Ерин Уот
Парцалена принцеса (27)

Глава 27

Събуваме обувките си и вървим по плажа до Уортингтън.

— Канен, неканен всеки би могъл да отиде на купона. Просто вървиш по плажа и завиваш.

— Разпознават по дрехите — уверява ме Валери. — Пък и по този плаж вървят само хората, които живеят на него. Не-милионерите не могат да припарят.

— Дали няма да ни спрат?

— Не. Ти си Ела Роял, а аз, макар и бедна роднина, съм Карингтън. Братята стоят в далечния край на залата и разговарят. Вероятно замислят как да постъпят с Даниел. Надали някой друг е на мушката им тази вечер. Единствената, която би трябвало да търси отмъщение, съм аз. Заставам зад тях и те не ме забелязват.

— Какво става, брат ми? — сръгвам Гидиън.

Пръв ме вижда Рийд и избухва:

— Ти защо си тук? Нали ти казах да не идваш?

— Аз също — намръщва се Гидиън.

— И аз — не остава по-назад Истън.

— А вие двамата? — поглеждам близнаците, които са с панталони в цвят каки и бели поло ризи с марков алигатор. Мигат невинно. Приличат си като две капки вода и може би точно това допада на гаджето им. Преди да си тръгна, ще бележа единия с червило.

— Важно съобщение! Аз не съм куче. Не сядам и не ставам по команда. Може ли да знам защо не трябваше да идвам? И тук ли има дрога в питиетата?

Валери ахва зад гърба ми и пет чифта очи се приковават в мен.

— Дрога няма, но ако стане някоя дандания, а ти си на сигурно място и спиш вкъщи, татко няма да се ядоса толкова много — обяснява Гидиън.

— Важното е да си вкъщи и в леглото, пък дори и да си в леглото с Валери — многозначително подхвърля Истън, но веднага млъква, защото другите го поглеждат неодобрително.

Рийд се намръщва още повече и казва:

— Като те види, Даниел ще се досети, че сме намислили нещо.

Валери решава да се застъпи за мен и подхваща:

— Ако целта е да няма подозрения, Истън трябва да се натиска с някое маце, а Рийд ще се наложи да шепти комплименти — о, ужас! — в ухото на Аби. Гидиън си има неговите колежански забежки, а вие двамата — тя се заканва с пръст на близнаците — продължавайте да мамите тоя-оня, тъй като не разпознават кой, кой е.

Истън потулва смеха си с престорена кашлица, а близнаците извръщат погледи от Валери. Рийд и Гидиън се споглеждат. Те са отговорниците за действията на братята. Особено тази вечер.

— Вече си дошла и няма да те караме да си тръгваш, но това не те засяга — обръща се Гидиън към Валери.

— Толкова съм жадна — веднага казва тя, — че ще отида да си изкрънкам чаша шампанско.

Вал тръгва, а аз потривам ръце.

— Та какъв е планът?

— Рийд ще подхване скандал и хубавичко ще ступа любещия те Даниел — обяснява Истън.

Петимата братя не отлепват очи от мен. Това си е истинско изпитание. Поглеждам Рийд и Гидиън, тъй като те са най-важните.

— Значи ще набиете Даниел, защото смятате, че това е правилният начин да защитите честта си? Само дето той няма никаква доблест. Не е честен играч. Дрогира ме, тъй като не беше достатъчно уверен или търпелив да ме спечели. Даниел е един страхлив никаквец. Рийд е с десет килограма по-тежък и се бие редовно.

— Значи знаеш за боевете? — прекъсва ме Гидиън, а когато Рийд кима, вдига, ръце, примирен, сякаш му е писнало да се разправя с по-малките от него.

— Даниел все пак ще се защитава — заявява Рийд.

— Басирам се на сто долара, че ще се засмее и ще ти каже, че ти ще спечелиш. Ако продължиш да го предизвикваш, ти ще излезеш лошият.

— Не ме интересува.

— Е, щом искаш само да го набиеш, отивай! — подканвам го и соча моравата, на която са се събрали гостите.

— Рийд не може да започне боя — обажда се Истън.

— Това правило на бойния клуб ли е?

— Не. Преди няколко месеца татко разбра за боевете и го заплаши, че ако продължи да го прави, ще прати близнаците във военно училище.

Ама че жестоко! Военното училище едва ли е кой знае каква заплаха за Рийд, но той не би искал това да се случи на малките му братя. Калъм не спира да ме учудва.

— Значи никога не трябва да нанасяш първия удар?

— Не. Мога да се бия само при самозащита или при защита на член на семейството — отговаря Рийд през зъби. — Може би имаш друга идея?

Нямам и мълча. Гидиън клати глава и дори Истън изглежда разочарован. Поглеждам тъмносиньото небе, океана, къщата и братята. Изведнъж ми хрумва нещо.

— Тук има ли къща за ползващите басейна?

— Да — отвръща неохотно Рийд.

— Отиваме!

Хващам го за ръката и се запътваме към задната морава с басейна и тъмната постройка до ръба му.

— Уортингтън я заключва — казва Рийд.

— Знам. Валери ми каза. За да не правят секс в нея.

Поглеждам близнаците.

— Ще извикам Валери, но ми трябват и близнаците. Останалите ще се преструват, че купонясват и трябва да доведат колкото може повече хора тук. Когато всичко е готово, Сойер ще ни каже. Пригответе се да снимате.

— Какво си намислила, сестричке? — пита Истън.

— И в ада няма по-голямо зло от презряната жена или от момиче, дрогирано насила — обявявам загадъчно и изчезвам да търся Валери.

За късмет, тя говори със Савана на алеята към брега. Привиквам ги настрани. Савана върви с неохота и бързам да й се извиня:

— Сгреших, че не ти повярвах за Даниел. Бях самотна и исках да съм близка с някого. Помислих си, че мога да се разсея с Даниел, но ти беше права.

Савана стисва устни. Искреността ми или взаимната ни омраза към Даниел чупи ледената преграда и тя кима сдържано:

— Приемам извинението ти.

— Сав, не се прави на важна — заявява Валери. — Става дума за Даниел. Намислили сме да му дадем хубав урок. Нали, Ела?

— Да. Планът е следният…

Обяснявам всичко и Валери подсвирква въодушевено. Савана ме гледа с недоверие.

— Смяташ ли, че Даниел ще се върже?

— Та той дрогира момичета, за да прави секс! За него това е чудесна възможност и ние ще направим всичко възможно да го подведем.

Савана вдига изискано рамене.

— Да вървим да му натрием носа! Заслужава най-голямото наказание и унижение!

* * *

Даниел седи на шезлонг до басейна с хайнекен в едната ръка, а с другата гали бедрото на едно съвсем младо момиче, вероятно първокурсничка. Обзема ме възмущение и желание да попреча на пъклените му замисли. Както каза Савана, време е да му натрием носа.

— Здрасти, Даниел — поздравявам с възможно най-любезен тон.

Той се обръща и сканира тълпата за братята. Не ги вижда и се обляга назад, като притегля момичето пред себе си като щит.

— Какво искаш? Зает съм.

Стържа по алеята с върха на обувките балеринки и мълвя:

— Искам да ти се извиня за онази вечер. Прекалих. Ти си Даниел Делакорт, а аз съм… — Повдига ми се, но се овладявам и довършвам изречението: — … някаква дошла от улицата…

Момичето се размърдва притеснено и смотолевя:

— Извинете, но сестра ми май ме вика.

Измъква се от ръцете на Даниел. Той понечва да я задържи и аз използвам момента да я уверя:

— Само минутка и после пак е твой.

— Само минутка? Аз издържам много повече — подсмихва се Даниел.

Момичето се кикоти и бързо тръгва по алеята, тъй като й е неудобно да ме гледа как се унижавам. Когато е достатъчно далеч, усмивката на ухажора й изчезва.

— Какви са тия номера? — ядосано пита той.

— Дай ми втори шанс — навеждам се към него и деколтето ми се отваря още повече. — Направих грешка. Да ми беше казал какво искаш, нямаше да се държа така.

Не мога да повярвам, че изрекох всичките тези тъпотии. Очите му пълзят по зейналото ми деколте, а езикът му се плъзга по устните, сякаш е жадно животно.

— Братята ти не бяха доволни.

— Да, заради сцената, която направих. Те настояват да си мълча и да кротувам.

— И все пак си тук.

— Баща им ги накара да ме доведат.

— Искаш да им го върнеш ли?

— Нещо такова — лъжа аз. — Писна ми да ми нареждат да се държа като някой, който не съм. Аз съм по купоните и по забавите. Опитах да се държа прилично заради тях, но това не съм… аз…

Даниел изглежда заинтригуван.

— Край на преструвките. Ще правим каквото поискаш. Може и други да участват. Нали познаваш Валери? — Той кима и отново се втренчва в гърдите ми. — Казах й за приятелките ти Зои и Надин. Предлагаме… — Поемам дъх, слагам ръка до коляното му и пошепвам в ухото му: — … да ти покажем какво умеят момичетата от „Астор Парк“. Нали знаеш, че с Валери сме добри танцьорки?

— Така ли? — Очите му блясват.

— Можеш да правиш с нас каквото искаш.

— Всичко ли? — Интересът му нараства.

— Абсолютно всичко. Вземи и камерата си да направиш филм.

— Кажи къде — казва Даниел и пъха ръка между краката си. Ужас. Дано не започне да се опипва. Стисвам устни, за да не се издрайфам.

— В къщата до басейна. След пет минути. Ключът е у мен. Отдалечавам се, без да се обръщам. Ако не бях успяла да го подведа, щях да се изложа пред братята, но съм почти убедена, че го заблудих. Даниел Делакорт не би подминал златната възможност да унижи две „някакви дошли от улицата“, да ги снима и да покаже падението им на другарите си.

Влизам в къщата. Валери стои до двата шезлонга, които със Савана са домъкнали през огромните прозорци. Почти цялата къща е със стъклени стени и гледа към океана. Момичетата са спуснали щорите, за да не се вижда отвън.

— Идеално сте се справили — усмихвам се аз.

Валери ми хвърля нещо и аз го улавям във въздуха. Колани на хавлии.

— Благодаря, Ела. Даваме го скромно, нали? Ще действаме без допълнителни атрибути, които само разсейват. Само с коланчета.

Сещам се за яхтата и за вързания Рийд.

— Добра идея. Къде е Савана?

— В тоалетната съм — обажда се тя.

Даниел чука на вратата.

— Шоутайм! — пошепвам аз и отварям.