Ерин Уот
Парцалена принцеса (12)

Глава 12

Изкарвам целия ден, без да пророня сълза, а част от мен гори от желание да се развилнея и хубаво да натрия носовете на тези богаташки копелета, та боклукът в шкафовете да е най-малкото нещо, което може да им се случи.

Валери ми изпраща есемес в час по история.

Ко става? 4ух за шкафа. Джордан е гъз.

Отговарям: Споко.

А тя: Мн зле. Боклук, а? Изт@ркан Дисни клип.

Аз: 6те измисли и др.

Тя: Споко.

Аз: 10х. ББ засега.

Бързо прибирам телефона, защото учителката ме поглежда. Песента на звънеца най-сетне възвестява края на часа. Хуквам и се оглеждам за Дюранд. Веднъж да се прибера в розово-белите покои на принцеса Ела.

Шумният паркинг гъмжи от скъпи коли и хора, но Дюранд го няма. Валери приближава и ме пита:

— Къде е шофьорът?

— Не знам.

Тя цъка.

— Ела с мен, но едва ли ще искаш да си в една кола с Джордан.

— Права си.

— По-добре тръгвай. Не е хубаво да се застояваш след края на часовете.

— Дори когато е светло? — Това е доста тревожно. Валери поглежда загрижено.

— Не подценявай Джордан. Може да измисли друга простотия. Стискам раницата и ми иде да се гръмна заради парите, които нося. Трябва да намеря някое място в огромния палат, където да ги скрия.

— Що за статут има тази Джордан? Савана ми каза, че всички в училището притежават специални качества. Защо не друг, а точно тя е водачът?

— Благодарение на връзките на семейството й. Карингтън не са супербогати като Роял, но познават всички. Имат бизнес с известни личности и с кралски особи. Лелята на Джордан по бащина линия е омъжена за италиански граф. Ако дойде за Коледа, трябва да й казваме лейди Перино.

— Не може да бъде!

— Така че Джордан е в известен смисъл… А, ето я и нея! Поемам си дъх и се стягам. Джордан се носи като най-ярката звезда в съзвездие, което ситни подир нея. Приличат на реклама за зъбна паста: низ от бели, блестящи зъби и дълги, веещи се коси.

— Мисля, че ще те зарадвам, като ти кажа, че косата на Джордан е доста къдрава и всяка сутрин я изправя по цял час — шепне Валери.

И все пак дали не знае нещо по-отвратително за моя враг? Това, че прекарва време в грижи за косата си, не е най-лошото нещо на света.

— Ето защо съм много повече от нея — шеговито заявявам аз.

Валери се усмихва съучастнически и стиска ръката ми.

Джордан спира до мен и души въздуха.

— Миришеш. Но не от боклука. Просто миришеш.

— Благодаря за откровеността. Ще вземам душ два пъти дневно вместо веднъж — отговарям любезно, ала се питам какво ли, ако наистина мириша… Все едно да вървя със залепена за подметката дамска превръзка.

Тя въздиша и отмята коса.

— Тази миризма не се измива. Това е вонята на пройдохите. Поглеждам Валери. Тя е не по-малко слисана.

— Добре че ми каза — мило изричам аз, тъй като няма смисъл да се поддавам на обидите й.

Въпреки непоклатимостта ми тя не се отказва и добавя:

— От пройдохите смърди на отчаяние.

Така е. Отчаянието е парфюмът на стриптийз клубовете.

Свивам рамене.

— Не знам какво е значението на пройдоха на езика на кучките, но май е нещо лошо. Така и не разбирам защо си въобразяваш, че мнението ти ме засяга. Джордан, светът е голям и след две години боклуците и обидите ти няма да имат никакво значение. Не че сега означават каквото и да е.

Устата й зейва, а Валери затиска лице в ръкава ми, за да заглуши смеха си. Усещам шум и движение зад гърба си. Още преди червените устни на Джордан да изрекат името, аз знам кой е зад мен.

— Рийд — поема дъх тя, — не те видях.

Неувереността в гласа й ме изненадва. Интересно какво повелява неговият анти-Ела декрет? Може би Валери вече знае.

— Приключи ли? — пита той. Не знам дали говори на мен, или на Джордан. Тя примигва и мълчи.

— Искаш ли да прегледаме подготвителния тест за изпита по английски? — пита Джордан.

— Вече го прегледах — рязко отвръща Рийд.

Джордан стисва устни все едно я е зашлевил. Става ми жал… Почти.

— Здрасти, Рийд! — дочува се звънлив глас. Момичето е слабичко, със златисторуса коса на завити на корона плитки. Очите й са с цвят на синчец и се спотайват зад невероятно дълги мигли, които трепкат като перушинки. Чертите на лицето му тутакси омекват.

— Привет, Аби.

Половината от момичетата твърдят, че са спали с него, ама кой знае дали е истина. Сигурна съм само за Аби, приятелката на Джордан.

Значи това е момичето, което бе хванало Рийд — поне веднъж. Красива е и си заслужава. Джордан също е красива, но Аби е много крехка. Джордан и аз не сме. Такива ли момичета харесва Рийд? Нежни създания, които мълвят със сведен поглед? Вероятно затова не се интересува от… от… Ама от къде на къде ми хрумна това? На мен изобщо не ми пука дали Рийд се интересува от мен, или не. Нека си ухажва бледите, нежни девойки като Аби.

— Липсваше ми — казва тя и копнежът в гласа й кара всички наоколо да се чувстват неудобно.

— Бях много зает през лятото — отвръща той и пъха ръце в джобовете си. Не поглежда Аби, а тонът на гласа му е категоричен и не предполага каквито и да е противоречия.

Приятелката му се засяга и очите й се навлажняват. За него може всичко да е приключило, но за нея не е. Изпитвам съжаление към Аби.

Едва не подскачам, когато Рийд слага тежката си ръка на рамото ми. Забелязвам омразата в очите на момичето от рекламата за зъбна паста и изражението на ранена птица, покрусило лицето на Аби. Ако Рийд Роял докосва някого, то това не бива да съм аз.

— Готова ли си, Ела? — пита той.

— Ами… да…

Рамото ми изтръпва под ръката, която ме напътства към вана на Истън.

— Къде е брат ти?

— Той взе близнаците.

— Нарочно ли тръгна с мен? За да се отървеш от бившето си гадже?

Рийд отваря вратата и ме побутва към седалката.

— Тя не ми е бивше гадже.

Заобикаля колата отпред, а аз виждам как Валери се е ухилила до уши и ми маха. Аби прилича на сритано кученце.

— Сложи си колана — нарежда Рийд и подкарва колата.

Закопчавам колана за безопасност, а не защото ми е казал.

— Къде е Дюранд? — Махам на Валери, а тя вдига палци. Надявам се, че Джордан не я е видяла, инак ще й се наложи да се премести в някой килер в сутерена. — Защо не ме чакаше?

— Трябва да поговорим, тъй като злепоставяш семейството ни.

Смаяна съм и се обръщам да го погледна, като избягвам да задържам очите си върху силните мускули на ръцете му, които потрепват, когато завърта кормилото.

— Защо, да не би аз да натъпках шкафа си с боклуци?!

— Нямам предвид детинските глупости на Джордан, а работата ти в пекарната.

— Ти откъде знаеш, господин Преследвач? Освен това не разбирам с какво злепоставям семейството?

— Сутрин ходя на футболни тренировки и видях, че Дюранд те остави пред пекарната. След като работиш, излиза, че не се грижим за теб. Днес някой попита в училищната трапезария дали Калъм Роял е купил пекарната, та новият член на семейството работи там.

Облягам се и скръствам ръце.

— Боже мой, какъв ужасен въпрос! Сигурно си се почувствал много неудобно. Все едно са те уцелили с тампон в лицето!

Той се засмива и аз се вбесявам. Всичките обиди и унижения ме връхлитат като ураган, писва ми да се правя на добро и спокойно момиче. Коленича на седалката и го удрям по главата.

— Ей, малката! Защо ме удари? — избухва Рийд.

— Защото си задник! — удрям го още веднъж с кокалчетата на пръстите — както ме е учило гаджето на мама.

Рийд ме избутва към вратата.

— Сядай и не мърдай, момиченце! Ще катастрофираме.

— Няма да седна! Драйфа ми се от теб, от обидите ти и от отвратителните ти приятели!

Той ме отблъсква с една ръка.

— Ако си откровена, може и да не те тормозя. Кажи ми какво целиш? Замахвам, но ръката му ме държи на разстояние и хващам въздуха.

— Колко пъти да повтарям? Искам да завърша, да взема диплома и да уча в колеж. Ето това е целта ми!

— А защо дойде тук? Взела си пари от баща ми.

— Никога не съм искала да живея тук!

— Но и не си се опъвала, нали?

Обвинението ме засяга. Отчасти е истина, но отчасти е и несправедливо.

— Е, да, не се опъвах — все пак не съм идиот. Баща ти ми предложи бъдеще и трябва да съм най-тъпият човек на света, за да не се съглася. Наречи ме меркантилна или златотърсачка и няма да ти противореча. Но не съм и от хората, дето оставят някого да върви две мили пеша на непознато място посред нощ.

Забелязвам със задоволство мигновеното му угризение.

— Значи признаваш, че нямаш никакъв срам — изсъсква Рийд.

— Нямам никакъв проблем да си го призная. Срамът и принципите са за хора, които не трябва да се тревожат за дребни неща като каква храна да намеря за един долар, та да ми стигне за цял ден, как да платя медицинските сметки на мама или да купя малко трева, че да изкара един час без болки. Срамът е лукс.

Облягам се изтощена назад. Вече не замахвам, пък и няма смисъл. По дяволите, той е твърде силен!

— Скръбта не е твое запазено право. Не си единственият, загубил майка си. Горкичкият Рийд Роял… Е, да, държи се като задник, ама нали загуби майка си… — иронично нареждам аз.

— Млъкни.

— Ти млъкни.

Изведнъж осъзнавам нелепостта на разговора и прихвам. Само преди минута си крещяхме като петгодишни хлапета. Смея се истерично и чак заплаквам. Или пък плачът ми прилича на смях? Навеждам глава между коленете си. Не искам Рийд да забележи колко съм разстроена.

— Спри да плачеш.

— Спри да ми нареждаш какво да правя.

Той мълчи и най-сетне стигаме до къщата. Наистина ли казах, че не изпитвам срам? Всъщност това не беше сто процента истина. Как можах да рева цели пет минути пред Рийд Роял!

— Свърши ли със сълзите? — пита той и изключва двигателя.

— Гледай си работата — уморено изричам аз.

— Искам да не работиш в пекарната.

— Аз пък искам на Джордан да й порасне сърце. Но невинаги получаваме онова, което искаме, нали?

— Калъм не би се съгласил да работиш. — В тона му долавям нотки на разочарование.

— Боже мой! Непрекъснато ми даваш нареждания. Ела, стой настрани от мен. Ела, качвай се в колата. Ела, не огорчавай баща ми. Ела, не работи. Не знам какво искаш от мен.

— Аз пък не знам ти какво искаш от мен — мрачно заявява Рийд.

Не желая да се замислям за това дори за миг. Слизам и макар дяволчето в мен да се съживява, решавам да подхвърля нещо непринудено:

— Рийд, друг път не ме използвай като параван, за да избягаш от бившето си гадже!

— Тя не ми е бивше гадже — вика той.

Странно, но това ме радва.