Ерин Уот
Парцалена принцеса (5)

Глава 5

Събуждам се в непознато легло и се чувствам ужасно. Не заради леглото. Леглото е супер. Хем меко, хем твърдо, а чаршафите са гладки като коприна, не като драскащите чаршафи, на които съм спала, когато изобщо е имало чаршафи… Много често легло ми беше спален чувал, а чувалите се вмирисват с времето.

Леглото ми ухае на мед и лавандула.

Целият този лукс и красотата ми действат заплашително. От опит знам, че след нещо хубаво се задава нещо много гадно. Един ден мама се върна от работа и каза, че се местим на по-хубаво място. После дойде висок, слаб мъж, който ни помогна да опаковаме жалката си покъщнина и след няколко часа бяхме в дома му. Симпатична къщичка с карирани пердета, която беше много малка, но пък имах своя собствена стая.

Още първата вечер се събудих от крясъци и от трясък на счупено стъкло. Мама влетя в стаята ми и ме изкара навън. Бяхме тичали две пресечки, когато вдигнах очи и видях синината на лицето й.

Така че хубавите неща не вървят с хубавите хора.

Оглеждам стаята. Стая на принцеса. При това на малка принцеса. Розови стени, дипли, къдрички… Да ти се доповръща. Липсват само плакати на Дисни, но на къща като тази плакати не подхождат. Не подхожда и раницата ми, която стърчи до вратата.

Прехвърлям вчерашния ден и мисълта ми се заковава на пачката с пари. Скачам от леглото и отварям раницата. Отдъхвам си, като виждам парите. Повдигам няколко банкноти с палеца си и се наслаждавам на приятното им шумолене. Мога да взема пачката и да изчезна. Десетте хиляди ще ми стигнат за доста дълго време.

Но ако остана, Калъм Роял обеща да ми даде много повече. Леглото, стаята, парите всеки месец, докато завърша… Само за да уча? И да живея в този палат? А и да карам собствена кола?

Пъхам парите в тайния джоб на дъното на раницата. Ще помисля един ден. Нищо не би ме спряло да си тръгна утре, следващия или по-следващия месец. Ще изчезна, веднага щом усетя, че нещата не вървят.

Спокойна, че парите ми са скрити, изсипвам раницата на леглото и преглеждам дрехите. Два чифта тесни джинси и един чифт широки, с които се прибирам от клуба, за да не привличам внимание, пет тениски, пет чифта бикини, един сутиен, корсетът от снощи, прашките, високите стриптийзьорски обувки и една хубава рокля, останала от мама. Черна и къса, с нея изглеждам с доста по-голям бюст, отколкото Господ ми е дал. Козметичната чантичка е също наследена от мама и е пълна с нейни и останали от колежките ни стриптийзьорки гримове. Целият комплект сигурно възлиза на хиляда долара.

Томчето с поезията на Одън е вероятно най-романтичната и ненужна част от вещите ми, но го намерих на масата в едно кафе, а посвещението подхождаше на надписа на часовника ми. Не можех да го оставя. Беше ми късмет, макар да не вярвам в тези неща. Предопределената съдба е за слабите духом — те нямат достатъчно сила или воля да оформят живота според желанията си. Аз не съм от тях. Засега. Може да нямам достатъчно сили, но с времето и това ще стане.

Прокарвам ръка по книгата. Може да си намеря работа като сервитьорка. Няма да е лошо да е в някой стек хаус. Ще изкарвам достатъчно пари, за да не пипам десетте хиляди, които определих като неприкосновени.

Почукването на вратата ме стряска.

— Калъм?

— Рийд е. Отвори.

Тениската ми е огромна — беше на едно от гаджетата на мама — и ми стои почти като рокля, но не искам да застана срещу един Роял в непълно снаряжение. А това означава издокарана и порядъчно гримирана като лошо момиче.

— Не съм облечена.

— Дреме ми. Давам ти пет секунди и влизам. — Тонът му не търпи възражения.

Кретен. С тия ръчища сигурно ще разбие вратата с един удар.

Отварям.

— Какво искаш?

Оглежда ме най-безсрамно и макар тениската да прикрива всичко за гледане, се чувствам гола. Вбесявам се и снощното ми недоверие прераства в искрена омраза.

— Искам да знам каква игра играеш. — Пристъпва към мен. Прави го нарочно, за да ме уплаши. Рийд е от онези, които използват физиката си като оръжие и за съблазън.

— Защо не питаш баща си? Той ме отвлече и домъкна тук.

Рийд пристъпва още по-напред и телата ни се опират, когато поемаме дъх.

Толкова е привлекателен, че устата ми пресъхва и усещам тръпки на места, които не съм допускала, че ще реагират на близостта на подобен досадник. Това е друг урок, който научих от мама — тялото ти може да харесва неща, които главата ти мрази, но главата трябва да те ръководи. Мама казваше: „Прави каквото ти казвам, а не каквото правя аз“.

Този гадняр иска да те нарани, викам на тялото си, но зърната на гърдите ми щръкват, сякаш са глухи.

— И ти се бори с него, нали? — Рийд хвърля нагъл поглед към зърната ми под тънката фланелка.

Не ми остава друго, освен да се правя, че те са си винаги в такова състояние.

— Говори с баща си.

Обръщам се и се преструвам, че Рийд Роял не е възпламенил и най-малкото нервно окончание в тялото ми. Вземам чифт семпли бикини от купа с дрехи на леглото, смъквам бельото си под тениската с небрежни движения и го пускам на кремавия мокет.

Чувам рязко поемане на дъх зад гърба си. Едно на нула за мен.

С безгрижен жест обувам новите бикини, като бавно ги издърпвам под ръба на дългата фланелка. Очите му бродят по тялото ми и все едно ме докосват.

— Каквато и игра да играеш, няма да победиш. Не и всички ни. — Той говори плътно и дрезгаво. Моето шоу му е подействало. Две на нула. Добре че съм с гръб, защото не искам да забележи, че и аз съм развълнувана от гласа и погледа му. — Ако си тръгнеш веднага, нищо няма да ти се случи, ще можеш да вземеш онова, което баща ни ти е дал, и няма да те тормозим. Но ако останеш, ще ти разкажем играта и ще си тръгнеш на четири крака.

Обувам джинсите, обръщам се с гръб и понечвам да сваля тениската. Чувам смеха му, той се приближава и ме хваща за рамото. Обръща ме към себе си и устните му се долепват до ухото ми.

— Чуй ме добре! Може да ми правиш стриптийз всеки ден и въпреки това няма да те чукам. Ясно? Малолетният ти задник може да завърти главата на баща ни, ала на нас тия не ни минават.

Горещият му дъх пълзи по врата ми и омаломощава усилието ми да не треперя. Страх ли ме е? Възбудена ли съм? Толкова съм объркана. По дяволите! Да не излезе, че съм се метнала на майка си… Да харесваш мъже, които се отнасят лошо с теб, е запазена марка на Маргарет Харпър!

— Пусни ме — хладно казвам аз.

Рийд стиска рамото ми и рязко се отдръпва. Залитам напред и се опирам в рамката на леглото.

— Следим те изкъсо — заплашва ме той и излиза.

Ръцете ми треперят, докато се обличам. Отсега нататък ще бъда винаги облечена дори в стаята си. В никакъв случай няма да допусна този навлек да ме завари неподготвена.

— Ела?

Подскачам стъписано и виждам Калъм на прага на стаята.

— Стресна ме — пискливо изричам и слагам ръка на бумкащото си сърце.

— Извинявай. — В ръка държи стар лист от тетрадка. — Писмото…

Поглеждам го изненадана.

— А, да. Благодаря.

— Не вярваше, че ще ти го дам, нали?

Вирвам вежди.

— Честно ли? Не вярвах, че има такова писмо.

— Не бих те лъгал, Ела. Аз имам доста недостатъци. Може би затова и щуротиите на синовете ми ще се поберат в книга, по-дебела от „Война и мир“. Но не лъжа. И не искам нищо повече от теб, освен да използваш предоставената ти възможност. Когато прочетеш писмото, слез да закусим. В края на коридора има стълба, която води до кухнята. Чакам те.

— Благодаря.

Той се усмихва мило.

— Толкова се радвам, че си тук. По едно време си мислех, че няма да те открия.

— Не знам какво да кажа — мънкам аз. Ако бяхме само двамата с Калъм, сигурно щях да съм много благодарна, но след срещата с Рийд изпитвам нещо средно между страх и ужас.

— Всичко е наред. Ще свикнеш. Обещавам ти. — Той ми намига окуражително и излиза.

Сядам на леглото и разгръщам писмото с треперещи ръце.

Мили Стив,

Не знам дали ще получиш това писмо и дали ще го прочетеш. Изпращам го в базата „Литъл Крийк“ с личния ти номер. След като си тръгна, намерих листче с номера, както и часовника ти. Запазих часовника. И като по чудо запомних номера.

А сега — направо на въпроса. Месецът ни заедно, преди да тръгнеш за Бог знае къде, беше лудост. Още преди да разбера, че съм бременна, вече те нямаше. В базата никой не пожела да доизслуша тази история. Предполагам, че и твоята реакция би била същата.

Ако ли пък не, трябва да дойдеш. Болна съм от рак. Дебелото ми черво е проядено. Имам чувството, че ме гризе някакъв паразит. Момиченцето ми ще остане само. Тя е силна. Упорита. По-издръжлива от мен. Много я обичам. Не се страхувам от смъртта, но се страхувам, че ще остане сам-сама.

Знам, че не бяхме повече от две горещи чифтосващи се тела, но ти се кълна, че сме създали най-прекрасното нещо на света. Трябва поне да я видиш, инак адски ще съжаляваш.

Ела Харпър. Носи името на онази сантиментална музикална кутийка, която ми подари в Атлантик Сити.

Дано получиш писмото ми навреме. Тя не знае, че те има, но има твоя часовник и твоите очи. Веднага ще забележиш.

Поздрави,

Маги Харпър

Скривам се в банята — тя също е с цвят на розова дъвка — и притискам към очите си хавлиената кърпа. Не плачи, Ела. Няма смисъл да плачеш. Наплисквам се и си казвам, че от лицето ми не се стичат сълзи, а вода.

Успокоявам се, прекарвам четката през косата си и я връзвам на висока конска опашка. За да не личи, че съм плакала, намазвам лицето си с ВВ крем и се вземам в ръце.

Мятам на рамо раницата с всичкия багаж — тя ще бъде с мен, докато намеря място да я скрия — и тръгвам по коридора.

Минавам покрай четири стаи, преди да стигна до стълбите. Коридорът е толкова широк, че колите на Калъм могат спокойно да минат по него. Тази къща сигурно е била хотел — не може само едно семейство да се шири в такъв палат.

Кухнята е грамаданска. Две печки, мраморен „остров“ за готвене и безкрайни бели шкафове. Не забелязвам хладилник и миялна. Вероятно в мазето има друга, работна кухня, и въпреки уверенията на Калъм, ще ме пратят да търкам пода. Не че ми пука. Ще се чувствам по-удобно, ако работя нещо за парите, които получавам. Инак само ще ходя на училище и ще бъда едно нормално дете, а кой получава пари, за да бъде нормален? Никой.

Голямата маса в дъното на кухнята е до прозореца, който е от пода до тавана и гледа към океана. Момчетата са седнали на четири от шестнайсетте стола. Облечени са с униформи. Бели ризи върху прави панталони. Тъмните блейзъри са метнати на облегалките на столовете. Интересно, но и четиримата изглеждат страхотно по един и същ брутален начин.

Райска градина. Красива, но таяща опасности.

— Как предпочиташ яйцата? — пита Калъм. Той стои до печката и държи две яйца и шпатула. Тази поза някак не му подхожда. Поглеждам момчетата, за да се уверя, че съм права. Да, Калъм несъмнено готви много рядко.

— Бъркани. — Всеки може да направи бъркани яйца.

Той кима и сочи с шпатулата големия шкаф до печката.

— В хладилника има плодове и кисело мляко, а бейгълите са зад мен.

Отварям вратата на шкафа, проследяват ме четири чифта враждебни, гневни очи. Все едно съм първи ден в ново училище и всички ме мразят просто ей така. Лъхва ме леден въздух. Вграден хладилник. Ами да, защо трябва да показваш, че имаш хладилник? Странно…

Вземам купа с ягоди и я слагам на плота.

Рийд хвърля салфетката си.

— Приключих. Някой иска ли да го закарам?

Близнаците се надигат, а четвъртият брат, Истън, клати глава.

— Трябва да взема Клер.

— Момчета! — предупредително надига тон баща им.

— Няма проблем — намесвам се аз, тъй като не искам да предизвиквам разпра.

— Спокойно, тате! — подхвърля присмехулно Рийд. — Тръгваме след десетина минути.

Четиримата се изнизват един след друг като патета. Или по-точно като войници под строй.

— Извинявай — въздиша Калъм. — Не знам защо се държат така. Така или иначе, щях да те закарам, но се надявах да са по-любезни с теб.

Замирисва на загорели яйца и двамата се обръщаме към печката.

— По дяволите! — пустосва той, а аз надничам в тигана със загорял бъркоч. — Никога не готвя, но мислех, че поне мога да опържа две яйца — добавя Калъм и се усмихва виновно. — Явно не мога.

Никога не готви, ала готви за непознатото момиче, което е отвлякъл? Може би греша, но в гласа му се прокрадва раздразнителност.

— Гладен ли си? На мен ми стига да хапна плодове и кисело мляко. — Много рядко ям плодове. Прясната храна е за привилегированите.

— Умирам от глад — жално ме поглежда той.

— Мога да опържа яйца — предлагам аз и Калъм ми подава бекона. — Е, добре, яйца с бекон.

Започвам да готвя, а той се обляга на шкафа.

— Пет момчета, а? Цяла армия.

— Майка им почина преди две години. Още не са се съвзели. Мария беше нашата спойка. Отсъствах доста, преди да почине. Имах проблеми с „Атлантик Авиейшън“ и непрекъснато пътувах, за да сключвам сделки. — Калъм въздиша и добавя: — Оправих бизнеса, но състоянието на семейството е все още в процес на обработка.

Наблюденията върху синовете му ми подсказват, че процесът е далеч от финализиране, но родителските умения на Калъм изобщо не ме засягат. От устата ми излиза странно, изразяващо безразличие междуметие, ала той го тълкува като знак да продължи.

— Най-големият е Гидиън. Живее в колежа, но си идва през уикендите. Май си има приятелка, но още не съм я виждал. Довечера ще се запознаеш и с него.

Боже мой, още един!

— Ще се радвам. — Ще се радвам, колкото бих се радвала на клизма.

— Сега ще отидем да те запишем в училището. А Брук, приятелката ми, ще те заведе на пазар. Може да тръгнеш на училище в понеделник.

— Много ли съм закъсняла?

— Учебната година започна преди две седмици. Видях оценките ти и смятам, че ще се справиш.

— Твоите детективи си ги бива. — Свъсвам вежди и разбърквам яйцата.

— Местила си се неведнъж и дваж, но щом разбрах името на майка ти, беше доста по-лесно да науча онова, което ми трябваше.

— Мама правеше всичко за мен — заявявам и вирвам брадичка.

— Била е стриптийзьорка. Караше ли те и ти да се събличаш? — неодобрително пита Калъм.

— Не. Правех го по собствено желание. — Изсипвам яйцата със замах в чинията му. Да си готви сам тъпия бекон. Никой няма право да критикува мама пред мен.

Той хваща ръката ми.

— Не исках…

— Да не преча? — Рийд стои на прага. Гласът му е леден, а очите горят. Не му харесва, че баща му е близо до мен. Съзнавам, че постъпвам скандално, но правя крачка и почти се облягам на рамото на Калъм. Той гледа сина си и не реагира на неочакваната ми близост, докато присвитите очи на Рийд ми подсказват, че е забелязал моя ход.

Вдигам ръка, слагам я на рамото на Калъм и заявявам с мила усмивка:

— Не пречиш. Правя закуска на баща ти.

Рийд гледа още по-ядосано — ако това разбира се е възможно.

— Забравих сакото си — казва той и го грабва от облегалката на стола.

— Ще се видим в училище — предизвикателно подхвърлям аз.

Рийд ми хвърля още един убийствен поглед и излиза. Свалям ръка от рамото на Калъм, който промълвява:

— Дразниш лъва.

— Той започна.

Калъм поклаща глава.

— А аз си въобразявам, че е голям зор да отгледаш пет момчета. Изглежда, още нищо не съм видял, нали?