Ерин Уот
Парцалена принцеса (7)

Глава 7

Турът приключва след оглед на олимпийския плувен басейн. Единственото, което Савана одобрява в мен, е фигурата ми. Не пропуска да ме уведоми, че предпочитаният поглед е леко отегченият, а нейната троснатост все повече започва да ми се струва черта на характера й, а не резултат от отношението й към мен.

— Може да си мислиш, че съм кучка, но аз съм просто искрена. „Астор Парк“ е напълно различно училище от държавните училища, които си посещавала.

— И какво от това? Училището си е училище. Е, има различни клики. Любимците на училището, богатите деца…

Тя вдига ръка, за да ме накара да замълча.

— Тук е съвсем различно. Нали видя физкултурния салон? — Кимам. — Отначало беше предназначен за футболния отбор, но семейството на Джордан Карингтън вдигна такава олелия, че веднага бе превърнат в салон за общо ползване, с изключение на времето от пет до осем сутринта и от два до осем следобед, когато е само за футболистите. Готино, нали?

Питам се дали се шегува, тъй като ограниченият достъп ми се струва абсурден. Любопитно ми е и питам:

— А защо протестираха Карингтън?

— „Астор Парк“ е училище с главно „у“. — Савана продължава да върви и не спира да говори. Не изключва дори за миг. — Няма семейство в страната, което да не иска детето му да учи тук, но това не е толкова просто. Многото пари не са достатъчно условие. Всеки ученик притежава нещо специално, нещо необичайно — дори тези, които са със стипендии. Може да си добър футболист или пък да блестиш в отбора, който печели национални научни награди, а това означава медийна слава. Джордан например е капитан на отбора на мажоретките, който според мен е почти стриптийзьорски, но…

Да му се не види, дано не това да бе причината, поради която Калъм ми предлагаше да участвам в отбора.

— Но пък момичетата си ги бива и на „Астор“ му харесва да ни сочат в пресата като най-добрите.

— Чудя се какво ли правя тук — измърморвам под нос, ала слухът на Савана е повече от отличен и веднага пояснява:

— Ами ти си един вид Роял. Е, какъв точно, предстои да видим. Ако проявиш слабост, училището ще те смели, затова ще бъде добре да се възползваш от всичко, което фамилията ти предлага, пък било то и насила.

Чува се затръшване на вратата на кола. Към нас се задава много слабо, платиненорусо момиче с тесни джинси и обувки на високи около педя тънки токчета.

— Здравей! — Тя слага ръка на челото си, сякаш засенчва слънцето въпреки огромните черни очила, които скриват лицето й.

Моята екскурзоводка прошепва:

— Това е приятелката на Калъм Роял. Не се налага да си любезна с нея. Тя е просто ей така, между другото.

Изрекла мъдрото напътствие, Савана си тръгва и ме оставя с кльощата.

— Елейн, нали? Аз съм Брук, приятелката на Калъм. Ще ходим на пазар. — Тя сключва ръце, като че това е най-прекрасното нещо на света.

— Ела — поправям я аз.

— О, извинявай! Хич ме няма с имената — усмихва се Брук. — Екстра ще си прекараме!

— Може и да не ходим на пазар — колебливо казвам аз. — Ще се разходя из училището, докато дойде автобусът.

— Автобус няма — чурулика тя. — Пък и Калъм ми каза да те заведа на пазар и няма как да не отидем!

Сграбчва ръката ми неочаквано силно и ме мъкне към лимузината с Дюранд зад волана. Той започва да ми става все по-симпатичен.

— Здрасти, Дюранд — махам аз. — Брук, може ли да седна отпред при него, а ти се разполагай отзад?

— Не. Искам да си приказваме и да те опозная. — Тя ме бута на задната седалка и се настанява до мен. — Хайде, слушам те.

Сподавям въздишка, тъй като изобщо не ми се споделя с гаджето на Калъм, макар да не съм права — Брук не ми е направила нищо и е любезна с мен. Обикновено не съм чак толкова критична и решавам да се поотпусна. Пък и щом съученичката на синовете на Калъм я определя като „просто ей така, между другото“, тя вероятно ще се окаже мой тип.

Млада е. Много млада. Калъм може да й е баща.

— Нямам какво толкова да ти кажа — свивам рамене аз. — Името ми е Ела Харпър. Калъм твърди, че баща ми е Стив О’Халоран.

— Да, той ми каза сутринта — кима Брук. — Невероятно как те е намерил! Беше разстроен заради майка ти, която починала… — Тя стиска ръката ми и сияйната й усмивка посърва в ъгълчетата на устните. — Моята майка почина, когато бях на тринайсет. От мозъчен аневризъм. Бях съкрушена и знам как се чувстваш.

Когато стиска ръката ми, усещам буца в гърлото и преглъщам два пъти, преди да успея да отговоря.

— Съжалявам за майка ти.

Брук затваря очи, сякаш и тя се бори с чувствата си.

— Е, сега и двете сме по-добре, нали? Калъм спаси и мен.

— И ти ли си била стриптийзьорка? — изтърсвам аз.

Брук се ококорва и прихва, преди да затисне устата си с ръка.

— Ти такава ли беше?

— Не събличах всички дрехи. — Изненадана съм от кискането й и съжалявам, че споменах работата си.

Брук се овладява и потупва ръката ми.

— Извинявай, засмях се, но не на теб, а на Калъм, който сигурно се е ужасил. Той се старае да е идеалният баща и фактът, че най-малкото създание под опеката му е работело в стриптийз клуб, е бил истински шок.

Изчервявам се и смутено извръщам очи. По-лош ден от това, здраве му кажи. Започна се с агресивната омраза на Рийд и последвалите я странни чувства, после се появи снизходителната Савана и нейните напътствия, а сега взех, та направих това тъпо признание пред гаджето на Калъм. Мразя да се чувствам не на място. Първият ден в ново училище… Първото качване в училищния автобус… Първото…

Сепвам се от потупване по челото.

— Ей, сладурче, къде се отнесе?

Поглеждам Брук през рамо и отвръщам:

— Никъде. Тук съм.

— Майната му на миналото — непринудено изрича тя. — Аз не съм се събличала, но съм правила други неща, за да преживявам. Не те съдя за нищо. За нищичко. Важното е, че вече не ти се налага да правиш всичко това. Ако си умна, уредена си за цял живот. — Тя ме плясва лекичко и добавя: — Хайде, усмихни се, отиваме на пазар!

Няма да си кривя душата и няма да кажа, че това не ми харесва.

— А колко може да похарчим?

Ходила съм по моловете и знам, че сметката може да хвръкне доста бързо, особено по време на разпродажби, но след като имам униформа, няма да ми трябват повече от едно-две неща. Панталони. Една-две блузи. Плажът е наблизо, така че може би и бански. Няколкостотин долара ще бъдат достатъчни.

Брук се оживява и размахва кредитна карта.

— Неуместен въпрос! За всичко плаща Калъм и колкото и да мрънка, че бизнесът му се е сринал преди няколко години, може да купи и продаде целия мол и да му остане достатъчно, за да докара до оргазъм и най-скъпата проститутка.

Онемявам и не знам какво да кажа.

* * *

Молът представлява десетки малки бутикови магазинчета. Цените са невероятно високи. Тъй като не мога да се престраша и да избера каквото и да е — има обувки за хиляда и петстотин, сякаш са от злато. — Брук започва да трупа дрехи и обувки вместо мен.

Кутии, торби… Може да се наложи Дюранд да докара камион. След десетия магазин съм напълно изтощена и от въздишката на Брук се досещам, че и тя се чувства така. Тръшва се на един плюшен стол и маха на продавачката.

— Какво ще обичате, госпожо Дейвидсън?

— Коктейл „Мимоза“^[1].

После ми подава картата, която все още не се е разтопила между пръстите й, и нарежда:

— Ти продължавай с покупките! Калъм ще бъде разочарован, ако не си напълнила багажника с тоалети. Подчерта изрично, че имаш нужда от всичко.

— Ама аз… — Ако съм в „Уол март“ или дори в „Гап“, ще се справя, но тук? Тези дрехи сякаш дори не стават за носене. Брук обсъжда с продавачката преобладаващите есенни тенденции — сив фланелен плат или сив туид.

Кредитната карта тежи повече от другите кредитни карти. Дали в нея няма вградена още една, та затова Брук премете магазините, а парите така и не свършват… Втрещена от цените, купувам още няколко неща и съм доволна, когато Дюранд идва да ни върне в палата.

Брук не спира да бърбори и да ме съветва как да съчетавам дрехите, за да постигна идеалния дизайнерски „ансамбъл“. Някои предложения ме разсмиват и установявам, че не сме прекарали времето си толкова лошо. Въодушевлението на Брук е прекалено, тя е и доста обсебваща, но ако не друго, поне е забавна.

— Благодаря, Дюранд — казвам.

Той помага на Брук да слезе от колата и й подава ръка, докато изкачва стълбите. Аз вървя след тях като някоя „ей така, между другото“.

— Аз ще донеса покупките — обръща се Дюранд.

Изпитвам неудобство. Трябва да си намеря работа.

Инак имам усещането, че не съм полезна. Ако имам свои пари и истински приятели, сигурно отново ще се чувствам нормално.

Мечтите ми за бъдещето не включват лимузини, палати, снизходителни компаньонки и дизайнерски дрехи. Махалото на живота ми заби в напълно противоположна посока.

Калъм ни чака във фоайето.

— Благодаря за помощта — обръща се той към шофьора.

— Скъпи! — грейва Брук и се хвърля на врата му. — Прекарахме чудесно!

Калъм кима доволно.

— Радвам се. — Поглежда ме и казва: — Гидиън пристигна. Вижте се и си поговорете. После ще обядваме.

— О, Гидиън е тук! — радва се Брук. — Колко време не съм виждала това мило момче! — Тя се вдига на пръсти и целува Калъм по бузата. — Ще се радвам да обядваме заедно. Нямам търпение!

Задушевният й тон ме кара да се изчервя. Калъм се покашля смутено.

— Хайде, Ела, ела да се запознаеш с най-големия ми син. — Казва го гордо и аз го следвам с нетърпение до басейна с бели и сини плочки, който краси грижливо поддържаната морава зад къщата.

В басейна преминава нещо като торпедо — резки, равномерни замахвания прорязват водната повърхност и макар тялото на най-големия син да е под нея, няма спор, че мускулите му са силни и изваяни. Може би точно те са причината за сподавената въздишка (или стон?) на Брук. Всички синове на Калъм си ги бива и сигурно и той не пада по-долу.

Брук вероятно има право да се вълнува при споменаването на името му, макар че това е доста странно — все пак тя е гадже на баща му. Аз май не разбирам възрастните. Но пък и не ми е работа да тълкувам връзките им.

След още две дължини Гидиън излиза от водата. Тя изобщо не е охладила и смалила добре очертаната в спидото му надареност.

— Как си, татко? — Той изтрива косата си, мята хавлията на раменете си и не обръща внимание на стичащата се вода.

— Гидиън, това е Ела Харпър, дъщерята на Стив.

— Значи я намери — поглежда ме той.

— Да.

Говорят за мен така, сякаш съм изгубено кутренце.

Калъм слага ръка на рамото ми и ме побутва напред.

— Приятно ми е — кимам, избърсвам ръка в джинсите и я подавам.

— И на мен. — Здрависваме се и въпреки сдържания му тон, аз усещам, че освен бащата, той е другият по-сърдечен член на семейството.

— Трябва да се обадя на няколко души и да се изкъпя — казва Гидиън. — Ще се видим по-късно.

Обръщаме се след него и аз съм смаяна от жадния поглед на Брук. На лицето й е изписано силно желание — същото, което изпитваше мама, когато искаше да се сдобие с нещо екстравагантно и недостъпно.

Калъм не забелязва алчния й взор. Брук несъмнено си пада по Гидиън, но само аз ли забелязвам?

Престани, Ела. Това не те засяга.

— Предлагам да хапнем нещо — прекъсва мислите ми Калъм. — На пет минути оттук има хубаво кафене. Предлагат чудесни продукти от близката ферма.

Ястията им са прекрасни. Здравословни.

— Ами добре — с готовност се съгласявам.

— Отиваме! — присъединява се Брук.

— Извинявай, Брук, но бих искал да съм насаме с Ела. Каквито и да са желанията на приятелката му, тонът на Калъм не търпи възражения.