Ерин Уот
Парцалена принцеса (16)

Глава 16

Не отивам на мача. Няма сила, която да ме закара в училище след днешната случка в салона. В пекарната работих като истинска фурия — адреналинът ми от боя с Джордан още бушуваше — и Луси изрази съжалението си, че вече не е толкова млада.

Едва се сдържах да не й кажа, че дори да си млад, ако си като някое от разглезените копелета от „Астор“, едва ли има за какво толкова да съжаляваш. Прецених, че не е възпитано да споря с шефката си, и премълчах.

Още не мога да повярвам, че цапардосах Джордан Карингтън.

Мога обаче пак да го направя. Сама си го търсеше.

Тази вечер искам да се изолирам от всичко и всички. Все едно братята и снобският им кръг не съществуват. Въпреки самоизолацията в стаята не се стърпявам и слушам мача по местната радиостанция.

Братята Роял са основният обект на спортния коментар. Рийд и Истън бележат успех след успех. Коментаторите ахкат ли, ахкат в хвалби по тях.

— Ето на това се казва удар! Но и двамата ще трябва да налагат синините си с лед…

„Астор Парк“ печели, аз мърморя подигравателно: „Велик отбор!“, и изключвам радиото.

За разнообразие се заемам с домашните, но получавам съобщение от Валери. В дома на Уейд има купон, но ако предпочитам, може да потанцуваме у тях. Отказвам поканата. Нямам настроение да се преструвам, че всичко ми е наред.

Мразя училището. Мразя съучениците си. Освен Валери, но не съм сигурна дали изключителната ми, бликаща от идеи и енергия приятелка — всъщност единствената ми приятелка — може да компенсира тормоза, на които съм подложена. Слизам в кухнята. С червена копринена рокля и на високи обувки с тънки каишки, Брук пие вино и изглежда неспокойна.

— Здрасти — казвам тихо.

Тя кима.

— Всичко наред ли е?

Вземам царевични пръчици от шкафа и се питам защо се чувствам задължена да подхвана разговор.

— Калъм закъснява — оплаква се Брук. — Ще ходим на вечеря в Манхатън, а още го няма.

— О! Съжалявам. — Ще летят до Манхатън само за вечеря? Що за хора са това! — Сигурно ще си дойде много скоро. Задържали са го в офиса.

— Разбира се, че са го задържали в шибания офис — въздиша тя с досада. — Та той живее там, мамка му!

Стъписана съм от думите й. Брук забелязва и се извинява:

— Съжалявам, миличко, днес съм в отвратително настроение. Не ми обръщай внимание. — Усмихва се, но усмивката не достига очите й. — Хайде, разкажи ми нещо, докато чакам. Как беше училището?

— Питай ме нещо друго.

Тя прихва от сърце и потупва стола до себе си.

— Седни и ми разкажи всичко.

Сядам, без да знам защо.

— Какво се случи в училище, Ела?

Преглъщам.

— Нищо особено. Е, ступах там една…

Брук ахва.

— Сериозно?

Кой знае защо, но й разказвам цялата случка. Как Джордан искаше да ме унижи и засрами. Как обърнах гадната подигравка в своя полза. Как ударих кучката в лицето. Когато свършвам, Брук ме потупва неочаквано по ръката.

— Напълно основателно си побесняла. Постъпила си правилно, като си сложила тази отвратителна кифла на място.

Интересно дали и Калъм би ме похвалил и би се гордял с моята реакция.

Надали…

— Не обичам такива разправии. Избухливостта не ми е присъща.

Брук свива рамене.

— Понякога се налага да се противопоставиш. Особено в света на Роял. Мислиш ли, че Карингтън ще е единствената, която ще те тормози заради произхода ти? Не. Примири се, че имаш врагове. Много врагове, Ела. Семейство Роял е влиятелно и ти си вече една от тях. Това ще предизвиква завист и омраза у хората около теб.

Прехапвам устни.

— Аз не съм Роял. Те не са ми дори роднини.

— Не, но имаш кръвна връзка с О’Халоран. А това е същото — усмихва се Брук. — Баща ти беше много богат. Калъм е много богат. Следователно — ти си едно много богато момиче. — Тя отпива малка глътка вино. — Свикни със сплетните, скъпа. Свикни, че непрекъснато ще шушукат зад гърба ти. Свикни, но не се давай на клюките. Удряй, когато те удрят. Не бъди слаба.

Тя говори като генерал преди битка, но аз не съм сигурна дали съм съгласна. В едно съм сигурна — доволна съм, че префасонирах самодоволната физиономия на Джордан.

Външната врата се отключва и Калъм влиза в кухнята. Костюмът му е официален. Когато се обръща към Брук, изглежда притеснен.

— Знам какво ще кажеш — бързо изрича той. И добавя по-мило: — Извинявай, че закъснях. Тъкмо си тръгвах и бордът свика съвещание. Преобличам се и Дюранд ще ни закара на летището. Здрасти, Ела. Как беше училището?

— Екстра. — Скачам от стола и избягвам многозначителния поглед на Брук. — Приятна вечеря! Отивам да довърша домашните си.

Изхвърчам от кухнята, преди Калъм да разбере, че въпреки желанието му не съм отишла на мача.

Връщам се в покоите си на принцеса и два часа решавам досадни уравнения. Малко след единайсет вратата се отваря и Истън влиза, без да почука.

— Защо не чукаш? — скачам аз.

— Едно семейство сме. Чука се на чужди врати. — Изглежда сърдит. Взел е душ и тъмната му коса е мокра. Облечен е с анцуг и с тясна фланелка, а в дясната си ръка държи бутилка „Джак Даниълс“.

— Какво искаш?

— Не дойде на мача.

— Е, и?

— Рийд ти каза да дойдеш.

— Е, и?

Намръщва се и пристъпва към мен.

— Налага се да се съобразяваш. Татко държи да се включваш в нашите дейности. И ако не страниш, ще ни остави на мира.

— Не обичам мачове. Ти и братята ти не желаете да сте с мен. И аз не искам да съм с вас. Защо да се правим на такива, каквито не сме?

— А, не, ти искаш да си с нас. — Той се прилепва до мен и приближава устата си до ухото ми. Дъхът му гъделичка шията ми, но не ми мирише на алкохол. Още не е пил. — А може и аз да искам да съм с теб.

Присвивам очи.

— Какво търсиш в стаята ми?

— Скучно ми е. И само ти си вкъщи.

Истън се тръшва на леглото до мен и се обляга на лакти с бутилката под мишница.

— Валери каза, че има някакъв купон след мача. Защо не си там?

Той вдига ризата, показва синината на гърдите си и се оплаква със смръщено лице:

— Пострадах на мача. Не ми се излиза.

Изпълва ме подозрение и питам:

— Къде е Рийд?

— На купона. Близнаците също. Както казах, тук сме само ти и аз.

— Аз вече ще си лягам.

Истън спира поглед на тънката ми прилепнала тениска и на голите ми крака. Не продумва и се изляга до мен.

Взема дистанционното и пуска телевизора на спортната програма. Стисвам зъби и заявявам:

— Изчезвай. Искам да спя.

— Още е рано. Не се дръж като кучка и ела тук, до мен.

Странно, но не го казва заядливо, а шеговито. И все пак сядам надалеч от него, като внимавам да не падна от леглото.

Той оглежда розовата ми стая и се засмива.

— Баща ми е проявил страшен вкус!

— Няма опит в отглеждането на момичета — не успявам да сдържа усмивката си аз.

— Както и на момчета — промърморва той.

— А сега следват оплакванията — татко все го нямаше, татко ме пренебрегваше, татко не ме обичаше…

Истън не обръща внимание на ироничния ми тон и казва:

— Да знаеш, че брат ми ти е бесен.

— Брат ти е винаги бесен за нещо.

Той отпива глътка и мълчи.

— Е добре, ще проявя любопитство и ще попитам защо е бесен.

— Защото се нахвърли върху Джордан.

— Тя си го търсеше.

Истън надига бутилката и кима.

— Така беше.

Вдигам учудено вежди.

— Да не би да си съгласен с мен? Нали излагам семейство Роял и ви разочаровам?

Устните му трепват от изненада и се разтягат в закачлива усмивка.

— О, боят ви беше суперсекси. Двете, вкопчени на пода! Върхът! Чудесна гледка за ръчно задоволяване.

— Не искам да слушам за ръчното ти задоволяване.

— Искаш, искаш. Пийни си — подава ми той бутилката.

— Не желая, благодаря.

— Хайде, стига си се правила! Отпусни се. Пийни!

Отпивам.

Не знам защо. Може би имам нужда от малко алкохол. Може би защото за пръв път някой от братята се държи що-годе човешки с мен.

Пийвам голяма глътка и очите на Истън заблестяват одобрително. Прокарва ръка през косата си и се мръщи заради болката от травмата в гърдите. Жал ми е за него.

Мълчим и си предаваме бутилката един на друг. Усещам замайване и спирам да пия. Той ме побутва, без да отлепя очи от телевизора.

— Не пиеш достатъчно.

— Не искам повече. — Облягам се на таблата на леглото и затварям очи. — Не обичам да съм пияна. Спирам на подпийнала.

— Някога била ли си пияна?

— Да. А ти?

— Никога — невинно отвръща Истън.

— Да не повярваш! Сигурно се напиваш от десетгодишен.

Въздишам и той ме поглежда въпросително.

— Какво има? — Когато прави физиономии, е доста привлекателен.

— Сетих се за нещо. — Трябва да сменя темата. Обикновено избягвам да говоря за миналото, но споменът е дълбоко в мен и добавям през смях: — То не е много за разправяне.

— Стана ми интересно!

— Бях на десет, когато се напих за пръв път.

— Ти пък!

— Мама ходеше с Лио. — Премълчавам, че гаджето й беше от гангстерските среди, и продължавам: — Живеехме в Чикаго. Един ден ни заведе на мач на „Къбс“. Лио пиеше бира и аз го врънках да ми даде да си пийна. Мама не даваше и дума да се издума, ала той я убеди, че една глътка няма да ми навреди. — Затварям очи и си спомням топлия юнски ден. — Опитах и вкусът на бирата беше ужасен. Лио реши, че съм направила много смешна физиономия и само чакаше мама да се обърне, за да ми подаде бирата. Изпих не повече от четвърт бутилка, но се напих.

Истън се смее. За пръв път чувам смях в палата на Роял.

— Майка ти ядоса ли се?

— О, да. Да ни беше видял… Залитах като стар пияница и пелтечех: „Как… т-така… няма да ми вземеш хот-т дог-г?“.

Смеем се и матракът се тресе. Приятно е. Но само за малко. Истън изведнъж се вторачва в мен и пита:

— Наистина ли си била стриптийзьорка?

Застивам. Думата „не“ е на езика ми. Но какво значение има? Съучениците ми ще разправят, че съм такава, без значение дали е истина, или не.

Кимам.

— Нещо като лошо момиче — сериозно заявява той.

— О, не. Съвсем не.

Истън докосва рамо в рамото ми. Не знам дали е нарочно, но когато обръща лицето си към моето, веднага разбирам, че е целенасочено. Не откъсва поглед от устните ми.

— Ако не се заяждаш, си много готина.

Не помръдвам и сърцето ми тупти силно, но не от страх. Очите на Истън са изпълнение с желание. Същите сини очи като на Рийд.

— Върви си — преглъщам аз. — Искам да спя.

— Не, не искаш.

Прав е. Не искам. Мислите ми са хаотични. Представям си Рийд, мъжествената му брадичка и идеалните черти на лицето. Брадичката на Истън е същата. Не осъзнавам как протягам ръка и я докосвам. Той изстенва, притиска я към пръстите ми и наболата му брада драска нежната ми кожа.

С изненада установявам, че слабините ми туптят.

— Дойде тук и обърка всичко — шепти той.

Притиска устни в моите.

Сърцето ми бие лудо в ритъм с алкохолното опиянение. Поемам дъх и се отдръпвам, за да спрем дотук.

Правя се, че нищо не се е случило, но подценявам сексапила на Истън Роял. Той е красавец. Миглите му са дълги и гъсти, а излъчването — толкова мъжествено… Като на брат му. Тъпият му брат. Защо не излиза от главата ми?

Истън ме притегля към себе си. Отново докосва устните ми с устни и ме поглежда подканващо.

Погалвам лицето му и затварям очи. Безпогрешен сигнал. Не знаех, че толкова много се нуждая от близост. Топли устни и ласкави пръсти в косата ми. Може и да съм девствена, но съм имала подобни преживявания и тялото ми помни приятните усещания. Потъвам в прегръдката на Истън. Тежкото му тяло е върху мен, устните му се движат и тялото ми трепери от удоволствие и силно желание.

Целува ме жадно и страстно.

Езикът му е в устата ми, когато чувам:

— Ти майтап ли си правиш, или какво!

Двамата извъртаме глави към вратата. Рийд стои на прага и ни гледа с недоумение.

— Рийд… — подхваща Истън, ала брат му се обръща и си тръгва.

Стъпките му отекват като ударите на сърцето ми.

Истън ляга по гръб, поглежда към тавана и промърморва: — По дяволите!