Ерин Уот
Парцалена принцеса (1)

Глава 1

— Ела, вика те директорът — казва госпожа Уиър, когато влизам в часа й по увод във висшата математика.

Поглеждам часовника си, който е точен. До девет има една минута.

— Но аз дори не съм закъсняла.

Часовникът е може би най-скъпата ми вещ. Мама ми е казвала, че е бил на баща ми. Семенната му течност и часовникът — това е останало от него.

— Не става дума за закъснение… този път.

Обичайно строгият поглед на математичката е смекчен — и интуицията ми изпраща предупреждение към задрямалия мозък. При госпожа Уиър няма пет-шест и затова я харесвам. Тя се отнася към учениците така, сякаш са в часа й, за да учат истинска математика, а не някакви бабини деветини как да обичат ближния и тъпотии от този род. Ето защо съчувстващият й поглед означава, че при директора ме очаква нещо, ама наистина кофти. Добре — кимам аз, тъй като не знам какво друго да кажа, и тръгвам към директорския кабинет.

— Ще ти пратя домашното на имейла — вика учителката след мен. Вероятно си мисли, че след срещата с директора ще се разстроя и няма да се върна в час, но той не би могъл да ме уплаши с нищо по-лошо от преживяното от мен досега.

Когато се записах първа година в гимназията „Джордж Вашингтон“, вече бях загубила всичко важно в живота. Ако директорът Томпсън бе разбрал, че всъщност не живея в района на училището, щеше да се наложи да шикалкавя, за да печеля време. Ако се наложи да се преместя, това ще е най-лошото, което би могло да ми се случи, но ще го направя и толкова.

— Как си, Дарлийн?

Училищната секретарка е със старомодна прическа, подстригана до ушите, и почти не вдига поглед от списание „Пийпъл“.

— Седни, Ела. Господин Томпсън ще те извика всеки миг.

С Дарлийн си говорим на „ти“. Уча в „Дж. В.“ само от месец, но често посещавам директора заради безкрайните си закъснения. Не успявам да идвам навреме, тъй като работя вечер и не слагам глава на възглавницата преди три сутринта.

Протягам врат и надничам през щорите между секретарската стая и кабинета. Някой седи срещу директора, но виждам само рязко очертана челюст и тъмнокестенява коса. Нищо общо с моята външност. Аз съм толкова руса и синеока, че няма накъде повече. Според мама това е дар от моя спермодонор.

Човекът в кабинета прилича на търговски пътник — от онези, които биха дали на мама пачка пари, за да се преструва на тяхна приятелка за една вечер. Някои мъже изпитвали повече задоволство от това, отколкото от секс. Така поне твърдеше мама. Аз нямам опит в тези неща… все още. И се надявам никога да нямам. Завършвам гимназия, отивам в колеж, вземам съответната степен и живея нормален живот.

Някои деца мечтаят да обикалят света, да имат спортни коли, големи къщи. А аз? Аз искам да имам апартамент, пълен хладилник и добра заплата за работа, която да е лишена от всякакви чувства.

Мъжете в кабинета не спират да говорят. Минават петнайсет минути, а те продължават да плямпат.

— Дарлийн, ще изпусна часа по математика. Може ли да дойда, когато господин Томпсън не е зает?

Старая се да говоря колкото може по-учтиво, но поради немалкото години, прекарани без съществено съжителство с възрастен — моята прекрасна, вятърничава майка не се брои, — ми е трудно да се държа със задължителното за подрастващите покорство.

— Не, Ела. Господин Томпсън ще се освободи всеки момент.

Този път е права, тъй като вратата се отваря и директорът застава на прага. Висок е около метър и седемдесет и все едно е завършил гимназия миналата година. Кой знае как, но успява да излъчва и внушава чувство на отговорност.

— Госпожице Харпър, заповядайте.

Къде? В кабинета? Докато Дон Жуан е вътре?

— Имате посетител — заявявам, макар това да е повече от очевидно. Долавям нещо подозрително и вътрешното ми чувство ме подтиква да изчезна. Но ако хукна, ще прецакам внимателно планирания си с месеци живот.

Томпсън се обръща и поглежда Дон Жуан, който се надига и ми маха с голямата си длан.

— Господинът е тук, за да се срещнете. Заповядайте.

Влизам с неохота и заставам до вратата. Томпсън я затваря и пуска щорите. Съвсем се изнервям. После сочи стола, на който бе седял Дон Жуан.

— Седнете, моля.

Скръствам ръце и гледам заплашително. Ще седна на куково лято.

Директорът въздиша примирено и сяда зад бюрото. Това ме притеснява още повече — щом отсега се предава, значи следва нещо доста неприятно.

Той взема куп документи от бюрото и казва:

— Ела Харпър, това е Калъм Роял.

Роял ме гледа така, сякаш вижда момиче за пръв път. Усещам, че скръстените ръце притискат гърдите ми една към друга и ги разкръстосвам.

— Приятно ми е, господин Роял.

На всички ни е ясно, че мисля обратното. Гласът ми го изважда от хипнотичното съзерцание. Той тръгва към мен и преди да помръдна, хваща дясната ми ръка с две ръце.

— Боже мой, ти си негово копие. — Шепне, за да го чуя само аз. После се сеща къде е и се здрависва. — Казвай ми Калъм.

Думите му звучат странно. Сякаш му е трудно да ги произнесе. Дърпам ли, дърпам ръката си, ала този тип я стиска. Чак когато господин Томпсън се покашля, се сепва и я пуска.

— За какво става дума? — настоявам аз. На седемнайсет съм, другите са доста по-възрастни и тонът ми не е подходящ, ала никой дори не мигва.

Господин Томпсън прокарва пръсти през косата си.

— Не знам как точно да се изразя и затова ще говоря направо. Господин Роял ме уведоми, че и двамата ви родители са мъртви и че той е ваш настойник.

Сепвам се, но за миг. Само докато шокът се превърне във възмущение.

— Дрън-дрън! — заявявам аз, преди да съумея да реагирам с подобаващо приличие. — Нали мама ме записа в училището. Имате подписа й на бланката.

Сърцето ми бие до пръсване, тъй като подписът е мой. Фалшив подпис, с който бих могла да управлявам живота си. Макар да съм непълнолетна, от петнайсетгодишна съм възрастният в семейството.

Чест прави на господин Томпсън, че не ме строява за сквернословното възмущение, а само развява купчината документи.

— Тук пише, че искът на господин Роял е законен.

— Той лъже! Никога не съм го виждала и ако разрешите да тръгна с него, много скоро ще научите, че едно момиче от „Дж. В“ е станало жертва на организиран секс трафик.

— Права си, наистина не сме се виждали, но това не променя фактите — обажда се господин Роял.

— Дайте да видя. — Грабвам документите от ръцете на Томпсън. Очите ми се плъзгат по страниците, без да чета. Настойник… покойни… завещание… Думите не значат нищо. Калъм Роял е напълно чужд, непознат човек. Точка.

— Ако майка ви дойде, ще изясним нещата — предлага господин Томпсън.

— Ела, доведи майка си и аз ще оттегля иска. — Роял говори с мек тон, но аз долавям и железни нотки. Той знае нещо.

Обръщам се към директора. Хвърлям документите на бюрото и ги соча.

— Бих могла да ги изфабрикувам на компютъра в компютърната зала. Не ми трябва дори фотошоп.

Долавям несигурния му поглед и продължавам да говоря настоятелно:

— А сега трябва да се връщам в час. Срокът току-що започна и не искам да изоставам.

Томпсън облизва устни и се колебае, а аз го гледам с най-голямата убедителност, на която съм способна. Нямам баща. И със сигурност нямам настойник. А ако имам, къде е бил този кретен през цялото време, докато мама се мъчеше да свърже двата края, когато страдаше с непоносими болки от рака и плачеше на леглото в хосписа, защото щеше да ме остави сам-сама? Къде беше той тогава.

Томпсън въздиша.

— Добре, Ела, отивай в час. С господин Роял трябва да обсъдим още някои неща.

Роял възразява:

— Документите са законни. Познавате и мен, и семейството ми. Не бих дошъл, ако всичко това не е истина, нали?

— Перверзни типове колкото щеш — презрително подхвърлям аз. — Дай им да си измислят какви ли не истории.

Томпсън маха с ръка.

— Достатъчно, Ела. Господин Роял, всичко това е ново за нас и след като се свържа с майката на Ела, ще изясним нещата.

Настойникът ми не се предава и изтъква колко важен човек е и как семейство Роял не лъжат. Очаквам едва ли не да се сравни с малкия Джордж Вашингтон и легендарното самопризнание „Аз не мога да лъжа“ пред пострадалото от брадвичката му черешово дърво^[1]. Докато двамата мъже се препират, аз се измъквам и лъжа Дорийн:

— Отивам до тоалетната и се връщам в час.

— Добре — хваща се тя. — Ще кажа на учителката.

Не отивам в никаква тоалетна. И не се връщам в стаята. Бързам към автобуса и го вземам до последната спирка.

Оттам до апартамента под наем за жалките петстотин долара е трийсет минути пеша. Имам спалня, захабена баня и холче с кухня, миришещи на мухъл. Но пък е евтино и хазяйката се съгласи да й плащам в брой, без да проверява коя съм и каква съм.

Не познавам Калъм Роял, но знам, че появяването му в Къркуд е лоша, наистина лоша новина. Документите не бяха фотошопнати. Бяха истински. Но така или иначе, няма да се оставя в ръцете на някакъв паднал от небето непознат.

Животът ми си е мой. Аз го живея. И направлявам.

Изваждам учебниците от раницата и на тяхно място слагам дрехи, тоалетни принадлежности и последните си спестявания — хиляда долара. По дяволите! Трябва бързо да спечеля някакви пари и да изчезна от града. Съвсем съм закъсала. Преместването ми струваше около две хиляди — автобусни билети, пръв и последен наем, депозит за евентуални повреди в апартамента… Жалко за неоползотворения наем, но без съмнение тук не бива да се задържам повече.

Отново бягам. Цял живот бягам. С мама все бягахме. От гаджетата й, от извратените й началници, от социалните служби, от мизерията. Хосписът беше единственото място, в което останахме по-дълго, и то само защото тя умираше. Понякога си мисля, че вселената е решила да бъда нещастна. Седя на леглото и се сдържам да не се разплача от безсилие, гняв и да, от страх. Разрешавам си пет минутки за самосъжаление и вдигам телефона. Майната й на вселената.

— Здрасти, Джордж, обаждам се относно предложението за работа в „Деди Джи“.

В момента работя на пилона в „Мис Кенди“, безобиден клуб, където се събличам по прашки и лепенки на гърдите. Парите не са лоши, но не са и много. Вече няколко седмици Джордж ме навива да се преместя в „Деди Джи“, където се съблича всичко, но аз не се съгласявам, тъй като нямаше причина. Сега обаче причина има.

Благословена съм с тялото на мама. Дълги крака. Тънка талия. Бюстът ми не е внушителният размер Б, ала Джордж твърди, че харесва моите неголеми, ала щръкнали гърди заради момичешката им форма. Инак в клуба не се водя като Ела Харпър, а като трийсет и четири годишната Маргарет Харпър. Моята починала майка. Доста зловещо, ако се замислиш, но аз гледам да не се замислям.

Когато си на седемнайсет, изборът на почасова работа, с която да можеш да плащаш сметките си, е доста ограничен. Търговия с наркотици, проституция, стриптийз. Все нелегални занимания. Аз избрах последното.

— Браво на теб! Страхотно! — радва се Джордж. — Довечера имаме нужда от трета танцьорка. Облечи униформа на ученичка в католическо училище. Мъжете ще полудеят.

— Колко?

— Какво колко?

— Колко кеш, Джордж?

— Петстотин плюс бакшишите. А ако искаш да танцуваш в скута на клиентите, по сто на танц.

Шемет. Значи мога да направя хилядарка за една вечер. Потискам безпокойството и колебанието, сега не е моментът за морален дебат. Трябват ми пари и стриптийзът е един от най-безобидните начини да ги спечеля.

— До скоро. Запази ми колкото може повече клиенти за танците.