Ерин Уот
Парцалена принцеса (6)

Глава 6

Калъм ме кара до училището, в което ще уча през следващите две години. Всъщност кара Дюранд. С Калъм седим отзад, той преглежда някакви чертежи, а аз зяпам през прозореца и се опитвам да не мисля за сутрешното посещение на Рийд.

Калъм вдига поглед след десетина минути.

— Извинявай, ама трябва да наваксам. След смъртта на Стив отсъствах известно време и бордът настоява да приключа с някои сделки.

Изкушавам се да го помоля да ми разкаже за Стив — добър човек ли е бил, как се е забавлявал, защо е забременил мама и е изчезнал яко дим… Налагам си да не питам. Част от мен не иска да знае за него. Защото може да се превърне в истински. Може дори да стане добър. По-добре да си мисля за него като за гадняра, изоставил мама.

Посочвам чертежите и питам:

— Това проекти на самолети ли са?

— Да. Нов боен самолет. Военна поръчка.

Господи! Той не прави обикновени самолети. А военни самолети. За наистина много пари. Какво ли се чудя — при тази къща…

— Моят ба… Стив… И той ли проектираше самолети?

— Той отговаряше за изпитанието им. Аз също се занимавах с това, но баща ти беше луд по летенето.

Баща ми е обичал да лети. Слагам това сведение в досието му.

Замълчавам, а Калъм казва с мек глас:

— Ела, можеш да ме питаш каквото искаш за него. Познавах го по-добре от всеки друг.

— Не съм сигурна, че съм готова да знам какъв е бил — продумвам аз.

— Разбирам. Когато си готова, ще се радвам да ти разкажа. Той беше страхотен човек.

Не искам да спорим и премълчавам факта, че надали е бил толкова страхотен, след като ме е изоставил.

Забравям за Стив, когато минаваме през високите поне шест метра порти и се понасяме по павирана алея. Тия Роял не спират да минават от порти на порти. Спираме пред голяма, увита в бръшлян готическа сграда. Слизаме, оглеждам се и забелязвам още няколко такива здания сред тревните площи и дървесата на кампуса на „Астор Парк Преп Академи“. Сигурно затова в името на училището има и думата парк.

— Почакай ни тук — обръща се Калъм към Дюранд. — Ще ти звънна, когато сме готови.

Черната кола се отправя към паркинга в дъното на алеята, а Калъм ме уведомява:

— Директорът Берингър ни очаква.

Опитвам да не гледам със зяпнала уста, докато вървим по широките стъпала към вратата. Такова училище не съм виждала. Тънещо в разкош и много пари. Изкусно подравнената морава и безкрайният двор са пусти. Сигурно всички са в час. На едно от игрищата в далечината съзирам момчета с униформи, които играят футбол.

Калъм проследява погледа ми.

— Спортуваш ли?

— Не. Е, танцувам, малко гимнастика… Такива неща. Не ме бива в спортовете.

— Това не е добре. Ако си в селекцията за някой отбор или си вече в отбора, ще те освободят от физическо. Ще попитам дали има място за мажоретка. Мисля, че ще те харесат.

Мажоретка, само дето ми липсва мажоретски дух…

Влизаме във фоайето, което е като във филмите. Големи портрети на завършилите училището висят на дъбовата ламперия, а дъските на пода блестят.

Минават няколко момчета със сини блейзъри, които ми хвърлят любопитни погледи.

— Рийд и Истън играят футбол. Отборът е номер едно в целия щат. Близнаците играят лакрос. Може да те одобрят за мажоретка на някой от техните отбори.

Питам се дали си дава сметка, че така допринася още повече за нежеланието ми да бъда мажоретка. Няма начин да подскачам и да размахвам ръце за шибаните Роял.

— Възможно е — смотолевям аз. — Но предпочитам да се съсредоточа върху уроците.

Калъм влиза в директорския кабинет така, сякаш е бил там стотици пъти. И сигурно е бил, тъй като белокосата секретарка го поздравява като стар приятел.

— Господин Роял, радвам се, че този път се виждаме по хубав повод.

— Напълно си права — смее се той. — Франсоа ни очаква, нали?

— Да. Заповядайте.

* * *

Срещата с директора минава много по-леко, отколкото предполагах. Дали Калъм не му е дал малък подкуп, та да не ми задава много въпроси? Във всеки случай директорът знае едно друго за мен, тъй като веднага ме пита кое име предпочитам — Ела Харпър или Ела О’Халоран.

— Харпър — отговарям на мига. Няма да предам фамилията на мама. Тя ме е отгледала, а не Стив О’Халоран.

Вземам учебната програма, в която има физкултура. Въпреки нежеланието ми Калъм казва на директора, че бих искала да бъда мажоретка. Не мога да разбера какво толкова има против физкултурата.

Берингър стиска ръката ми и ме уведомява, че една от съученичките ми ме чака в коридора, за да ме разведе из училището. Поглеждам тревожно Калъм, но той е увлечен в разговор за трудната девета дупка — по всичко личи, че с Берингър са запалени по голфа. Уведомява ме, че Дюранд ще докара колата след час и продължава да приказва с директора.

Излизам от кабинета с прехапани устни. Не знам какво да мисля за това училище. В академичен смисъл е върхът, но всичко останало… Униформи, шикозен кампус… Това не е място за мен. В мига, в който виждам съученичката гид, се убеждавам, че съм права.

Тя е с тъмносиня пола и с бяла риза и от нея сякаш лъха на пари — от съвършената прическа до френския маникюр. Представя се като Савана Монтгомъри и кима с усмивка: „Да, да, от онези Монтгомъри“. Само дето нямам абсолютно никаква представа кои, по дяволите, са те.

Оглежда ме и ме преценява за двайсетина секунди. Носът й се сбръчква, когато забелязва тесните ми джинси и потника, поизносените кубинки, косата, липсата на маникюр и небрежния грим.

— Ще получиш униформите през уикенда. Полата е винаги един и същ модел, но дължината й може да варира. — Савана приглажда подгъва на полата си, която едва покрива долната част на бедрата. Полите на момичетата в коридора стигат до коленете.

— Срещу някоя и друга свирка може да ти разрешат да носиш по-късо, така ли? — питам любезно аз.

Леденосините й очи се окръглят от ужас. Засмива се смутено и отрича:

— А, не, не… Ако някой учител те изпорти на Берингър, една стотачка оправя нещата и той се прави, че не забелязва.

Сигурно е хубаво да живееш в свят на стотачки. Аз съм от децата с по един долар в джоба. Толкова ми пъхаха в клуба.

Решавам да не го споделям със Савана, която добавя:

— Хайде, тръгваме.

Веднага разбирам, че никак не й се играе ролята на екскурзовод, а е любопитна да научи нещо повече за мен.

— Класна стая, още една класна стая, дамска тоалетна — нарежда тя и докосва вратите с красивите си нокти. — Как стана така, че Калъм Роял е твой настойник? Класна стая, класна стая, учителска стая… Защо ти е настойник?

Няма да я зарадвам с никакви подробности.

— Познавал е баща ми.

— Били са бизнес партньори, нали? Родителите ми бяха на погребението. — Савана отмята кестенявата си коса и отваря няколко врати. — Класните стаи на първокурсниците. Няма дълго да си тук. Второкурсниците са в източното крило. У Роял ли живееш?

— Да. — Този отговор й е предостатъчен.

Минаваме покрай дълга редица шкафове в коридора, които нямат нищо общо с тесните, ръждясали гардеробчета в държавните училища, които съм обиколила през всичките тези години. Тези са тъмносини, поне три пъти по-широки и блестят на светлината, която струи от редицата прозорци в коридора.

В следващия миг се озоваваме навън и тръгваме по павирана пътека с красиви сенчести дървета от двете страни. Савана сочи една потънала в бръшлян сграда.

— Там са първокурсниците. И, разбира се, твоите класни стаи. Без физкултурния салон. Той е на южната морава.

Източно крило. Южна морава. Да си умреш от смях.

— Запозна ли се с братята Роял? — Савана спира и забива проницателен поглед в мен. Отново ме преценява.

— Да — отвръщам на погледа й аз. — Не съм впечатлена.

Савана се засмива.

— Значи си изключение. — Погледът й отново е изпитателен. — Елинор, първото, което трябва да знаеш за „Астор“, е, че Роял командват всичко и всеки тук.

— Ела — поправям я аз.

Тя маха с ръка.

— Както и да е. Те определят правилата. И ги налагат.

— А вие ги следвате като послушни овчици.

Савана се усмихва язвително.

— Ако се инатиш, предстоят ти кошмарни години.

— Пет пари не давам за тъпите им правила. Може да живея в къщата им, но не ги познавам и не искам да ги познавам. Тук съм, за да завърша и да взема диплома.

— Не е лошо да научиш и още нещо за „Астор“. Единствената причина, поради която съм любезна с теб, е…

Боже мой, и ако това е любезно…

— … фактът, че Рийд още не е излязъл с декрет.

— Ще рече?

— Ще рече, че ако реши, ще се превърнеш в кръгла нула. Незабележима. Невидима. А дори и по-лошо.

Засмивам се на свой ред.

— Плашиш ли ме?

— Това е истината. Чакахме появата ти. Бяхме предупредени и инструктирани да очакваме наредби.

— От кого? От Рийд? Кралят на „Астор Парк“? Леле, гащите ми се разтрепериха.

— Още не са взели решение за теб. Но аз те познавам от пет минути и вече мога да ти кажа какво ще е то. — Тя се подсмихва. — Жените имат шесто чувство. Бързо усещаме нещата.

Аз също се подсмихвам.

— Така е.

Гледаме се няколко секунди, които ми стигат, за да й дам да се досети, че не ми пука нито за Рийд, нито за нея и цялата социална йерархия, на която се подчинява.

— Хайде, Елинор, ела да ти покажа футболното игрище. То е истинско произведение на изкуството.