Ерин Уот
Парцалена принцеса (10)

Глава 10

На другата сутрин закусвам сама в кухнята. Краката ме болят и стъпалата ми са разранени от двете мили, които извървях с новите, още твърди обувки. Сънувах Рийд. Гонеше ме в тъмен тунел и горещият му дъх лазеше по шията ми. Събудих се, преди да успее да ме хване, но ми се иска да мисля, че ако ме беше хванал, щях да го удуша.

Не ми се ходи на училище в понеделник и десетте хиляди долара в раницата ми шептят: Хайде, бягай. Изчезвай. Започни начисто. Ала тогава няма да мога да взема другите купища пари…

Може пък Роял да са прави. Може би съм проститутка. Аз не спя с никого за пари, ала взех и ще вземам от Калъм за някакви неясни услуги в бъдеще. Брук спомена, че Калъм я е спасил, а по всичко личи, че спи с него.

По коридора се задават стъпки. В кухнята влиза Истън. Гол до кръста и с толкова плитък анцуг, та полагам усилия да не зяпам очертаните коремни мускули. Задържам поглед на малката рана на дясното му слепоочие. Тя не кърви, но червената резка загрозява гладката му кожа.

Истън не ме поглежда, взема кутията с портокалов сок от хладилника и я надига.

Трябва да внимавам да не пия от същата кутия, та да не лепна някой херпес.

Ям си киселото мляко и се правя, че не го виждам. Не знам къде са били с Рийд и кога са се прибрали снощи, а и не искам да знам.

Усещам, че ме гледа. Обръщам се. Синият му поглед следи лъжицата, която вдигам до устата си, после пълзи надолу към ръба на късата ми нощница.

— Виждаш ли нещо, което да ти харесва? — подхвърлям аз и лапвам поредната лъжица с мляко.

— Не съвсем.

Соча слепоочието му и питам:

— Да не си фраснал главата си в кормилото, докато си духал на брат си?

Той се засмива и поглежда към вратата.

— Чу ли, Рийд? Новата ни сестричка мисли, че снощи съм ти духал.

Рийд е на прага на кухнята. Също така гол до кръста и с анцуг.

— Тя ги разбира тия работи. По всичко личи, че е добра свиркаджийка — заявява той, без да ме поглежда.

Показвам му среден пръст, макар че е с гръб. Истън обаче ме вижда, усмихва се и казва:

— Харесвам борбените момичета.

После тръгва към мен с палци под ластика на анцуга.

— Е, какво ще кажеш, Ела? — Произнася името ми така, сякаш е мръсна дума. — Ще ни покажеш ли това, което знаеш?

Сърцето ми спира. Не ми харесва арогантният му поглед. Застава пред мен, плъзга ръка под ластика и се опипва.

— Нали си ни сестра? Помогни на братлето.

Не мога да дишам. Изпитвам… страх.

Поглеждам Рийд, но той се обляга на плота и ни гледа с интерес.

Погледът на Истън е замъглен.

— Какво има, сестричке? Да не си глътна езика?

Не мога да продумам. Поглеждам към вратата. Но ако побягна, не искам да се обръщам с гръб към Истън.

Той долавя страха ми и прихва. Измъква ръка от анцуга.

— Рийд, видя ли колко я е страх? Мисли си, че ще я нараним.

Рийд също се засмива.

— Моля, моля, това не е в стила ни. Ние не нараняваме с чукане.

Отварям уста да кажа, че сексуалното насилие не е просто чукане, а налагане на сила, но осъзнавам, че не е имало защо да се страхувам. Те не желаят да ме наранят, макар силата да е в техни ръце. Беше само… сплашване… Игра… Искаха да ме накарат да се почувствам неудобно и успяха.

Тримата кръстосваме погледи и в този миг влиза Калъм. Намръщва се, когато забелязва, че Истън е на крачка от мен и че облегналият се на плота Рийд ни наблюдава.

— Всичко наред ли е?

Братята очакват да се оплача от тях.

Но аз не се оплаквам.

— Всичко е чудесно. — Лапвам още една лъжица, но вече не ми се яде. — Приказваме си и се опознаваме. Тези двамата имат страхотно чувство за хумор.

Истън изчаква баща си да се обърне и отново пъха ръка в анцуга.

— Хареса ли ти купона снощи? — пита Калъм.

Рийд ме поглежда с вдигната вежда. Вероятно мисли, че ще кажа как са ме зарязали на пътя. Само че не е познал.

— О, да! Беше много яко.

Калъм се старае да бъде като буфер между мен и момчетата, а те дори не крият подигравателните си погледи.

— Какво ти се прави този уикенд?

— И така съм си добре. Не е необходимо да ме забавлявате.

Калъм се завърта на стола, вирва брадичка и пита момчетата:

— А вие какво ще правите?

Подтекстът е: Какво ще правим с Ела? Изтръпвам и усещам онова силно напрежение, което стяга гърба ми между плешките и което наричам „роялски тормоз“.

— Вече имаме планове — промърморва Рийд и излиза, преди Калъм да успее да продума. Той се обръща към Истън, който вдига ръце и мига невинно.

— Не питай мен. Аз съм средното дете. Правя каквото ми кажат.

Калъм го гледа озадачено, а аз въздишам сподавено и съм все още доста напрегната. Истън прави каквото си иска. Никой не го кара да се опипва и да ме дразни. Това просто го забавлява. Нарочно изкарва Рийд водач, тъй като така не носи отговорност.

Калъм не се предава.

— Е, може би ще ми кажеш какви са плановете на Рийд, в които си включен и ти.

Истън пламва. Едно е да показваш, че Рийд е водачът, а друго е да ти намекват, че си послушно паленце.

— Кога ли те е интересувало какво правя през уикендите! — Той оставя сока в хладилника, измерва баща си с такъв гневен поглед, та се чудя как косата му не побелява, и излиза.

— Не ставам за баща на годината, нали? — въздъхва Калъм.

Почуквам с лъжицата по масата и мълча, тъй като не бих искала да пъхам носа си там, дето не ми е работа. Калъм ме въвлече в една доста объркана ситуация и ако не успее да овладее положението и да удържи юздите, проблемите и от двете страни ще бъдат наистина големи.

— Калъм, не ме разбирай погрешно, но макар да не познавам децата ти добре, смяташ ли, че е уместно да им натрапваш присъствието ми? Честно казано, предпочитам да не ми обръщат внимание. Забелязвам, че не са щастливи. Натресох се в живота им и добре че къщата е достатъчно голяма, та да можем да не се срещаме дни наред.

Той ме гледа изпитателно, сякаш иска да разбере дали съм искрена, после казва със смутена усмивка:

— Права си. Преди майка им да умре, всичко беше наред. После нещата се промениха. Жалко, но момчетата са разглезени. Нуждаят се от голяма доза реалност.

Да не би да очаква аз да им я дам?

Свивам вежди и подхващам:

— Аз не съм пример за подражание. Освен това имам опит с такава гадна реалност, че бих я спестила на хората, които обичам. Бих ги защитила от нея.

Ставам и излизам.

Рийд стои в коридора и изглежда, ме чака.

— Искаш да ми кажеш нещо ли? — питам аз, като изобщо не съжалявам за пренебрежителния си тон.

Сините му очи пълзят по тялото ми и се спират на голите крака.

— Чудя се каква игра играеш.

— Старая се да оцелея и да уча в колеж. — Отговорът ми е напълно искрен.

— Като отнесеш куп от нашите пари?

Настръхвам. Този тип няма да ме остави на мира.

— Може да отнеса и няколко ваши сърца — подхвърлям закачливо.

Налагам си да плъзна бавно пръст по голите му мускулести гърди, като нокътят ми стърже по гладката кожа. Дъхът му секва.

Сърцето ми се качва в гърлото и кръвта ми затуптява на места, които не бих желала да имат нищо общо с Рийд Роял.

— Играеш опасна игра — предупреждава ме той.

Като че ли не знам. Само дето не искам да забележи колко много ме привлича. Дърпам ръка и свивам пръсти в юмрук.

— Не знам други игри.

Тази истина сякаш го слисва и аз тръгвам. Ще ми се да вярвам, че съм спечелила този рунд, ала съзнавам, че всяка среща с Рийд разбунва нещо жизненоважно в мен.

* * *

Цял ден разучавам новия си дом и всичко около него. До басейна е разположен павилион с прозорци вместо стени. Вътре има диван, няколко стола и малка кухня. Стълбата води към брега, който е доста скалист, и трябва да повървиш, за да стигнеш до плажа. Красиво е и с удоволствие бих седяла долу с книга и чаша горещо какао.

Не мога да повярвам, че живея така. Дори да трябва да изтърпя две години обиди от момчетата Роял, животът ми пак ще е песен в сравнение с онова, което съм преживяла. Вече нямам грижа нито за храна, нито за подслон. Край на местенето от град на град и трескавото търсене на работа. Не искам да си спомням и за болките на мама и как се тресеше и плачеше, а аз бях безпомощна, тъй като нямахме пари за лекарствата, които щяха да й помогнат.

Мъката ме пронизва като кинжал. Също като Калъм мама не беше най-прекрасният родител на света, но правеше всичко за мен и аз я обичах. Когато беше жива, не бях абсолютно сама.

Стоя на брега пред безкрайния, плискащ се океан, наоколо няма жива душа и изпитвам болезнена самота. Каквото и да приказва и да прави Калъм, никога няма да бъда част от семейство Роял.

Прибирам се да почета. Момчетата са излезли. Калъм ми е написал бележка, че отива на работа, и ми е дал паролата на безжичния интернет и номерата на своя телефон и на телефона на Дюранд. Под бележката има бяла кутийка със смартфон. Разглеждам го със затаен дъх, сякаш е от захарни кристали. С предишните телефони можех само да се обаждам и да ме търсят. Но този… Имам чувството, че става дори за хакерство.

Цял следобед разучавам телефона. Зяпам всякакви тъпотии, но и страхотни видеа в „Ютюб“. Върхът!

Към седем Калъм се обажда, за да ми каже, че вечерята е готова. С Брук са на верандата.

— Нещо против да вечеряме тук?

Гледам вкусната храна и приятно осветената веранда и се старая да не издам учудването си — та кой нормален човек би имал нещо против да вечеря тук?

Сядам и забелязвам една друга, по-чувствена и по-крехка Брук. Пърха с мигли, докато скланя глава към Калъм, и по всичко личи, че на шефа на корпорацията, която строи военни самолети, му е наистина приятно.

— Скъпи, искаш ли още вино? — предлага Брук, макар чашата му да прелива.

— Не, благодаря — усмихва се той. — Двете най-прекрасни момичета в света вечерят с мен, стекът е чудесен, а днес подписах договор със „Сингапур Еър“.

Брук пляска с ръце.

— Ти си прекрасен! Казвала ли съм ти колко си прекрасен?

Тя се навежда към него, гърдите й се притискат в ръката му и го млясва по бузата. Той поглежда бързо към мен и леко се отдръпва. Брук въздъхва негодуващо, но се обляга назад.

Не съм яла по-сочен стек.

— От стека се пълнее. Както и от всяко червено месо — предупреждава ме Брук.

— Ела няма защо да се тревожи — заявява Калъм.

— Сега не. Но по-нататък…

Поглеждам вкусното месо и слабичката Брук. И тя е бедна като мен. Разчита на щедростта на Калъм и вероятно се бои, че ако напълнее и погрознее, той ще я остави. Не знам дали е права, но загрижеността й е налице. Така или иначе, аз съм гладна и искам да си изям стека.

— Благодаря за информацията — кимам.

Калъм прикрива смеха си, а Брук се мръщи. По лицето й пробягва сянка на нещо, което не мога да определя — може би разочарование, може би неодобрение.

Стисва пълните си устни и заговорва Калъм за партито, на което са били преди вечерята.

Чувството на вина вгорчава следващата ми хапка. Брук е обидена и ме изолира от разговора. Освен Валери тя е единствената, която се държи приятелски с мен, а аз я засегнах.

— Да устроим ли на Ела купон за добре дошла? — пита Калъм, като се надява да разведри обстановката.

От мига, в който ме измъкна от „Деди Джи“, той се държи чудесно с мен, но откъде му хрумна да организира парти с тия копелдаци от училище! Бих предпочела да изтръгнат ноктите ми.

Оставям вилицата до чинията.

— Не искам парти. Вече ми даде всичко, от което имам нужда.

Брук сгушва глава до рамото му.

— Калъм, не се безпокой за Ела. С времето ще си намери приятели, нали мила?

Кимам.

— Точно така.

Усмихвам се с най-хубавата си усмивка и явно успявам да го убедя.

— Е, добре. Щом не искаш… — въздъхва Калъм.

— Мъж мечта, нали? — Брук върти горното копче на ризата му. Държи се обсебващо, сякаш отбранява територията си. Иска ми се да я успокоя, че нямам никакви претенции към гаджето й, ала едва ли ще ми повярва. — Ние сме неговите улични врабчета. Да се надяваме, че няма да ни отпрати, след като се отърсим от калта…

— Никой никъде няма да отпрати Ела. Тя е вече Роял.

Поглеждам Брук и от изражението й разбирам, че е забелязала неспоменаването на името си.

— Така ли? Мислех, че е дъщеря на Стив. Да не би да има нещо, което не знаем? — чурулика тя.

Калъм се отдръпва назад, сякаш го е ударила.

— Какво говориш? Разбира се, че е дъщеря на Стив. Но Стив… — Той преглъща и продължава: — … Стив го няма и Ела е част от семейството ни така, както моите синове щяха да бъдат част от семейството на Стив, ако нещо се беше случило с мен.

— Разбира се — мърка Брук. — Нямах предвид нищо друго, освен щедростта ти. Голямата ти щедрост.

С всяка дума тя се примъква все повече и повече към Калъм и почти се настанява в скута му. Той премества вилицата в лявата си ръка и обгръща с дясната облегалка на стола на Брук. Очите му сякаш ми казват: Използвам я така, както и тя мен.

Разбирам го. Наистина го разбирам. Загубил е един подир друг жена си и най-добрия си приятел. Познавам чувството на загуба и се радвам, че тази жена запълва празнотата в душата му.

Само дето не искам да ги гледам как се натискат.

— Ще ида да… — Още преди да довърша изречението, Брук възсяда Калъм и дърпа ушите му все едно е на конче.

— Не тук — казва той и ме поглежда.

Запътвам се към кухнята, но чувам как Брук го успокоява:

— Скъпи, та тя е на седемнайсет. Сигурно знае за секса повече от двама ни заедно. Ако ли пък не, момчетата ти ще осквернят невинността й много скоро.

Потрисам се от думите й, а тя продължава да омайва Калъм, който шепне и стене:

— Почакай малко, Брук. Изчакай малко…

Тя се киска и пъшка, а столът на Калъм започва да скърца. Тази веранда сякаш няма край! Най-сетне влизам в кухнята и на прага се разминавам с Истън, който нехае за двамата на стола.

— Добре дошла в обител „Роял“ — казва той с арогантна усмивка и се провиква към верандата: — А преди да го положиш, гумичката да му сложиш! Не искаме повече незаконни деца, които да обират парите ни!

Усмивката ми застива.

— На уроци по гаднярство ли си ходил, или си природно талантлив?

Истън замълчава, но само след миг слага ръка на пакета си.

— Защо не дойдеш в стаята ми да ти покажа колко съм добър?

— Пас — завявам и вървя колкото може по-спокойно чак до стълбите, където хуквам.

Заключвам се и прехвърлям всички причини, поради които не трябва да си тръгвам. Не съм гладна. Имам десет хиляди в раницата. Не се събличам пред ненаситни мъже с долар в потните длани. Все някак ще изтърпя две години със сексуални покани и унизителни обиди от страна на наследниците Роял.

И все пак цяла вечер търся почасова работа на мак бука, който се появи като с магическа пръчка на бюрото ми. Наблизо няма обществен транспорт, но онази вечер забелязах, че на около четвърт миля от къщата има автобусна спирка.

На другия ден вървя до спирката, като засичам времето. Десет минути бърз ход. Неделното разписание е само на кръгъл час и последният автобус минава в шест. Ако си намеря работа, в неделя трябва да свършвам рано.

Докато се връщам, покрай мен минава Гидиън в лъскав джип. Косата му стърчи, а вратът му пламти, сякаш току-що е правил секс, но видът му е толкова гневен, че изключвам тази възможност. Кой знае, може да се е борил с миеща мечка…

— Какво правиш? — вика той.

— Разхождам се.

— Качвай се. Не бива да ходиш сама.

— Защо? Толкова е спокойно и тихо. — Къщите са огромни. Моравите — безкрайни. Вече имам опит — нали братята му ме зарязаха на пътя посред нощ. — Най-страшното беше един лош мъж, който опита да ме вкара в колата си, ама аз не съм вчерашна.

Гидиън се усмихва.

— Нямам нито бонбони, нито сладолед за прилъгване, а това означава, че съм напълно безобиден.

— Просто си неподготвен похитител.

— Ще се качиш ли, или ще задръстваме пътя?

Зад него се задава кола. Решавам да се кача. Пътят до нас е само няколко минути.

Гидиън разтрива ръката си от време на време и мълчи. Спираме пред къщи и аз му благодаря. Тръгвам към входа, но тъй като ме следва, питам:

— Накъде си се запътил?

— Отивам да плувам. Имам нужда.

Пак разтрива ръката си, сякаш на нея има засъхнала кал, от която иска да се отърве. Забелязва, че го гледам, и свъсва чело.

Изкушавам се да попитам какво му е, но на лицето му пише „Минаването забранено“ и веднага преглъщам думите. Надявам се угрижеността на погледа ми да предаде посланието, че съм виждала какви ли не ужаси, но той стиска зъби и мълчи.

* * *

На леглото ме чака друга бележка от Калъм. Покатервам се върху облака от розови и бели завивки и сядам до таблата на леглото.

Извинявай за снощи. Повече няма да се повтори. Дюранд ще те закара на училище. Кажи му в колко часа.

П. С. Колата ти скоро ще пристигне. Исках да е точно такава, каквато трябва, и единствената с подходящ цвят беше в Калифорния.

О, Боже, не позволявай да е розова! Ще умра, ако трябва да карам любимата кола на Барби от Малибу.

Скачам от леглото. Как може да мисля такива неща! Колата си е кола и толкова. Трябва да съм благодарна, че ще я имам, а не да се тюхкам за цвета. Ако е розова, просто ще целуна калника, все едно е розова дъвка.

Боже мой. Трябваше ми само един уикенд, за да се превърна в разглезена лигла.