Ерин Уот
Парцалена принцеса (13)

Глава 13

Бързо се качвам по стълбите и се заключвам в стаята. Изсипвам учебниците на леглото и грабвам първото домашно, но ми е трудно да се съсредоточа. Все още съм смутена от разговора с Рийд.

Обяснявам си защо избухнах с това, че животът ми се обърна надолу с главата преди по-малко от седмица. Калъм ме измъкна от Къркуд, довлече ме в този странен град и палат, за да живея в него с шибаните братя. Братята Роял ме тормозят от мига, в който ме видяха. На тъпия купон приятелите им се държаха идиотски с мен и ме направиха за посмешище с боклуците в училище. За капак Рийд Роял не спира да налага железни правила, но и непрекъснато ги променя.

Кое седемнайсетгодишно момиче няма да превърти?

Но какво стана със способността ми да скривам чувствата си на всяка цена? Иде ми да се гръмна, задето не успях да се овладея, разплаках се пред Рийд и позволих да забележи несигурността и уязвимостта ми.

Мразя да проявявам слабост.

Свършвам с домашните към шест. Гладна съм, ала не ми се слиза долу. Иска ми се да може да си поръчвам храна в стаята. И без това къщата прилича на хотел.

Не се крий от него. Не му доставяй това удоволствие.

Ако не отида на вечеря, Рийд ще реши, че ме е победил. Няма да му позволя да ме пречупи.

Решавам да не се предавам и да сляза, но се мотая — застоявам се под душа, мия си косата, обувам изрязани черни боксерки и червен потник, реша се, проверявам дали Валери ми е писала…

Край на мотаенето. Стомахът ме присвива от глад, докато слизам по спираловидното стълбище.

Единият близнак разбърква нудълс в тигана, а другият наднича в хладилника и мърмори:

— Не знам какво ще ядем. Мислех, че Сандра се е върнала от почивка.

— Утре се връща.

— Откога прислугата тръгна по почивки? Писна ми да си готвим сами. Трябваше да вечеряме навън с татко и Рийд.

Бързо обработвам информацията. Първо, тия двамата са големи лигльовци. Второ, Рийд е отишъл на вечеря с Калъм, който вероятно го е принудил с пистолет в челото.

Близнакът до печката ме забелязва и пита:

— Какво надничаш?

— Гледам как загаряш вечерята.

Той поглежда тигана, от който се вие пушек.

— Ужас! Себ, подай ми ръкавицата!

Тези двамата не знаят какво правят. За какво му е кухненска ръкавица?

Сойер хваща хвърлената от брат му ръкавица, слага я и издърпва тигана за дръжката, която не би трябвало да пари (освен ако тиганът не е дефектен). Горещата мазнина цвърчи и изгаря китката на Сойер.

Той вие от болка. Брат му изключва котлона и двамата се вторачват в изгорялото пилешко с нудълс.

— Мюсли? — предлага Себастиан.

Сойер въздиша.

Въпреки ужасната миризма на загоряло, стомахът ми свири от глад. Отварям шкафовете и започвам да вадя кутии с продукти.

— Ще направя спагети. Искате ли?

Близнаците ме гледат отчаяно. След дълга пауза единият смотолевя:

— Да.

Готвя, а те мълчат и не помръдват от масата, както приляга на мързеливи богаташки синове. Не ми помагат и след двайсет минути тримата ядем в пълна тишина.

Накрая на вечерята се появява Истън. Присвива очи, когато вижда, че слагам чинията си в миялната. Братята му дояждат втора порция спагети.

— Върна ли се Сандра?

Себастиан клати глава и пъха още спагети в устата си.

Близнакът му ме сочи с глава.

— Тя сготви.

— Тя си има име — срязвам го аз. — И добре че ми благодарихте за вечерята, лигльовци такива. — Мърморя това под нос, докато излизам от кухнята.

Решавам да отида в библиотеката. Калъм ми я показа онзи ден и аз се смаях от високите до тавана рафтове с книги. Има и едновремешна стълба, с която можеш да стигнеш до най-горния ред. Отправям се към уюта на камината и двата стола с издута плътна тапицерия. Сядам на единия. Не ми се чете, но вдишвам мириса на кожа и стари книги. Заглеждам се в снимките на полицата над камината и сърцето ми се разтуптява. Една от снимките грабва вниманието ми — Калъм като млад с военна униформа е преметнал ръка върху раменете на висок рус мъж също с униформа.

По всяка вероятност Стив О’Халоран. Баща ми.

Гледам изваяните му черти и сините очи, които проблясват палаво пред фотоапарата. Моите очи са същите. Имам и същата руса коса.

Дочувам стъпки, обръщам се и виждам Истън.

— Разбрах, че за малко не си убила брат ми днес.

— Сам си го търсеше. — С крайчеца на окото си забелязвам сърдитото му изражение.

— Нека бъдем откровени. Смятам, че не си очаквала да се появиш тук под ръка с баща ни и да ти се зарадваме.

— Не съм под ръка с баща ви. Аз съм просто под негова опека.

— Така ли? Погледни ме в очите и кажи, че не го чукаш.

Господи! Стисвам зъби и забивам поглед в присвитите му очи.

— Не чукам баща ви. Иде ми да повърна от подобни намеци.

— Намек или не, татко си пада по младите мацки.

Камък в градината на Брук. Премълчавам и се заглеждам в снимката над камината.

Мълчим толкова дълго, че започвам да се чудя защо е дошъл Истън. Най-накрая той казва:

— Чичо Стив беше красавец. Гащите на момичетата падаха, като го видеха.

Пак ми се повдига. Не желая да чувам такива подробности за баща си и все пак моля Истън да ми разкаже за него.

— Ами аз не го познавах много добре. С братята ми не сме били често с него. Той стоеше с часове с татко в кабинета му и си приказваха.

Долавям тъжна нотка и питам:

— Да не би татко ви да е предпочитал компанията на татко ми пред вашата? Затова ли ме мразите толкова много?

Той ме измерва с възмутен поглед и заявява:

— Предупреждавам те, че ще улесниш живота си, ако престанеш да дразниш брат ми. Инак ще имаш проблеми.

— Че нали това е целта ви?

Истън не отговаря и си тръгва, а аз продължавам да гледам снимката на баща си.

* * *

Събуждам се от шепот в коридора пред вратата ми. Скапана съм, нямам сили да се надигна, но съм достатъчно будна, за да разпозная гласа на Рийд.

Не съм го виждала след свадата в колата. Когато се върна с Калъм от вечеря, вече бях заключена в стаята си, ала дочух гневни стъпки и затръшване на врати, което подсказваше злополучния развой на вечерта.

Кой знае защо, но се запътвам на пръсти към прага. Подслушването не е в мой стил, но искам да чуя за какво и с кого разговаря Рийд. Може би обсъждат мен, колкото и самолюбиво да звучи.

— … тренировки сутрин… — Дочувам откъслечно гласа на Истън. — … Но по-малко по време на сезона…

Рийд мърмори нещо, което не чувам.

— Добре, разбрах. Мен също не ми е приятно, че е тук, но това не е причина да… — отвръща Истън, но краят на изречението му глъхне.

— Не става дума за нея.

Не знам дали да си отдъхна, или да съжалявам, че не говорят за мен.

— … тогава идвам с теб!

— А, не! — рязко завява Рийд. — … сам тази вечер.

Накъде ли се е запътил? Толкова късно? И не през уикенда? Тревожа се, но и ми е малко смешно, защото се безпокоя за Рийд Роял, когото нападнах в колата.

— Държиш се като Гид — възмущава се Рийд.

— Може и така да е, но пък ти…

Отново не чувам и се нервирам, защото знам, че обсъждат нещо важно. Изкушавам се да отворя вратата и да попреча на Рийд да направи онова, което е намислил, но само след няколко секунди се чуват отдалечаващи се стъпки и затваряне на врата, а други стъпки заглъхват по стълбите.

Някой пали кола в двора и аз знам, че е Рийд.