Ерин Уот
Парцалена принцеса (29)

Глава 29

Връщаме се развеселени вкъщи. Изпращам съобщение на Валери, за да се уверя, че двете със Савана са добре. Оказва се, че Карингтън и Монтгомъри живеят от двете страни на ъгъла на една и съща улица.

Истън върви до мен. Близнаците са пред нас и коментират боя на плажа.

— Рийд го нокаутира още с първия удар — смее се Сойер.

Себастиан кима.

— Нов рекорд!

Рийд и Гидиън вървят след нас и тихо разговарят. Двамата безспорно имат тайни, които Истън и близнаците не знаят. Това е доста разочароващо, тъй като бях започнала да вярвам, че всички те са почти едно цяло.

Преди да влезем вкъщи, спирам и казвам на Истън:

— Ще се поразходя на плажа.

— Ще дойда с теб.

— Не се сърди, но искам да остана сама.

— Добре. — Той се навежда и ме целува. — Браво, сестричке. Отмъщението ти беше супер! Ти си моят нов герой.

Оставям обувките си на скалите и тръгвам пеша по мекия пясък. Луната осветява пътя ми. Чувам, че някой върви след мен. Няма нужда да се обръщам. Знам, че е Рийд.

— Не бива да се разхождаш сама.

— Защо? Да не би да мислиш, че Даниел ще изскочи иззад скалите и ще ме нападне?

Спирам и се обръщам към него. Дъхът ми спира, както винаги, когато е близо до мен.

— Не е изключено след позора, който му причини.

Засмивам се.

— Но ти го нокаутира. Сигурно лежи вкъщи с лед на лицето.

— Заслужи си го.

Гледам водата, а той гледа мен. Взорът му ме изгаря.

— Чакам да чуя — казвам уж на шега.

— Да чуеш какво?

— Още някоя и друга лъжа. Като тази, че онази нощ просто си ми направил услуга, че не ме искаш, бъра-бъра…

Той се засмива и аз не мога да повярвам.

— Ти се засмя? Рийд Роял се засмя! Обадете се във Ватикана, защото се случи истинско чудо!

— Ама че си и ти.

— Такава-онакава, знам, че ме харесваш.

След миг мълчание той процежда през зъби:

— Може би.

— Две чудеса за една вечер! — престорено ахвам аз. — Да не би да идва краят на света?

Рийд сграбчва кичур от косата ми и го дърпа.

— Достатъчно, Ела.

Стъпвам във водата, но тя е толкова студена, че изписквам и бързо се връщам назад.

— Мразя Атлантическия океан. Тихият ми харесва много повече.

— На Западния бряг ли си живяла? — едва ли не подигравателно пита той.

— На запад, на изток, на север и на юг. Навсякъде. Не се задържахме дълго на едно място. Най-много се задържахме в Чикаго. Една година. В Сиатъл живяхме две, но престоят ни беше принудителен, тъй като мама беше болна и нямахме избор.

— Защо се местехте толкова често?

— Заради работата на мама. Ако останеше без работа, отивахме там, където намереше, или пък се влюбваше и тогава живеехме при гаджето й.

— Много ли гаджета имаше?

— Да. Често се влюбваше.

— Едва ли е било любов.

Поглеждам го въпросително. Рийд свива рамене.

— Това е сласт, а не любов.

— Може би. Но за нея беше любов. Родителите ти обичаха ли се? — решавам да попитам.

Не трябваше да питам, тъй като забелязвам, че въпросът ми го притеснява.

— Според татко — да. Само дето той никога не се държеше като влюбен мъж.

Но аз чух как Калъм говори за Мария и според мен той я е обичал много. Не разбирам защо синовете му го отричат.

— Майка ви, ви липсва, нали?

Рийд не отговаря и аз добавям:

— На мен мама ми липсва всеки ден. Тя беше най-важният човек в живота ми.

— Била е стриптийзьорка — подигравателно казва той.

— Е, и? — сопвам се аз. — Така плащаше сметките ни. Имахме покрив над главата. Ходех на уроци по танци.

— Когато се разболя, тя ли те накара да станеш стриптийзьорка? — Сините очи ме пронизват.

— Не. Мама дори не знаеше. Казвах й, че съм сервитьорка. И не лъжех. Освен това работех на тираджийска станция, но парите не стигаха да платя сметките в болницата, затова откраднах личната й карта и започнах да работя в клуб. Не очаквам да разбереш. Ти никога не си се безпокоил за пари.

— Така е.

Вървим заедно и с всяка крачка се приближаваме все повече един към друг, докато голите ни ръце започват да се докосват. Кожата му е топла и ме побиват тръпки.

— Майка ми беше добра — казва Рийд.

Така твърдеше и Калъм. Сещам се за Дайна и нейните голи картини по стените и се питам как може двама приятели да се оженят за две толкова различни жени.

— Грижеше се за хората. Прекалено. Чудеше се как да им помогне.

— Беше ли добра към теб и братята ти?

Той кима.

— Обичаше ни. Беше всеотдайна. Със съвети, с помощ за домашните. Отделяше внимание на всеки от нас, за да не се чувстваме пренебрегнати. Всеки уикенд правехме нещо заедно.

— Какво например?

— Посещавахме музеите, зоологическата градина, гонехме хвърчила…

— Хвърчила?

— Ами да. Не ми казвай, че никога не си пускала хвърчило.

— Не съм. Но съм била веднъж в зоологическа градина. Едно от гаджетата на мама ни заведе. Беше на някакво забутано място. Имаше коза, лама и маймуна, която ме замеряше от клетката с лайна.

Рийд отмята назад глава и се смее. Толкова е секси!

— Оказа се, че зоологическата градина е тайна явка. Гаджето е ходело там да си купува трева.

Детството ни е несравнимо и макар да не го показваме, и двамата мислим за това.

Пръстите му докосват ръката ми. Затаявам дъх и се надявам да я хване, но той не го прави и аз съм много разочарована.

Спирам и го гледам в очите. Опасявам се, че забелязва копнежа ми. Погледът му се разсейва и ме обзема смут.

— Знам, че ме харесваш — казвам.

Мускулите на брадичката му потрепват.

— И ме искаш.

Още едно потрепване.

— Рийд, защо по дяволите, не го признаеш? Какъв е смисълът да лъжеш?

Обръщам се и си тръгвам. Той ме дърпа, раменете ми опират в широките му гърди и дъхът ми секва. Устните му са до ухото ми.

— Искаш да ти го кажа ли? Да, така е, искам те.

Прилепя тяло до мен и аз усещам възбудата му. По гръбнака ми плъзват тръпки. Обръща ме с лице към себе си и ме целува. Целувка-лава. Езикът му е между зъбите ми и жадно ме поглъща. Ръцете ми се спускат от раменете към кръста му. Той изстенва и обгръща ханша ми, като го притиска с кръгообразни движения на бедрата. След още една главозамайваща целувка ме пуска и залита назад.

— Догодина отивам в колеж и най-вероятно няма да се върна тук — говори дрезгаво Рийд. — Не съм чак такъв егоист, та да започна нещо, което да не мога да довърша. Няма да ти причиня това.

Не ме интересува. Искам го дори за много кратко време. Не му го казвам, тъй като не бих могла да го разубедя.

— Да се прибираме — промълвява той.

Следвам го мълчаливо. Устните ми тръпнат от целувката, а сърцето ми е свито.

* * *

Унасям се, когато вратата се открехва. Само след секунда съм напълно разбудена.

Рийд ляга до мен. Не продумва. Не виждам изражението му, но усещам топлото му тяло. Горещата му длан гали лицето ми, улавя брадичката ми и завърта главата ми към неговата.

— Какво правиш?

— Реших да бъда егоист — с мъка произнася той.

Залива ме щастие. Обгръщам врата му с две ръце и го прегръщам.

— Но само тази вечер — предупреждава ме Рийд.

— Вече съм го чувала.

— Този път говоря сериозно. — Целува ме и най-малкото ми намерение, за каквато и да е съпротива потъва в трескавото сливане на устните.

Езикът ми докосва неговия, силните му бедра и твърдият член се впиват в тялото ми, устните ни са слепени.

Той диша учестено. Плъзга ръка между краката ми, пръстите му потъват дълбоко, дълбоко и аз стена. Галим телата си под дрехите и сме все така слети в целувка.

Много скоро в мен избухва огнен заряд, последван от бездиханност и неописуемо чувство на блаженство. Рийд потреперва от задоволство и изстенва на свой ред.

Лежим прегърнати и се целуваме сякаш безкрай. Не искам да си тръгва. Искам да остане завинаги.

Но на сутринта отново го няма.

Питам се дали съм сънувала, но долавям мириса му на възглавницата. Шампоанът му, сапунът, уханието на афтършейва. Истина е. Той е бил в леглото ми. А сега го няма и дори слънчевите лъчи в стаята не могат да разсеят тегнещото разочарование.

Сепвам се от силни крясъци. Скачам и отварям вратата.

— Този път няма да ти се размине! — вика Брук. — Не и този път, Калъм Роял!