Ерин Уот
Парцалена принцеса (15)

Глава 15

Срещата с Дайна се върти в главата ми и се повтаря като на скапана лента. Мълча и работя, и Луси вероятно си мисли, че е наела робот. Страх ме е, че ако отворя уста, ще се разрева, а искам да запазя работата си и да изпълнявам задълженията си, без да се оплаквам.

Обратът в живота ми е наистина ужасен. По-ужасен дори от бягството ми от социалните служби в Сиатъл, които искаха да ме натикат в приемно семейство, както и от едноседмичния ми престой на улицата, преди да се установя в Къркуд. Смятах, че фалшифицирането на подписа на починалата ми майка на училищните документи е с пълна лудост, но още не бях срещнала братята Роял и антуража им.

Валери не спира да ме пита какво се е случило и не знам как да се измъкна без обяснения. Колкото и да я харесвам, засега не бива да узнава за всичките тези истории, които може и да не са истина, но аз не съм готова да ги споделя.

Калъм ми показа резултата от ДНК изследването, веднага след като се прибрахме онази вечер, но съмнението ме гризе вече три дни. Тази сутрин се взех в ръце, когато след поредната безсънна нощ си наложих да мисля само за едно: Мама не ме е излъгала.

Онова, което бе ми казала за баща ми, можеше да се преброи на пръстите на едната ми ръка. Казвал се Стив. Бил рус. Бил моряк. И й е дал часовника.

Всичко това съвпадаше с онова, което ми каза Калъм, а като прибавя и очевидната ми външна прилика с мъжа на снимката в библиотеката, стигам до простото заключение, че Дайна О’Халоран е мръсна лъжкиня.

— Да не чукаш някого?

Грубият въпрос на Рийд секва мислите ми. Седя до него в рейндж роувъра и едва потискам прозевките си.

— Моля? Защо ми задаваш такъв въпрос?

— Заради тъмните сенки. Имаш вид на недоспала и от вторник се носиш из къщата като зомби. Та затова питам дали не чукаш някого нощем?

— Не.

— Да бе, да!

— Ами да, Рийд, не ходя по срещи, а дори и да ходех, не е твоя работа.

— Всичко, което правиш, е моя работа. Всяка твоя стъпка засяга семейството ми.

— Не думай! Сигурно е готино да живееш в свят, в който всичко се върти около теб.

— Тогава какво ти е? Не си на себе си.

— Така ли? Да не би да ме познаваш добре, та да правиш такива изявления! Ще ти кажа всичките си тайни само ако споделиш къде ходиш всяка нощ и се връщаш със синини и рани.

Очите му ме стрелкат.

— Точно такъв отговор очаквах — заявявам, скръствам ръце и прикривам поредната прозявка.

Рийд вторачва гневния си поглед в предното стъкло, а големите му ръце стискат кормилото. Всяка сутрин в пет и половина ме кара до пекарната, а после отива на тренировка. Истън е в същия отбор, но ходи сам. Вероятно Рийд иска да останем насаме в колата, за да продължи с кръстосаните разпити.

— Да не би да си решила да си тръгнеш? — Освен обичайната доза гняв, в гласа му се долавя и нотка на поражение.

— Не. Няма да си тръгна.

Спираме пред пекарната, той се обръща и ме пронизва със сините си очи.

— Какво има? — питам, озадачена.

Свива устни и казва:

— Мачът довечера.

— Какво за мача? — Часовникът на таблото показва пет и двайсет и осем. Слънцето не е изгряло, но витрината е осветена и Луси ме чака.

— Татко иска да дойдеш.

Усещам стягащата болка на „Роял тормоз“ между плешките.

— Браво на него.

Рийд ме гледа така, сякаш едва се сдържа да не ме удуши.

— Ще дойдеш.

— Няма да стане. Не обичам футбол. Пък и съм на работа.

Навеждам се към дръжката на вратата, но той сграбчва ръката ми. От пръстите му плъзва гореща вълна, която стига чак до корема ми. Заповядвам на тялото си да не ми изменя и не дишам, за да не усещам привлекателното мъжествено ухание на Рийд. Защо мирише толкова хубаво, защо?

— Не ме интересува какво обичаш и какво не обичаш. Свършваш работа в седем и идваш. Започваме в седем и половина. — Гласът му е плътен и като че ли ромоли… Не, вече не е гневен, а наситен с… и аз не знам с какво. Знам само, че Рийд е притеснително близо до мен и че сърцето ми ще изхвръкне.

— Няма да дойда на тъпия ви училищен мач, за да крещя в подкрепа на отбор глупаци. — Не се предавам и измъквам ръката си. Потръпвам от липсата на топлина. — Калъм някак ще се примири.

Слизам от джипа, затръшвам вратата и бързам по тъмния тротоар към пекарната.

* * *

Втурвам се в училище малко преди звънеца за първия час. Бързо обличам униформата в тоалетната и прекарвам цялата сутрин в полусънно състояние. На обяд се наливам с толкова много кафе, че Вал едва ме спира да не пия още едно и още едно.

Вече събудена, сядам до Истън в часа по химия и смотолевям „здрасти“.

— Знаеш ли, че сутринта хъркаше в час по английски? — подсмихва се той.

— Няма такова нещо. Дори не съм задрямвала. — А дали беше така? Не бях напълно сигурна.

— Ох, сестричке, скапваш се от работа. Загрижен съм за теб.

На свой ред го поглеждам иронично и си казвам, че въпреки голямото си желание само да уча и да не се преуморявам, Калъм се примири с настояването ми да работя и да запълвам свободното си време с няколкото часа в пекарната. Дали обаче наистина беше така? Дали не бе замислил нещо зад гърба ми?

След часа по математика към мен се приближава дребничка, стройна жена. Върви като балерина и не съм изненадана, когато се представя като треньорката на мажоретките.

— Ела — подхваща госпожа Кели, — твоят настойник ми каза, че танцуваш от дете. Къде си учила танци?

Мълча притеснено и най-накрая лъжа:

— Не съм учила танци. Не знам защо господин Роял ви е казал така.

Тя ме поглежда проницателно и казва:

— Остави на мен да преценя. След училище ще подбираме нови членове.

Моля? И дума да не става. Аз — мажоретка! Що за тъпотия! Пък и… о, ужас, Савана бе споменала, че Джордан е капитан на отбора. Няма да участвам в никакъв случай.

— След училище съм на работа — троснато заявявам аз.

— На работа? — Госпожа Кели мига, сякаш не знае значението на думата „работа“. Онези, които учат в „Астор Парк“, а и работят, са малцинство и аз несъмнено принадлежа към него. — В колко започваш?

— В три и половина.

Тя се намръщва.

— Заета съм до четири. Но капитанът на отбора ще прецени уменията ти. Карингтън знае какво момиче ни трябва. Вижте се в три и след това ще отидеш на работа.

Вцепенявам се от ужас. Джордан ще ме… изпитва?! Няма да го бъде.

Госпожа Кели забелязва физиономията ми и отново се мръщи.

— С господин Роял държим да дадеш своя принос за „Астор Парк Преп Академи“. Всички ученици го правят. Извънкласните дейности са полезни и продуктивни занимания за запълване на свободното време.

Идеята с мажоретките е сто процента на Калъм — треньорката дори цитира онова, което бях му казала за запълване на свободното време.

— Ела в салона след последния час. С физкултурен екип.

Кели ме потупва по ръката и си тръгва. Иде ми да се развикам, но мълча. Семейство Роял е всемогъщо. Не желая да бъда мажоретка, но треньорката ще докладва на Калъм и ако той се ядоса, ще ме спре от работа. Или още по-лошо — ще излезе, че не притежавам специални качества като останалите в „Астор“, и Берингър ще ме изхвърли от училището, а това никак няма да се понрави на настойника ми.

Честно казано, аз също не искам да напускам. В сравнение с предишните държавни училища това е със светлинни години напред.

Последния час изобщо не мога да се съсредоточа. Ужасявам се от срещата с Карингтън и тръгвам към съблекалнята, все едно отивам на заколение. Трябваше да питам Вал как се е измъкнала от отбора на мажоретките — тя умее да танцува, а никой не я е поканил…

Съблекалнята е пуста. На дългата лъскава пейка има правоъгълна кутия, на която пише ЕЛА. До името ми има сгъната бележка.

Стомахът ми се обръща. Разгъвам бележката и чета.

Извинявай, мила, но в отбора ни няма долни стриптийзьорки. Но пък съм сигурна, че веднага ще те вземат в нощния клуб „Екскалибър“. Толкова съм сигурна, че ти купих костюмче за представянето. Намира се на ъгъла на улица „Боклук“ и булевард „Помия“. Побързай!

Джордан

Името й е изписано със заврънкулки, от които струи злорадство.

Ръцете ми се разтреперват още повече, докато отварям кутията и разгръщам тънката опаковъчна хартия. Иде ми да потъна в земята, когато изваждам изрязани червени бикини, обувки на тънък висок ток и дантелен червен сутиен с черни пискюлчета. Грозно бельо на проститутка, каквото никога не бях носила в „Мис Кенди“.

Кой беше им казал за работата ми? Калъм сигурно бе споменал пред синовете си и Рийд или Истън бяха се разплямпали. Най-вероятно Рийд.

Освен смут, изпитвам и ярост. Огненият гняв се надига у мен и краищата на пръстите ми тръпнат. Писна ми.

Писна ми да ме съдят, обиждат и унижават. Писна ми от всичко.

Смачквам бележката и я хвърлям, завъртам се на пета и тръгвам към вратата.

Спирам, обръщам се и поглеждам бельото на пейката.

Ще видят те!

Мислят си, че съм боклук? Тогава ще видят боклук.

Заради гнева, обидата или болката на безсилие в гърлото, движенията ми са нервни и хаотични. Толкова съм бясна, че усещам вкуса на обзелия ме бяс. Като на автопилот свалям дрехите си със замах, а устата ми се пълни със слюнка. На устните ми избива пяна.

Нахлузвам миниатюрните бикини, щраквам закопчалката на сутиена и се запътвам към салона.

Не обувам обувките. Трябва да пазя равновесие.

Шляпам боса по коридора и с всяка крачка ядът и възмущението ми растат. Тези хора не ме познават. Нямат право да ме съдят. Отварям вратата и влизам в салона с високо вдигната глава.

Чува се ахкане, а след това и мъжки глас, който кънти от дъното на салона, където са уредите.

— Майчице мила!

Разнася се тътен от изпусната щанга.

Стъписвам се. Целият отбор по футбол вдига тежести и тренира. Хвърлям мигновен поглед към момчетата и лицето ми пламва. Всички ме зяпат с отворена уста и блеснали очи. С изключение на един. Рийд стиска устни и ме пронизва с убийствен поглед.

Отмествам очи и полюлявайки леко бедра, се запътвам към момичетата, които се упражняват на сини постелки.

Отборът замръзва и всички ме гледат, ококорени.

Изненадата на Джордан е мигновена и преминава в отегчение. Само че, когато вижда изражението ми, потреперва. След секунда скача на крака и кръстосва ръце на гърдите си.

Шортите й са къси, потникът — опънат, а тъмната коса е на опашка. Тялото й е издължено, стегнато и силно. Като моето.

— Ти май нямаш срам! — подиграва ми се тя.

Спирам пред нея и не продумвам. Всички в салона ни гледат. Всъщност гледат мен. Полугола съм, но знам, че изглеждам добре. Може родителите ми да не са богати като техните, но съм наследила красотата на мама.

Момичетата оценяват тялото ми и в погледите им прозира завист, маскирана с неприязън.

— Какво искаш? — пита Джордан. — Треньорката може да приказва каквото си иска, но ти няма да бъдеш в отбора.

— Тъй ли? — мигам престорено. — Толкова се надявах.

— Няма да стане.

Усмихвам се и казвам:

— Колко жалко. Много ми се искаше да видите как го правим в канавката. И затова смятам да ви покажа.

Замахвам с ръка и удрям Джордан в лицето.

Настъпва пълна какофония. Джордан изкрещява с отметната назад глава, но викът й потъва в заглушаващите го мъжки подсвирквания и викове.

— Женски бой! Женски бой!

Джордан се нахвърля отгоре ми. Каква силна кучка. Падаме на постелките. Тя е върху мен и ме удря с юмруци.

Успявам да се извъртя, сръгвам я с лакът в стомаха и дърпам с всички сили опашката й. Пред очите ми пада перде. Удрям я още веднъж в лицето, а тя забива нокти в лявата ми ръка.

— Изчезвай, кучко такава! — вика капитанката, но аз не обръщам внимание на болката в ръката си, вдигам юмрук и заявявам:

— Не си познала!

Преди да размажа надменната й физиономия, някой ме дърпа рязко назад. Удрям силните мускулести ръце, които ме държат настрани от Джордан, и крещя:

— Пусни ме!

— Спри веднага! — изсъсква мъжки глас в ухото ми.

Рийд.

Приятелките на Джордан й помагат да стане. Тя докосва зачервената си буза и погледът й е унищожителен. Засилва се да ме удари, ала Шей и Рейчъл я държат.

Адреналинът кипи във вените ми и се чувствам като навита пружина, но съзнавам, че нямам много сили. Отмаляла съм и горната част на тялото ми трепери до силните гърди на Рийд.

— Рийд, остави я на мен — настоява Джордан. Косата й е рошава и виси над гневните очи, а на скулата й има подутина. — Тази кучка заслужава…

— Престани! — Властният му тон я стряска и тя отмества заплашителния си поглед.

Той ме пуска, сваля потната си фланелка и половината момичета зяпват плочките на корема му. Останалите продължават да ме гледат презрително.

— Облечи я — подава ми фланелката той.

Нямам нужда от повторна покана. Нахлузвам фланелката под омразния поглед на Джордан.

— Тръгвай — нарежда Рийд. — Облечи се и се прибери вкъщи.

Към нас върви трийсет и няколко годишен мъж с униформа на треньор и свирка на врата. Това не е главният треньор Луис, когото съм виждала в коридорите на училището. Мъжът крещи:

— Тези момичета отиват право в кабинета на директора!

Рийд го поглежда пренебрежително.

— Сестра ми се прибира, а Джордан може да върви, където ще.

— Рийд, не ти отговаряш за дисциплината — предупреждава треньорът.

— Те приключиха спора. Всичко е наред. Нали? — пита Рийд и ни поглежда.

Кимам утвърдително.

Джордан също.

— По-добре да не губим времето на Берингър. — Тонът на Рийд е повелителен с леко закачлива нотка — изглежда, се забавлява, че командва треньора. — Така или иначе, той няма да предприеме нищо. Баща ми ще даде необходимата лепта и на Ела ще й се размине само с шляпване по ръката. Същото се отнася за Джордан и баща й.

Треньорът стисва зъби и не възразява, тъй като знае, че Рийд е прав. След дълго мълчание се завърта на пета, надува свирката и всички подскачаме от пронизващия й писък.

— Хайде, зяпачи, обратно към уредите — командва той и зрителите на женския бой се втурват като стрели към дъното на салона.

Рийд стои до мен.

— Прибирай се. Довечера имаме мач и момчетата ми се разсеяха с уличния ти тоалет. Хайде, тръгвай.

Той се отдалечава, а голият му гръб блести на процеждащите се през оберлихта слънчеви лъчи. Някой му хвърля фланелка. Рийд тръгва към брат си. Истън ме поглежда, но изражението му е непроницаемо. Двамата братя разговарят шепнешком.

— Кучка — съска Джордан, но аз я подминавам.