Ерин Уот
Парцалена принцеса (34)

Глава 34

Минават часове след прочитането на завещанието и съм все още като вцепенена. Смаяна. Тъжна. Стомахът ми е на топка. Лягам си, свита на кълбо и се опитвам да изключа.

Мъчно ми е, че никога няма да познавам Стив О’Халоран. И то истински.

Старая се да не мисля за заплахите на Дайна на тръгване от кантората, както и за обидните думи на Брук към Калъм, когато отказа поканата й да вечерят заедно, за да си побъбрят. Тя иска отново да го прикотка. Не съм учудена.

Рийд идва в стаята ми, заключва, ляга до мен и ме прегръща.

— Татко нареди да те оставим на спокойствие. Изчаках два часа. Кажи какво стана.

Долепвам лице до шията му.

— Не ми се говори.

— Татко не казва нищо за срещата ви с адвокатите.

Сядам с въздишка и склонявам да споделя преживяното.

— Мултимилионерка съм. Мулти! Ще откача…

Устните му се разтягат в усмивка.

— Не се шегувам, Рийд. Какво да правя с толкова много пари?

— Инвестирай. Дай за благотворителност. Харчи. Можеш да правиш хиляди неща.

— Не го заслужавам. — Размеквам се и му разказвам всичко за завещанието, за реакцията на Дайна и за това, че макар да не ме е виждал, Стив ме е смятал за своя дъщеря.

Не спирам да говоря, Рийд не продумва и така е най-добре. Нямам нужда от успокоение или кураж, а от някого, който да ме изслуша.

Когато най-сетне млъквам, той прави нещо още по-мило, като ме целува дълго и страстно, а близостта на тялото му потушава тревожността ми.

Устните му докосват шията ми, брадичката и скулите. Всяка милувка ме замайва все повече и повече. Чувството е страхотно и ужасяващо. Засяда в гърлото ми и ме подтиква да побягна. Обичам за първи път. Обичах мама, но това чувство е съвсем различно. То е… всепоглъщащо. Пламтящо, силно и болезнено. Прелива в сърцето ми и пулсира в кръвта ми.

Рийд Роял е в мен. В преносен смисъл. Но аз го желая наистина и ръцете ми трескаво дърпат ципа му.

— Ела, недей… — изпъшква той.

— Искам те — шепна в устните му.

— Калъм е вкъщи.

Все едно ме плисва със студена вода. Баща му може да почука на вратата всеки миг — нали видя колко съм разстроена след срещата с адвокатите.

— Прав си. Не бива да го правим сега.

Рийд ме целува и се надига.

— С Истън и още няколко приятели сме се разбрали да излезем да пийнем по бира. Мога да откажа, ако не искаш да оставаш сама.

— Върви. Добре съм. И без това мисля само за милионите и едва ли ще ти бъда добра компания.

— Ще се върна след два часа. Ако не спиш, може да гледаме някой филм.

Отново се свивам на кълбо и заспивам. По едно време телефонът ми звъни. Поглеждам номера и виждам, че е Гидиън. Имам телефоните на всички братя, но той ми звъни за пръв път.

— Да? — казвам сънено аз.

— Вкъщи ли си? — делово пита той.

Ядосан е. Нещо в тона му ме плаши.

— Да, защо?

— Идвам след пет минути.

В понеделник? Та той се връща само през уикенда!

— Трябва да поговорим. Пет минути, но някъде навън.

— Защо навън?

— Не искам някой да ни чуе.

Сядам в леглото. Това не ми харесва. Не че ме е страх, че ще ме убие и захвърли на пътя. Но не виждам причина да изляза с него.

— Става дума за Савана — добавя Гидиън. — Но трябва да остане само между нас.

Отдъхвам си, но съм все така объркана. Той за пръв път споменава името й пред мен. Знам за тях от Истън и признавам, че ми е интересно да науча нещо повече за отношенията им.

— Слизам след малко.

Огромният му джип е на алеята с колите. Сядам и потегляме. Лицето му е непроницаемо, а раменете не помръдват. Спира на малък площад и изключва мотора.

— Спиш ли с Рийд?

Зяпвам. Погледът му ме пронизва и сърцето ми се разтуптява.

— Ами… не… — казвам истината.

— Но сте заедно, нали?

— Защо те интересува?

— За да разбера от какви предупреждения се нуждаеш.

Недоумявам за какво говори и питам:

— Нали щяхме да говорим за Савана?

— И за нея, и за теб, и за Рийд. Каквото и да правиш с него, веднага спри!

— Но защо? — Сърцето ми ще изхвръкне.

— От тази връзка няма да излезе нищо хубаво.

Гидиън прокарва ръка през косата си и навежда назад глава. На врата му има белег от ухапване.

— Рийд не е стока. Аз също не съм. А ти си добро момиче. В училище има и други момчета. На Рийд му предстои колеж.

Изреченията му са кратки и накъсани.

— Знам, че не е стока… — понечвам да кажа, но той ме прекъсва.

— Не знаеш в какво се замесваш. Рийд, татко и аз имаме нещо общо — и тримата съсипваме живота на жените, с които сме. Докарваме ги до ръба на пропастта и ги бутаме. Ела, ти си свястно момиче. Но ако продължаваш да си с Рийд, аз…

— Какво ти?

Гидиън стиска с всички сили волана и кокалчетата на ръцете му побеляват.

— Спри да питаш и започни да слушаш. Приключи връзката си с брат ми. Бъди му приятелка, каквато си с Истън и с близнаците. Но нищо повече!

— Защо?

— По дяволите! Винаги ли си толкова упорита? Не искам да разбиеш сърцето си и след това да се нагълташ с хапчета!

Най-сетне разбирам гнева му. Майка му се бе отровила… Да не би и Савана да е опитвала нещо подобно?

Не желая да уведомявам Гидиън за споразумението ми с Рийд, пък и той не би приел нищо друго, освен съгласието ми да скъсам с брат му. Какво толкова, ще се престоря, че приемам, и ще пазим връзката си в тайна. Вече имам опит — нали с Рийд се крием от Калъм.

Потупвам го по ръката и го успокоявам.

— Добре. Ще скъсам с брат ти. Между нас и без това няма нищо сериозно — лъжа аз.

— Сигурна ли си?

— Да. На Рийд му е все едно. А ако знае, че това те разстройва, не би помислил за нещо повече. Хайде, успокой се. Не искам да разваляме що-годе установените отношения у дома. Скъсваме и край.

— Добре — въздиша Гидиън.

— Предлагам да се прибираме. Ако някой ни види заедно, клюките веднага ще плъзнат.

— Така е — засмива се той.

Мълчим по пътя към къщи и когато ме оставя пред вратата, питам:

— Веднага ли се връщаш в колежа?

— Да.

Не му вярвам. Продължавам да се чудя защо настоява толкова много да скъсам с брат му. Забелязвам, че роувърът на Рийд е паркиран до гаража. Върнал се е. Другите коли ги няма. Чудесно. Ще бъдем само двамата.

Изкачвам стълбите по две наведнъж. Всички врати са отворени, освен вратата на стаята на Рийд. Никога не съм влизала в нея, но тази вечер няма да го чакам да дойде при мен. Гидиън ме притесни с настояването си и само Рийд може да ми разясни причините.

Вдигам ръка, за да почукам, но се сещам, че никой не чука на моята врата и всички влизат, сякаш стаята е тяхна. Усмихвам се и отварям — ще дам урок на Рийд, та дано осъзнае колко важно е да чукаш, преди да влезеш.

— Рийд, аз…

Думите ми замират и дъхът ми секва.