със смъртта и вдовицата му, и сякаш забравих писмото.

Проблеми? Какви проблеми? Умираш и край, не е ли така? А и как произнесе вдовица, сякаш беше мръсна дума.

— След няколко месеца се сетих за писмото. Искаш ли да знаеш какво пише в него?

Що за предизвикателство? Разбира се, че искам, но няма да го зарадвам с отговор. Опирам чело в прозореца.

Минаваме няколко пресечки и Роял не издържа:

— Писмото е от майка ти.

— Какво? — рязко обръщам глава в абсолютен шок.

Той не изглежда доволен, задето най-сетне е грабнал вниманието ми. На умореното му лице е изписана тъгата по приятеля му, моя баща, и аз за пръв път виждам Калъм Роял такъв, какъвто твърди, че е: човек, загубил най-добрия си приятел и научил смайваща новина.

Колата спира. Поглеждам навън и забелязвам нещо като дълга писта, голяма едноетажна сграда от метални плоскости и кула. На белия самолет до сградата пише „Атлантик Авиейшън“. Когато Роял спомена, че строи самолети, не си представих такива огромни самолети, дето могат да разнасят в грамадния си търбух стотици пътници по цял свят.

— Това всичкото твое ли е? — Едва се сдържам да не зяпна.

— Да. Но няма да слизаме.

Дръпвам ръка от солидната сребриста дръжка на вратата.

— Защо?

Успявам да потуля смайването от отвличането, от новината за съществуванието — и смъртта — на спермодонора, както и от вестта за мистериозното писмо. Окопитвам се и гледам учудено през прозореца, докато минаваме покрай сградата и изходите и стигаме до летището. От опашката на самолета се спуска нещо като рампа, Голиат качва колата и я вкарва вътре.

Обръщам се и виждам как рампата се захлупва с трясък зад нас. Вратата на самолета се затръшва, ключалките на колата щракват и се отварят. Свободна съм. В известен смисъл.

— След теб. — Калъм сочи вратата, която Голиат държи полуотворена.

Загръщам сакото плътно около себе си и си налагам да се успокоя. В чуждия стриптийзьорски корсет и с неудобните високи обувки дори самолетът изглежда по-добре от мен.

— Трябва да се преоблека. — Доволна съм, че говоря що-годе нормално. Опитът от безброй ситуации на срам и неудобство ме е научил, че най-добрата защита е нападението. Ала силите ми са изчерпани. Не искам никой — нито Голиат, нито пътниците в самолета, да ме гледат в това облекло.

За пръв път съм в самолет. Возила съм се на автобуси и само по няколко второстепенни пътища на камион. Самолетът е огромен. Сигурно има място, където да се преоблека.

Калъм кима на Голиат.

— Ще те изчакаме горе. В дъното има стълби. Преоблечи се и ела при нас.

Бързо обувам широките джинси и нахлузвам потника и фланелената риза, която обикновено се вее, но сега оставям незакопчано само най-горното копче. Приличам на уличен скитник, но поне съм облечена.

Напъхвам корсета и прашките в раницата и проверявам дали парите са там. Отдъхвам с облекчение, като ги напипвам заедно с часовника на Стив. Без него чувствам ръката си като гола и след като Калъм вече знае за него, по-добре да си го сложа. Щом го усещам на китката си, веднага се чувствам по-добре и по-силна. Ще понеса всичко, което Калъм Роял ми поднесе.

Мятам раницата на рамо и замислям план — имам нужда от пари, а Калъм е богат, имам нужда и от място, където да живея, та ако е сдобия с достатъчно средства, да замина и да заживея нов живот. Знам как става това.

Ще бъда добре.

Всичко ще бъде добре. Ако си повтарям тази лъжа достатъчно дълго, ще повярвам, че е истина. Дори да не е.

Стигам до горния край на стълбите. Калъм ме чака. Представя ме на шофьора.

— Ела Харпър, Дюранд Сахади. Дюранд, това е Ела, дъщерята на Стивън.

— Приятно ми е — казва Дюранд с невероятно плътен глас. Звучи ми като Батман! — Моите съболезнования.

Шофьорът навежда трогателно глава и ще бъде наистина невъзпитано, ако не приема съболезнованията му. Оставям раницата и поемам протегнатата ръка.

— Благодаря.

— И аз ти благодаря. Свободен си — обръща се към него Калъм. После ме поглежда и казва: — Хайде да сядаме. Пътуването до Бейвю е един час.

— Един час? Самолет само за един час?

— С колата би отнело шест часа, което е доста време. Девета седмица те търся с цяла армия детективи.

Нямам избор, освен да го последвам. Сядам в едното от двете кожени бежови кресла. Между меките седалки има елегантна черна дървена масичка със сребърни инкрустации. Бутилката и чашата вече чакат. Стюардесите знаят, че Калъм не може без питие.

От другата страна на пътеката има диван и още две меки кресла. Дали не бих могла да работя като стюардеса за компанията на Калъм? Самолетът е по-хубав и от колата му. Дори бих могла да живея тук.

Слагам раницата между краката си.

— Хубав часовник — подхвърля иронично Калъм.

— Благодаря. Мама ми го даде. Каза, че той е единственото, което баща ми й е оставил — освен името си и мен. — Нямаше смисъл да продължавам да лъжа. Ако армията детективи бе стигнала до Къркуд, Калъм вероятно знаеше за мен и мама повече, отколкото знаех самата аз. Може и да е неразумно, но се улавям, че тръпна от нетърпение да науча колкото може повече за баща си. — Къде е писмото?

— Вкъщи. Ще ти го дам, когато пристигнем. — Калъм отваря кожена папка и изважда пачка пари. От ония, които във филмите са с бял бандерол. — Ела, предлагам ти сделка.

Очите ми стават на понички — никога не съм виждала толкова много стодоларови банкноти на куп.

Той бута парите по черната маса към мен. Това да не е някакво шоу, някакво риалити състезание по телевизията? Стискам устни и се стягам. Няма да позволя да ме изкарат наивна глупачка.

— Слушам те — заявявам аз, скръствам ръце и го гледам с присвити очи.

— Доколкото знам, правиш стриптийз, за да се издържаш и да завършиш гимназия. Предполагам, че искаш да продължиш да учиш в колеж, за да спреш със стриптийза и да работиш нещо друго. Ще станеш може би счетоводителка, лекарка или адвокатка. Тези пари са за благородна кауза. — Калъм потупва доларите и продължава: — В пачката има десет хиляди. Всеки месец ще получаваш същата сума в брой. Ако не изчезнеш, а останеш, докато завършиш гимназия, ще получиш бонус от двеста хиляди — за таксите за следване, за квартира, дрехи и храна. Вземеш ли степен, ще получиш още един немалък бонус.

— И каква е уловката? — Ръцете ме сърбят да грабна парите, да намеря парашут и да скоча, преди Калъм Роял да отвори уста.

Но седя на стола и чакам да чуя що за гадни условия ще ми постави, като премислям докъде биха стигнали границите на компромиса, който бих направила.

— Условията са следните: не спориш, не се опитваш да избягаш, живееш у нас, приемаш настойничеството ми и се отнасяш към синовете ми като към свои братя. Ако се съобразиш с всичко това, ще живееш живота, за който си мечтала. — Замълчава и добавя: — Животът, който Стив би искал да имаш.

— А какво трябва да правя за теб! — Настоявам да знам всеки детайл.

Калъм ме поглежда смаяно с широко отворени очи.

— Нищо. Ти си хубаво момиче, но си момиче, а аз съм на четирийсет и две и имам петима синове. Пък и за твое успокоение, приятелката ми ме дарява с всичко, от което имам нужда.

Тук вече прекали. Вдигам ръка, за да го накарам да замълчи.

— Достатъчно. Не желая да чувам подробности.

Калъм се засмива и отново става сериозен.

— Знам, че не мога да заместя родителите ти, но ще бъда насреща за всичко, за което би искала да ги има. Може да си загубила семейството си, но не си сама. Ела, ти си вече Роял.